четвъртък, 31 декември 2015 г.

прекалено много обичам да се обръщам назад

a.k.a. Читателска равносметка за 2015. Защото обичам равносметки.

Да де, обаче от много време не съм правила равносметки. Как се започваше? Днес е, oh wow, последният ден от 2015 година. И аз, вместо да се глася за някакво събиране довечера (it’s gonna be boring anyways), стоя със запушен нос пред лаптопа – какъв късмет да ме хване настинка точно днес – и си мисля за книги.

Откъм четене тази година ми беше... прилична. След голямото претоварване през 2014, с което започнах чак да се замислям дали въобще чета за удоволствие, съм напълно доволна с всичко, което прочетох през 2015.

През тази година прочетох точно 31 книжки, препрочетох си още една (“Целувка за Ана” винаги е добро решение.), започнах книжен блог – не много активен, но все пак книжен блог. Също така, успях да си изпълня единствената сериозна цел, свързана с книгите – да запълня цялата дъска от читателското бинго на форум Муза – and oh boy, am I happy with myself. (Новото бинго малко не ми е по силите, но ще опитам и с него. You know, самопредизвикване и така нататък.) Писах ревюта, четох много чужди блогове, които ме надъхаха да се поинтересувам от редица книги, на които по принцип не бих обърнала внимание. О, и си купих неочаквано малко книги. (Броя ги сега и са... колко? Седем, плюс една като подарък и една, която се изгуби по време на пътуването си към България, така че накрая се отказах и я прочетох електронно.) Явно вече съм развила trust issues и към книгите, защото вече си купувам само когато съм сигурна, че ще ми харесат. Като си спомня, че предишните години почти не излизах от книжарница с по-малко от три нови книги, а сега едно обикаляне на Хеликон се състои от четене на десетина резюмета по задните корици на книгите и купуване на календар, примерно. Между другото, купих си най-прелестния календар с картини на ван Гог и прекрасната “Звездна нощ” е на корицата му и на месеца с рождения ми ден, like, hell yeah. Още не съм сигурна, че има къде да го закача, но това не пречи да му се радвам. (Да си представим, че действително съм казала нещо по темата.)

И... да вземем да направим един мъничък wrap up на прочетеното? Тази година се срещнах с някои нови любими мои книги, както и с някои, към които не искам да припаря втори път, и с много, много книги, към които пък имам смесени чувства.

В топ 3 на най-добри книги (защото ако трябваше да назова десет, щях да се измъча) за 2015... знам точно кои да сложа, но начинът на подреждане ще бъде съвсем субективен, защото и трите са ми специални, но по различни начини, а и самите истории са ужасно различни. И така, на първо място (I can’t bother with a countdown, цялата класация се побира в един абзац, за бога) слагам “Graffiti Moon” на Кат Кроули. Първо, защото я четох най-скоро и историята ми е още прясна. Защото ми надвиши очакванията. Защото представи тийнейджърството по най-милия начин и ме накара да завиждам че не съм Луси. Или Джаз, или дори Дейзи. И на първо място, защото е една от малкото книги тази година (като се замисля, може би единствената), която ми припомни какво е да обичаш да четеш – да не искаш историята да свършва, но същевременно да искаш да четеш още, да ти се налага да вършиш нещо друго, но мисълта, че книгата стои до теб и можеш да я вземеш и да зачетеш да те разсейва. Бях забравила какво е.
На второ място слагам “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин. Странни взаимоотношения имам с тази книга. Четох я с месеци и малко се измъчих с нея, но същевременно историята ми беше интересна и абсолютно обожавам всички герои, дори и тези, които са за мразене. Може да съм абсолютно омагьосана от химията между Кийра Найтли и Матю Макфейдън в тяхната версия, но напоследък взех да се замислям дали да не обърна внимание и на минисериала с Колин Фърт, така че през 2016 отново ще си припомням историята. Може и да препрочета книгата, този път за по-малко от 2 месеца (...надявам се.)
На трето място отива “Lips Touch: Three Times”, която, макар че е зверски добре написана и всяка история е прекрасно изградена, не можа да ми стане толкова близка, колкото предните две. Все пак я препоръчвам на всички, де.
(Окей... в крайна сметка не успях да се събера в един абзац.)

На първо място в топ 3 на най-лошите ми книги за годината е “Life and Death” на Стефани Майър. Ревюто ми до голяма степен ми описва чувствата към тази книга – радвайте се, че е без спойлери, защото ако беше, сигурно щях да напиша султански ферман. Все още съм бясна на Стефани, че ме разочарова толкова. И че се намират хора, които мислят, че L&D е по-хубава от оригиналния Здрач. Както казва една интернет дружка “everyone’s entitled to their opinion but your opinion is wrong”. Кхъм.
На второ място слагам “Добри поличби” на Тери Пратчет и Нийл Геймън. Любима е на много хора, включително мои познати и имах високи очаквания. Надявах се да ми хареса, ИСКАХ да ми хареса. Но беше нещо много далечно от това, което си представях; влачих я няколко месеца, и в крайна сметка, малко след половината не ми издържаха нервите и я зарязах. Постоянното представяне на нови герои, към които не мога да се привържа и прескачане от едно място на друго ми дойде в повече. Не е за мен тази книга, това е.
На трето място мога да сложа няколко книги, но слагам “Rusty Nailed” на Алис Клейтън защото най-малко очаквах тя толкова да ми подложи крак. Толкова разочароващо продължение не съм чела... никога? Било то и за такъв жанр роман.

Мога поне да се надявам, че през 2016 ще случа все на хубави или поне приемливи книги. Ако не – поне ще имам материали за гневни ревюта. И да чета, защото наистина ми харесва, а не за да завърша предизвикателство или за да напиша ревю.

А хубавото, надявам се, за читателския ми план за тази година е, че започвам нови поредици, с които в най-добрия случай ще си намеря нови герои, заради които да си умирам от чувства. Малко ме притеснява, че три от тях звучат малко еднакво като основен сюжет (“Стъкленият трон”, “Алена кралица” и “Въглен в пепелта” – и в трите става въпрос за девойче, живеещо в неволя, което по дадени обстоятелства се набутва между благородниците и става част от любовна геометрична фигура. Oh, come on.), но доколкото знам, и трите истории нататък се развиват по съвсем различен начин, тъй че ще опитам да не обръщам внимание на това си притеснение. Също така, ще се пробвам да прочета малко повече класики през 2016, пък дано да ми се получи. А TBR, дори януарски, не смея да си правя. Накъдето ме поведе книгоманското шесто чувство.

С това мога да се включа в последния ден от годината. Fellow блогъри и не само, пожелавам ви много муза за четене. Догодина ще се чуем пак.

неделя, 27 декември 2015 г.

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009
Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928
Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.

неделя, 25 октомври 2015 г.

Life and Death | Стефани Майър

Аз, човекът, който за шест години така и не можа да си надживее Здрач манията като хората, давам отрицателна оценка на Здрач книга. Аз ли съм надраснала историята?

Адът замръзва в момента.

Известно време се чудих нужно ли е наистина да пиша това ревю, след като почти всяко мнение в Goodreads за тази книга е негативно, обаче... аз съм фен на тези книги и там е разликата. С две думи, харесвам нещата на Стефани Майър, но сега ще нареждам Стефани Майър.

За тези, които не са чули все още, наскоро се състоя десетата годишнина от издаването на първата част от “Здрач” поредицата и по този повод се издаде юбилейно издание на книгата с бонус съдържание в него. В самия ден на издаването се разбра, че съдържанието е цяла нова книга със заглавие Life and Death, която се оказва... абсолютно същия сюжет, само че половете на всички герои (без Рене, Фил и Чарли) са разменени, дори и тези на съвсем незначителните за историята герои като сервитьорите и таксиметровия шофьор. Бела става Боу, Едуард става Едит и тъй нататък. В предговора на книгата Стефани обяснява разликите между оригиналната история и тази и причините за съществуването й – как постоянно се твърди, че Здрач показва Бела като слаба и беззащитна и в постоянна нужда да бъде спасена, и как проблемът не е, че Бела е жена, а че е просто човек по средата на едно голямо паранормално мазало. И точно заради това авторката разменя половете – за да покаже, че историята ще е абсолютно същата, когато мъжът трябва да бъде многократно спасяван от жената до него. И за да засили феминизма малко.

(Малко отклонение – Стефани леко е пропуснала аргумента на много хора, че проблемът им не е толкова във това, че Едуард е вампир и Бела е човек, колкото с това, че Едуард е Едуард, с което аз пък лично нямам проблеми - освен в 2-3 момента в цялата поредица, които игнорирам. Едуард не е перфектен, това е сигурно, но пък със сигурност не е “агресивен” и “потискащ”. Ограничаващ? ПО ОЧЕВИДНИ ЛОГИЧНИ ПАРАНОРМАЛНИ ПРИЧИНИ, thank you very much. Просто до голяма степен... глупав. А аз го обичам, въпреки че е глупав и е абсолютно емо и ако беше истински тийнейджър през 2005, сигурно щеше да има зализан бретон и да реве на песните на Simple Plan. Да, това е знак от вселената да си пуснете Your Love is a Lie за пръв път от цяла вечност. Но го разбирам, разбирам го с всичката му глупост и откакто го заобичах, когато бях на 12, все така ми е на сърце.)

Моята напълно очаквана първоначална реакция покрай издаването на Life and Death беше, “Жено, това е супер глупава идея, в ред ли си? Пишеш фенфикшън на собствената си книга?” И въпреки че беше казала някъде, че издава това нещо само заради феновете, не можех да спра да си мисля колко силен secondhand embarrassment ме е налегнал.

След като мозъкът ми свикна с тази информация обаче започна да ме гризе любопитство, а след няколко дни това любопитство премина в оптимизъм. Защото, абе хора, това е супер интересен поглед върху историята. Даже вече не ми се оплаква от коментарите на Стефани, че “това можеше и да е Midnight Sun, само че не е, сори!”. В момента наистина не мога да кажа къде ми е бил акълът тогава.

Така де, като сметна колко обичам Едуард, представяте ли си колко готина героиня би била Едит? Мрачната му натура, смесена с драматичната емо атмосфера и то допълнена с тая нова изтънченост и женственост? Тая героиня трябва да бъде умопомрачителна. Ами мъжката версия на Алис? Някъде някой беше казал, че си представя Арчи като Дилън О’Брайън. Как да не го заобичам още преди да съм започнала книгата... А всичките 25 глави на наелектризираща химия между главните герои? Ами ако има някакви нови моменти в сюжета, които да придадат нов смисъл на дадени събития? На всичкото отгоре още в началото на книгата авторката споменава колко хубаво й е било да работи по тоя проект и колко много се е привързала към старите-нови герои за толкова кратко време. Защо да не се надъхам?

Защо да не се надъхам?... Защото при мен магията въобще не се получи. Life and Death е, indeed, абсолютно същата история като Здрач, само че героите изведнъж ми стават прекалено далечни и не себе си. Все едно гледах някой любим сериал, където всички актьори са нови и не могат да си изиграят ролите.

Боу... на практика няма видими разлики с Бела, но ми беше по-безразличен от нея. Докато тя носи в себе си някаква постоянна пасивна агресивност като 24-часово включена лампичка в главата й, при Боу беше останала само една пасивност, една натрапчива статичност. Разликата между него и Бела бе главно, че изказът му беше ужасен в голям процент от времето, от време на време го гонеше параноя и твърдеше, че е “много OCD”, което беше преувеличено, защото се изчерпваше с “обичам да подреждам, да се цупя заради Едит по цял ден и да си мисля непрестанно колко хубави трапчинки има”.

Едит, от друга страна... въобще не ми покри очакванията. Не можах да усетя допирните точки между нея и Едуард, не усетих нито капчица от неговия магнетизъм в нея, не успях да се свържа с героинята й по никакъв начин, дори не можах да си я визуализирам. Накрая минах през 3-4 известни личности и сега всяка една от тях ми е антипатична. (Най-голямата ми лична загуба е Banks. Обожавам музиката й, но сега не искам даже да чувам нито една нейна песен, защото ми напомня за Едит. Отвратително е. Не правете като мен.) Едит ми се стори като безкрайно далечна и студена, дори когато си беше близка с Боу. Всички кофти коментари, които Едуард е правил, ми звучаха двойно по-хапливи и дразнещи от нейната уста. До средата на книгата вече не ме беше грижа за героинята й, а в края вече не можех да я гледам. И така Стефани Майър се провали да пресъздаде един от любимите ми герои. Колкото до останалите второстепенни – успях да ги приема... след като близо седмица бях в потрес от избора за имена на близо половината от тях. Но ги приех. И ми бяха близки.

Искаше ми се малко повече да говоря за цялата работа с различната гледна точка спрямо половете, но както казах в началото, историята наистина беше съвсем същата, но по-нестандартна и в този ред на мисли, неловка. Имаше няколко момента, които наистина ме разсмяха – когато тя плати сметката вместо него в ресторанта и “Try not to get caught up in antiquated gender roles”, но от друга страна, кажете ми, че феминизмът ми е остаряла версия и романтиката ми е закостеняла, обаче ми беше много по-хубаво, когато мацката не носеше приятеля си на гръб и не го защитаваше като майка орлица. (Едип въздиша в далечината.) Беше различно и беше странно и до някаква степен главната цел на книгата беше постигната, но беше твърде нестандартно, за да ми хареса. Няма да задълбавам повече.

Бях на път да зарежа книгата по средата, но попаднах на спойлер относно финала, който е променен (!) и само това ми даваше сили да стигна до последните глави. Признавам, идеята е добра, но щеше да ми хареса много повече, ако не ми идваше да крещя на Едит да млъкне и информацията от три книги не беше наблъскана в няколко глави. Можеше и да бъде добро, но не беше.

В крайна сметка, докато Здрач е поредицата с 4 книги с много недостатъци, въпреки които вече с години продължавам да тая топли чувства към нея по носталгични и други причини, Life and Death за мен беше просто лош фенфикшън, 2/10, не препоръчвам. Ставам емоционална всеки път, когато чуя Decode вече шест години, но за една седмица вече се свивам ужасено, когато чуя името Едит. Смятайте.

понеделник, 3 август 2015 г.

Mid-Year Book Freak Out Tag

Най-сладичкият фенарт на земята,
авторът е ArinaFoxy
Откакто видях този таг да се мярка из блоговете през последните няколко дни, мислено си записах, че ще устоя на изкушението му сега и ще изчакам края на годината, за да си направя книжна равносметка с тези въпроси (защото си нямате наидея колко МНОГО обичам да правя равносметки). Но Ева ме тагна, а аз се надъхах, тъй като активността ми в блога е много по-малка, отколкото би ми се искало, aaand here we are now.

1. Най-добрата книга, която си прочел/а досега през 2015: Случва ли ви се да оценявате качеството на дадена книга, но това да не я прави автоматично любима? Защото най-добрата книга, която съм прочела тази година досега "Lips Touch: Three Times" на Лейни Тейлър и единствено на нея съм дала пет звездички в GR, което говори само за себе си. Но все пак най-любимата ми книга за 2015 година е "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин. Отне ми много време да я прочета и няколко пъти бях на път да се откажа, но в нея са най-любимите ми книжни герои евър и ме прави много, ама много щастлива. И дори да не ме бива в препрочитането, се надявам да вляза в едно хубаво настроение в някой подходящ момент и да я прочета отново. Ама този път както трябва. Абе, P&P all the way!

2. Най-доброто продължение, което си чел/а досега през 2015: Определено ''Пандемониум" на Лорън Оливър. Не мисля, че някога продължение на дадена поредица ми е харесвало толкова много. Надмина всичките ми очаквания.

3. Новоиздадени книги, които искаш да прочетеш, но все още не си: Хм... Големият интерес покрай поредицата "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас ме накара да добавя първата книга в читателския си план, но не знам кога ще я прочета. Фактът, че авторката рязко реши вместо три книгите да станат шест, не ме зарадва много. Пък и все по-рядко вече започвам поредици - ами ако ми стане прекалено драматична и изморяваща и ми се прииска да спра с нея по средата? Освен това тези дни се бях навила да си купя първата част, но не се почувствах спечелена от първата глава. Все пак мисля, че просто сега не е моментът и рано или късно ще я започна.

4. Най-желани предстоящи издания през втората половина на годината: Очаквам "Самодива" на Краси Зуркова да се появи на пазара - изберете българското и тъй нататък. Освен това тихичко чакам някое издателство да преведе "Cruel Beauty" на Розамунд Ходж. Знам, че мога да си я сваля и да я прочета в оригинал и знам, че мога да я поръчам от чужбина, но наистина предусещам, че ще ми хареса и ми се иска да я държа в ръце и да я прочета на родния си език. Има ли някой друг, който си решава предварително, че ще хареса дадена книга повече, ако я прочете на определен език или в определен формат? Само аз? Добре.

5. Най-голямо разочарование: Oh, boy. "Rusty Nailed" на Алис Клейтън или по-позната на българския книжен пазар като "З като Закови ме". Обожавам първата част, докато тази ме разочарова дотолкова, че ми умря любовта към цялата поредица. Три години фантазиране по Ед Саймън ми бива убито за два дни с прочитане триста страници. Представяте ли си?

6. Най-голяма изненада: "Animal Farm" на Джордж Оруел. Изненадата е в това, че въобще не съм очаквала да ми допадне особено. Не очаквах да й се насладя толкова, при положение, че трябваше да ползвам Гугъл, за да схвана напълно направените паралели с реални исторически събития. Но ми хареса. Много. Не харесах (не е точната дума за чувствата ми към тази книга, защото същевременно умрях от кеф, докато я презентирах в час по английски) "1984", защото ми беше прекалено тежка, песимистична и с чувство за пагубност в нея, но крайно много се израдвах на Фермата, защото песимизма и пагубността пак си бяха там, но бяха олекотени дотолкова, че да се смея с глас на иронията в нея. А последния абзац, господи, последния абзац! Не мога да се сетя за друга книга от прочетените ми, която да има завършек, който да е толкова на място.

7. Любим нов автор (с дебютна книга или нов за теб): Али Брош с "Hyperbole and a Half", въпреки че книгата й не е точно книга. Така или иначе, забавлявах се с Хиперболата адски много и с радост ще се заема и с другата й книга, когато излезе. Имам нужда от повече неща, които да ме разлигавят така, както го правят илюстрираните истории на Али Брош.

8. Нов герой, по когото си падаш: Последният добавен в харема беше Ливай от "Fangirl" защото е най-голямото слънчице. Май заради него прочетох цялата книга.

9. Най-нов любим герой: Елизабет Бенет и господин Дарси, hands down. Също така, Анамик и Мазарин от две от историите в "Lips Touch", my precious doomed babes.

10. Книга, която те е разплакала: "Черния красавец" на Ана Сюел, защото съм бебе. И защото е най-миличката книга, която съм прочела тази година.

11. Книга, която те е зарадвала: "Is Everyone Hanging Out Without Me?" на Минди Калинг, беше супер забавна и лекичка, макар и да не бях запозната с работата и ролите й преди това. Още не съм сигурна дали искам Минди да ми бъде дружка или искам аз да съм Минди.

12. Любима книга, превърната във филм, който си гледал/а тази година: Тази година почти не съм гледала филмови адаптации на книги, но "Гордост и предразсъдъци" от 2005 година ми стана любима веднага. Гледах я горе-долу по същото време, докато тъкмо напредвах с четенето и в момента виждам филма и книгата като едно цяло и не мога да кажа дали книгата ме е накарала да обичам филма или обратно.
Също така, упорито отказвам да гледам минисериала от 1995-та, защото Кийра Найтли и Матю Макфейдън бяха перфектни, не искам да си представям никого другиго като главните герои и обожавам този филм с всичките му исторически неточности и фриволности. О-Б-О-Ж-А-В-А-М.

13. Любимо ревю, което си написал/а досега през годината: Като че ли ревюто ми на "Fangril" беше най-сполучливо и там успях да кажа всичко, което ми беше на ум.

14. Най-красивата книга, която си си купил/а досега (или си получил/а): Проблемът е, че почти не съм си купувала книги тази година. Разочарована съм, защото си поръчах "Lips Touch" (не е като да я споменавам за хиляден път), но така и не пристигна, а е тооолкова красива.

15. Кои книги имаш нужда да прочетеш до края на годината: Като за начало "Тютюн" и "Железният светилник" са ми наложителни, колкото и да не ми се иска. Със сигурност скоро ще прочета и "Nick & Norah's Infinite Playlist" на Дейвид Левитан и Рейчъл Коун и "Just One Day" на Гейл Форман. Но и за тях не е сигурно. Well... мога да обещая само, че ще прочета такива книги, за каквито съм в настроение.

Супер... сега пак ми се гледа "Гордост и предразсъдъци"...

Кой да бъде следващият? Калина? Лияна? :)

четвъртък, 23 юли 2015 г.

Lips Touch: Three Times | Лейни Тейлър

За пръв път от много време ми се случва да прочета книга, която да е толкова добра, че да поискам всички други хора да я прочетат. Затова сега четете това ревю – защото “Lips Touch: Three Times” е умопомрачително добра, трябва да знаете за нея и трябва да я прочетете.

Ако харесвате фентъзи, със сигурност ще ви хареса. Ако не го харесвате – все пак ви насърчавам да опитате. Самата аз не се виждам като фен на high-фентъзи жанра, но това по никакъв начин не ми попречи да се почувствам напълно омагьосана от тази книга. Смея да кажа, че засега това заглавие ми е най-големият фаворит от всичко прочетено през тази година. Отново ми бе доказано, че Лейни Тейлър знае какво прави. И прави... чудеса.

От предишния си опит с авторката добре знаех, че няма да става въпрос за типичната ‘паранормална романтика’, но фактът, че тази книга се състои от три самостоятелни кратки истории (с оглед дължината им вече съм склонна да ги нарека по-скоро ‘повести’, отколкото ‘разкази’), не ме въодушевляваше особено. Но в процеса на четене осъзнах, че чета нещо много по-различно от очакваните разкази.

За пореден път стилът на писане на Лейни Тейлър тотално ми завъртя главата. Чета нейни неща в оригинал за втори път и съм направо влюбена. Имам чувството, че изказът й е толкова прекрасен и неин, че мога да го разпозная дори без името й да го пише на корицата. Когато четох “Създадена от дим и кост” се опасявах, че губя много от връзката автор-читател и си мислех, че все нещо се е загубило при превода, но сега я чета на английски и усещам думите й по абсолютно същия начин. Стилът й просто се отличава, прозира дори през превода и е прекрасен, езикът, който ползва е толкова богат и всичко звучи ужасно красиво. Може би не красиво в стил ‘снежинки падащи по сух паваж’, както при Маги Стийвотър, а по-скоро ‘разтопен шоколад, разстилащ се по топла повърхност’. Бях чела едно отрицателно ревю за Lips Touch, където книгата беше описана като ‘purple prose with no substance’, което директно ме прати в пълно недоумение. Да не би да сте чели текста по диагонал?

Та, понеже съм решила това лято да си упражнявам по-засилено английския, реших да си вадя всички непознати думи и... ами, десет листа малък формат и имам да дописвам още малко. Но не искам това да демотивира никого!(!!11!!) Много неща все пак си се разбират от контекста. И е перфектния начин да си усъвършенстваш речника. Да не говорим колко красиво звучи изчетено на глас. Не мога даже да избера цитат. Всички са толкова хубави.
An idea fell like a seed and over the next weeks it went on growing like a fig vine lush and conquering twining round her old beliefs and covering them in new growth until they were as invisible as a tiger in a thicket and just as deadly.
Самите истории бяха допълнени с илюстрации от Джим Ди Бартоло, съпругът на авторката, и въпреки че неговият стил не пасваше с картините, които изникваха в главата ми, все пак много харесвам работите му. И още ме е яд, че книгата ми така и не пристигна и ми се наложи да я чета в електронен формат, заради което не можех спокойно да си прелиствам назад страниците и да си свързвам илюстрациите със сюжета. Преживява се.


Първата история, “Goblin Fruit”, беше най-кратката и според мен най-слабата, особено в сравнение със следващите две. Но беше силно начало, тъй като не знаех какво ме чака по-нататък. (Няма да говоря колко много ми хареса първата глава. Прочетете си я сами.) Мисля, че тук Лейни беше заложила повече на изказа си и на описването на героинята си, отколкото на сюжета, в което няма нищо лошо – просто аз имах очакванията да стане някаква задълбочена паранормална драма. Но не. За сметка на това пък имаше цели абзаци, които спирах и си препрочитах, като онзи за желанията на Кизи, докато тя стоеше пред огледалото. Или историята на срещата на баба й с гоблините. Или пък разговорите с приятелките й, които бяха най-забавното нещо.

“Spicy Little Curses” обаче... беше перфектна. Като че ли “златната среда” е най-удачният израз, с който мога да я определя. Тъкмо бях започнала мъничко да се разочаровам от книгата и със тази история вече бях... напълно омагьосана. Обожавам всичко в нея – атмосферата на Индия в колониално време, митологията, героите, всичко беше толкова премерено и все пак въздействащо. Историята на Анамик беше горчива, но и пленителна. Имах чувството, че пак съм на седем и чета приказка, обаче от онези със зловещите елементи и проклятията. Само че тази включваше слънце, музика и слизане в Ада. А завършекът беше толкова на място и още съм замаяна след прочитането. Не мисля, че мога да намеря думи, с които да опиша колко я обичам и колко се радвам, че я прочетох.

А финалната история (най-близката от трите до определението за повест), “Hatchling”, беше като разходка в гората привечер, мрачна и оплетена в мистерии. Основана на митове от зороастризма, само за стотина страници авторката изгражда една цяла нова митология, докато същевременно ни показва какво се случва с Есме и какво е било миналото на майка й. Беше ми изключително интересна, защото със всяко ново разкритие около мистериите се появяваше нов въпрос, който да си задам. Не ми стана любима единствено заради атмосферата, която, признавам, е невероятна, но имаше нещо студено и меланхолично в нея, особено с постоянната картина на вълците, каменните кули, зимите и зверовете под мостовете в Таджбел. А в тази атмосфера, отново, няма нищо лошо. Ако харесвате haunting мрачни неща, е силно вероятно да се влюбите в тази история. Просто аз не обичам книги, които ми носят меланхолични атмосфери и чувство на студ и разпадане, заради което и спрях да обичам трилогията Дим и кост, въпреки че първата книга ми е от най-любимите въобще. Както и да е, краят ме разтопи. Беше толкова простичък и същевременно въздействащ. Перфектен.

“Lips Touch: Three Times” беше нещо много повече от сборник от три истории за целувки. Беше създаване на нови митологии, същинска магия, струяща от страниците, облечена в цветове и ледена красота. И ако се поинтересувате и я прочетете, със сигурност ще си струва.

събота, 27 юни 2015 г.

Unpopular Opinions Tag

Добре де, нямам нови ревюта за писане, нито ми се пренаписват стари, но много ми се пишеше нещо, а и никъде не съм тагвана - затова пък ще ви пробутам таг, на който не съм се натъквала в българските блогове. И ми е достатъчно интересен за попълване. И защото като че ли ми е много по-лесно да критикувам, отколкото да хваля. Не сме ли всички така?

1. Популярна книга или поредица, която ти не харесваш: "Eleanor & Park" на Рейнбоу Роуел. Въпреки че я четох с мисълта, че супер много хора я харесват и трябва и аз да намеря хубавото в нея, просто ми се стори... прехвалена. Имаше и по-...силни моменти, но нищо, което наистина да ми въздейсва. Мисля, че главният ми проблем беше в самия изказ на авторката и неоспоримата й способност да пише за герои които са толкова големи интроверти, че да не мога да вникна в тях, камо ли да ги обикна. Положението беше много по-леко във "Fangirl", но тук... тук въобще не се получи.

2. Популярна книга или поредица, която е по-скоро мразена, но ти я обичаш: О, боже мой. "Здрач". "Здрач" от тук до луната и обратно. Беше първата книга, която през далееечната 2009-та качествено ме удари по главата и ме доведе до просветлението, че обичам да чета. И май единствената книга (поредица, де), която съм чела на компютъра (че и препрочитала), без условията да ми убият желанието. И колкото и да я критикуват и мразят, и колкото и да ми расте неприязънта към мрачни brooding герои с наркоманско излъчване, винаги ще пазя топли чувства към Едчо, а тази поредица, и в частност първата книга, ще ми е винаги на сърце.

3. Любовен триъгълник, в който главния герой е избрал човека, който ти не си искал да избере (или романтична двойка, която не харесваш): Сравнително сериозно се замислих по въпроса и не мога да посоча нито една такава двойка от книга. Внимавам да не наблягам на любовните триъгълници, а когато попадна на такъв, обикновено завършва по начина, по който аз съм се надявала. Не мога да се сетя и за омразна двойка, защото при тези, които не са ми допадали, е било очевидно, че въобще няма да ги бъде. Мога ли да се измъкна по най-лесния начин с Крисчън и Ана от Нюансите? Въпреки че и двамата са ужасни същества и абсолютно се заслужават.

4. Популярен жанр, към който рядко посягаш: New Adult. Не ме влече да чета как двама ненормално секси герои с проблемно минало се срещат и преминават през дълги мъчителни драми, които да им изпитат връзката. Но може пък да имам грешно впечатление и проблемът да е в мен! Просто съм чела достатъчно ревюта, които да ме убедят, че този жанр не е за мен.

5. Популярен или много обичан герой от книга, когото не харесваш: Да кажем Деймън от "Обсидиан" на Дженифър Л. Арментраут. Въпреки че много хора ми споделят мнението, книгата е достатъчно разпространена, за да попадам на хора, които да му харесват шегите и държанието, което пък може би се поправя от втората книга нататък, само че нямам намерение да стигам и до нея. Eh.

6. Популярен автор, който не успява да ти се хареса: Тери Пратчет. Знам, че има безкрайно много фенове, които никога не се уморяват да четат негови неща и го обожават, но на мен писането му просто ми върви супер бавно и ужасно тегаво. Опитвала съм се да чета и евентуално да харесам нещата му, но просто не става.

7. Популярни и често използвани в книгите тропи, които си се уморил да срещаш (като "изгубени принцеси", продажни владетели, любовни триъгълници и др.): Както вече споменах, пустите мрачни нацупени биполярни мистериозни мъжки герои, които главните героини по незнайни причини намират за умопомрачително чаровни и привлекателни. На второ място са любовните триъгълници, които само ми развалят хубавите очаквания.

8. Популярна поредица, която нямаш желание да прочетеш: Да започнем с това, че масово започнах да избягвам поредици от опасения, че първата книга ще ми хареса, а оттам нататък само ще върви надолу, а аз отчаяно ще чета останалите книги, надявайки се, че положението ще се подобри. Тъй че са много известните поредици, с които не съм се занимавала все още, въпреки че в голям брой от тях виждам голям потенциал, поне съдейки по резюмето. Ще кажа "Братството на черния кинжал" на Дж. Р. Уорд, защото наистина, ама наистина нямам силите за поредица от 10-20-30 книги за една камара влюбени двойки с вампири-воини. Ако имаше кой да ме забаламоса да пробвам да почна тая поредица, докато издадените книги бяха по-малко, можеше и да се навия. Сега - никакъв шанс. Уви.

9. Казват, че "книгата винаги е по-хубава от филма", но има ли филмова или телевизионна адаптация, която харесваш повече от книгата-първоизточник? Напоследък започна много често да ми се случва, честно казано. ("Често" е относително понятие, при положение, че гледам един филм на всеки два месеца, но както и да е.) "Вината в нашите звезди" ми оглавява класацията. Книгата въобще не ме грабна толкова, колкото филма и на него плаках много повече. И бях много доволна, че историята с бившата приятелка на Огъстъс не беше включена във филма, защото малко ми се струваше... не мога да го обясня. Не на място, да кажем. "Гаджето ми си е имало бивше гадже, което също е било в напреднал стадий на рак, ама тя е починала и я е преживял. И мен евентуално тъй ще ме преживее, it's ok." Напълно нормален случай, разбираш ли.

Alright, не знам със сигурност кой ме чете, за да го тагна, но да опитаме: Ева, Гери, Ана, Габриела и Лияна.

събота, 6 юни 2015 г.

Пандемониум | Лорън Оливър

тихо се преструвам, че българската
корица не съществува
(ще опитам да се въздържам от спойлери, но ако не сте чели първата книга, предупреждавам, че може да споменавам ключови събития от нея.)

... или призоваване към всички, които са чели първата книга и не са сигурни дали да се захванат с продължението, да го направят.

“Делириум” беше първата книга, която ме е пленявала само с резюме и съм чакала с болезнено нетърпение да си събера пари, за да си я купя. Обожавам Алекс. Обожавам Портланд зад и отвъд оградите и слънцето и пътеките, по които тичаха Лена и Хана. Светът? Най-интересното нещо.
Не ми е от най-любимите книги, но я свързвам все с хубави неща.

С времето загубих интерес, с бавенето на издаването на втората книга – още повече. Купих си я скоро след излизането й и стоя на рафта ми в продължение на година и половина. Преди два дни внезапно ми се провалиха всички планове за деня, отвън беше прекалено горещо, чувствах се зле и не ми се занимаваше с никоя от започнатите ми книги. Взех тъй дълго отбягваната “Пандемониум”... и не исках да я оставя, докато не я завърших.

“Пандемониум”, поне за мен, беше идеалната втора книга.

Различна е от първата, но много по-вълнуваща, по-добра в много отношения, допринасяща за историята и е далеч от "проклятието на втората книга в трилогията", сиреч по-мудна от първата и служеща за прелюдия към третата. Напротив. Беше си същинско увеселително влакче.

Книгата не следва една времева линия: тук се редуват глави от “тогава” (началото на живота на Лена в Пустошта след бягството) и “сега” (животът й към сегашен момент). Нямах си и представа, че е написана така и първоначално много се изненадах. Не мисля, че преди съм чела книги с подобна композиция и ми беше нещо ново. И понякога вбесяващо. Но и супер вълнуващо и задържащо интереса. В един момент виках на глас “what the fuuuuuuuuuck?” на всеки пет страници.

Представени са много нови второстепенни герои (и някои, превръщащи се в главни) – особено от Пустошта. За тях няма смисъл да говоря. За тях стига да се прочете. Въпреки че не се сдържам да вметна, че много си обичам Рейвън и Так.

Джулиан... мисля, че всички могат да предположат каква му е ролята в сюжета. Ами... какво да кажа, свястно е момчето? Поне до един момент, в който ми стана прекалено сладникав, пък и още съм заета да страдам по загубата на Алекс. А и не мисля, че някога съм попадала на YA книга, в която втората изгора на главната героиня да ми харесва наравно или повече от първата. Първият е винаги с предимство. :D (Сега като се замисля, Саймън и Джейс са ми единственото изключение, но при тях е много сложна ситуацията тъй или иначе...)

Което ме връща на мисълта, че много харесах моментите, в които Лена укрепваше и се адаптираше към живота в Пустошта. Освен че ми даде известна доза мотивация за бягане (!), много ми стопли сърцето причината, която си налагаше, за да продължава да бяга:
Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък...
[…] И щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно – златисто-кестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа – и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.
Останах много доволна от цялостното развиване на персонажа й - напомни ми на Трис в "Дивергенти". Хареса ми как огънят, през който премина (образно и буквално), я направи нов човек и тя си изгради нови, полезни качества, стана много по-решителна и силна. Главата й стана много по-приятно за пребиваване място, отколкото в първата книга.

Основната разлика между първата и втората книга бяха многото напрегнати моменти, в които на Лена й се налага да бъде kick-ass. И най-любимото ми нещо е, че Лорън Оливър може да пише много напрегнати моменти, които все пак не ти изпиват силите, докато ги четеш (Лейни Тейлър, теб гледам) и с оглед на това, че съм абсолютно пиле, това ми беше добре дошло.

Колкото до света... ох. Хем много ми задоволи любопитството, хем имаше неща, които не ми се изясниха и не знаех дали въобще ще разбера и в третата книга. Много ми бяха интересни детайлите за обществата на Невалидните – за Лешоядите и хората под земята (които ми дойдоха малко прекалено sci-fi по едно време, но ще свикна), за кореспонденцията между членовете на Съпротивата от двете страни на оградата; забранените книги и музика (Бийтълс!), случващото се с хората, върху които лечението е било несполучливо... От друга страна, имам чувството, че влиянието на процедурата върху хората беше някак недоизяснено, ако не недоизмислено. Постоянно се обърквам. Значи, излекуваните хем са апатични, хем могат да забележат, когато правиш нещо съмнително, присъщо за заразените от делириум; хем не се карат помежду си и са неспособни да изпитват силни чувства и емоции, хем могат да се страхуват от заразените и регулаторите могат да са достатъчно агресивни, че да пребиват други хора до смърт. Ъгх.

Обаче мога да кажа, че до голяма степен книгата ми хареса много. Даже в един момент започнах съзнателно да й търся кусури, защото, хей, пазя си петте звездички само за наистина пленителни книги. И не се бях подготвяла и “Пандемониум” да бъде такава. Евентуално с последните стотина страници нещо ми прещрака и случващото се нещо не ми се понрави, атмосферата се промени и, отново, стана ми много сладникаво. Което беше главната причина да намаля рейтинга й в GR на 4/5. А развръзката от отвличането? Още съм объркана заради нея.

Краят обаче. КРАЯТ. Бях се спойлнала за него още докато четях първата книга, обаче това не го направи по-малко страхотен. Заби ме на място.

*Визуална интерпретация на реакцията ми след последната страница:

събота, 30 май 2015 г.

Рисунка за Айла | Стефъни Пъркинс

ревюто съдържа спойлери.

Ако трябва да съм честна, имах много ниски очаквания за тази книга – най-вече заради многото отрицателни ревюта, които четох в интернет. А тя пък взе, че ме изненада.

Началото наистина ми се стори болезнено зле. Да си в главата на Айла по време на пълноценния й обсесивен период си беше болезнено. Помня точния абзац, който най-много ме издразни – когато се оказа, че по време на настоящата учебна година ще спи в стаята, която миналата година е била на Джош. „Спя в стаята на Джош!!!! Подът, по който е вървял!!! Прозорецът, през който е гледал!!! И душът, под който се е къпал, и леглото, в което е спал!!!!!” Така де, не с точно такава пунктуация, но хванахте основната идея. И ми се стори ужасно, че тя никога не се обърна назад и не се замисли, че е било супер нездравословно да си мисли толкова много и толкова обсесивно за него, без дори да се познават.

Когато пък най-накрая вече се познаваха, връзката им се разви с бясна скорост. Което също ми се стори прекалено. Очевидно. На това отгоре се оказа, че Джош си бил харесал Айла от много време и няколко дни след като Джош знаеше със сигурност, че Айла е необвързана, вече се натискаха на обществени места – да можеше всички тийнейджърски увлечения да работят така, ей... Стори ми се малко прекалено прибързано, дори може би насила написано.

Но това пък доведе до нещо, което нямахме възможността да наблюдаваме в другите две книги на Стефъни Пъркинс – присъствието на същинската романтична връзка по време на книгата – а не в последните няколко странички, както беше при Ана и Лола. И въпреки че ми се стори, че Айла и Джош по-скоро имаха прекалено много хормони, отколкото реално да са влюбени, някои от романтичните моменти ми бяха тоооолкова приятни за четене. Дори и да бяха малко клиширани. (Примери: когато той й рисуваше върху кожата и после се въргаляха върху тортата, докато Кърт не влезе неочаквано. Или свръхмелодраматичната сцена на изключването му, когато преди да си тръгне, й написа “О-Б-И-Ч” върху пръстите с писалката. Може и да съм въздишала на глас. It’s so cheesy and angsty. It’s disgusting. I love it.) От друга страна, престоят в Барселона, който трябваше да е едно от най-вълшебните неща в книгата – като за много хора, съдейки по ревютата, е успял да бъде – ми се стори много слаба част.

Драмата ме дразнеше. Но това си беше и главната й цел. Но пък... Джош, трябва да си доста зле, за да дадеш на приятелката си папка, съдържаща описание как си бил толкова загорял, че да мастурбираш от мисълта за непозната, която си видял на улицата и една камара рисунки на бившата ти гола. И гаджето ти да „не се впрегне толкова” от тая работа. Тази част направо ме уби, особено с целия опит на авторката в първите две книги всичко да е толкова чисто и PG-13 и сега... зайци, зайци, зайци. Драма. Секс на обществени места. Зайци.

Краят ми хареса и ме остави с приятно чувство – много ме зарадва събирането с героите от предишните книги (само годежът на Ана и Етиен ми дойде малко в повече... ще се жените? на 19? и си мислите, че всичко е наред в тая ситуация?) и след това редактираната версия на графичният роман на Джош. Мога да кажа, че точно той ми беше най-любимата част. Макар пак да ме наведе на мисълта "Джош, малко прекалено много си вярваш, мойто момче"...

От всичко това си мисля, че най-големият ми проблем с книгата беше, че Пъркинс не успя да направи същото, което направи с героите си от първите две книги. Ана, Етиен, Лола и Крикет са пълни с енергия, живина, амбиция, цветове. Айла и Джош ми бяха малко статични, не толкова жизнени и пълнокръвни, колкото останалите. А пък Кърт заслужаваше повече присъствие.

Но като цяло съм доволна. Може да е заради надскочените ми очаквания и защото не мислех, че ще ми е толкова приятна за четене, но не съжалявам, че я прочетох.

PS. Имам и друг голям проблем с книгите на Стефъни Пъркинс – супер леки са ми за четене, а аз не искам да свършват. И ми се налага физически да се ограничавам от книгата, за да не я завърша за три дни. С много малко книги съм била в такава ситуация и може би заради това толкова си харесвам тази трилогия.

понеделник, 25 май 2015 г.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.
“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”
И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down
Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.
“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”
/потенциален спойлер
Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D
край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)

back to the start

От толкова време се каня да си направя книжен блог, затова се възползвам от ентусиазма си, докато още го има.

Казвам се Кристияна и съм позната в интернет пространството като Чоки. Имам относително голяма блог история, но с времето желанието ми да пиша изчезна и реших, че спирам. И бях спряла доста успешно, но всичкият hype с книжните блогове в българското интернет пространство ме зарази и сега си давам нов опит.

От дълго време си го мисля, затова най-накрая ще опитам да се заема с книжни ревюта, защото обожавам да пиша такива. Главната причина да избягвам правенето на блог е, защото така или иначе пиша много ревюта за Goodreads на английски (за да споделям с максимално най-много хора) и за форуми (заради задушевната обстановка), но, dang it, ако ще да се повтарят, ще опитам да пиша и тук. Основната ми цел уж е ревюта на книги, но може и да се отклонявам от време на време, кой знае. Some of the tags you're all doing seem pretty fun.

Obviously, смесвам твърде много български и английски. И смятам, че английският е единственото нещо, в което наистина ме бива. Ирационално претенциозна съм, стане ли дума за книги, но същевременно съм безкрайно положително настроена към чиклит жанра. Не чета много поезия, но обожавам да я рецитирам. Мотая се много и си пилея времето - примерно, в момента би трябвало да пиша есе. Не си правя TBR купчинки, защото трудно ми се получава придържането към тях - хващам това, което чувствам, че трябва да прочета, дори и да не съм била на кеф за него допреди пет дни. А и времето ми за прочит на книга се простира между два дни и три месеца (личен рекорд, Гордост и предразсъдъци, януари-март тази година. И все пак ми хареса.)

So bear with me. (: