събота, 30 май 2015 г.

Рисунка за Айла | Стефъни Пъркинс

ревюто съдържа спойлери.

Ако трябва да съм честна, имах много ниски очаквания за тази книга – най-вече заради многото отрицателни ревюта, които четох в интернет. А тя пък взе, че ме изненада.

Началото наистина ми се стори болезнено зле. Да си в главата на Айла по време на пълноценния й обсесивен период си беше болезнено. Помня точния абзац, който най-много ме издразни – когато се оказа, че по време на настоящата учебна година ще спи в стаята, която миналата година е била на Джош. „Спя в стаята на Джош!!!! Подът, по който е вървял!!! Прозорецът, през който е гледал!!! И душът, под който се е къпал, и леглото, в което е спал!!!!!” Така де, не с точно такава пунктуация, но хванахте основната идея. И ми се стори ужасно, че тя никога не се обърна назад и не се замисли, че е било супер нездравословно да си мисли толкова много и толкова обсесивно за него, без дори да се познават.

Когато пък най-накрая вече се познаваха, връзката им се разви с бясна скорост. Което също ми се стори прекалено. Очевидно. На това отгоре се оказа, че Джош си бил харесал Айла от много време и няколко дни след като Джош знаеше със сигурност, че Айла е необвързана, вече се натискаха на обществени места – да можеше всички тийнейджърски увлечения да работят така, ей... Стори ми се малко прекалено прибързано, дори може би насила написано.

Но това пък доведе до нещо, което нямахме възможността да наблюдаваме в другите две книги на Стефъни Пъркинс – присъствието на същинската романтична връзка по време на книгата – а не в последните няколко странички, както беше при Ана и Лола. И въпреки че ми се стори, че Айла и Джош по-скоро имаха прекалено много хормони, отколкото реално да са влюбени, някои от романтичните моменти ми бяха тоооолкова приятни за четене. Дори и да бяха малко клиширани. (Примери: когато той й рисуваше върху кожата и после се въргаляха върху тортата, докато Кърт не влезе неочаквано. Или свръхмелодраматичната сцена на изключването му, когато преди да си тръгне, й написа “О-Б-И-Ч” върху пръстите с писалката. Може и да съм въздишала на глас. It’s so cheesy and angsty. It’s disgusting. I love it.) От друга страна, престоят в Барселона, който трябваше да е едно от най-вълшебните неща в книгата – като за много хора, съдейки по ревютата, е успял да бъде – ми се стори много слаба част.

Драмата ме дразнеше. Но това си беше и главната й цел. Но пък... Джош, трябва да си доста зле, за да дадеш на приятелката си папка, съдържаща описание как си бил толкова загорял, че да мастурбираш от мисълта за непозната, която си видял на улицата и една камара рисунки на бившата ти гола. И гаджето ти да „не се впрегне толкова” от тая работа. Тази част направо ме уби, особено с целия опит на авторката в първите две книги всичко да е толкова чисто и PG-13 и сега... зайци, зайци, зайци. Драма. Секс на обществени места. Зайци.

Краят ми хареса и ме остави с приятно чувство – много ме зарадва събирането с героите от предишните книги (само годежът на Ана и Етиен ми дойде малко в повече... ще се жените? на 19? и си мислите, че всичко е наред в тая ситуация?) и след това редактираната версия на графичният роман на Джош. Мога да кажа, че точно той ми беше най-любимата част. Макар пак да ме наведе на мисълта "Джош, малко прекалено много си вярваш, мойто момче"...

От всичко това си мисля, че най-големият ми проблем с книгата беше, че Пъркинс не успя да направи същото, което направи с героите си от първите две книги. Ана, Етиен, Лола и Крикет са пълни с енергия, живина, амбиция, цветове. Айла и Джош ми бяха малко статични, не толкова жизнени и пълнокръвни, колкото останалите. А пък Кърт заслужаваше повече присъствие.

Но като цяло съм доволна. Може да е заради надскочените ми очаквания и защото не мислех, че ще ми е толкова приятна за четене, но не съжалявам, че я прочетох.

PS. Имам и друг голям проблем с книгите на Стефъни Пъркинс – супер леки са ми за четене, а аз не искам да свършват. И ми се налага физически да се ограничавам от книгата, за да не я завърша за три дни. С много малко книги съм била в такава ситуация и може би заради това толкова си харесвам тази трилогия.

понеделник, 25 май 2015 г.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.
“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”
И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down
Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.
“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”
/потенциален спойлер
Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D
край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)

back to the start

От толкова време се каня да си направя книжен блог, затова се възползвам от ентусиазма си, докато още го има.

Казвам се Кристияна и съм позната в интернет пространството като Чоки. Имам относително голяма блог история, но с времето желанието ми да пиша изчезна и реших, че спирам. И бях спряла доста успешно, но всичкият hype с книжните блогове в българското интернет пространство ме зарази и сега си давам нов опит.

От дълго време си го мисля, затова най-накрая ще опитам да се заема с книжни ревюта, защото обожавам да пиша такива. Главната причина да избягвам правенето на блог е, защото така или иначе пиша много ревюта за Goodreads на английски (за да споделям с максимално най-много хора) и за форуми (заради задушевната обстановка), но, dang it, ако ще да се повтарят, ще опитам да пиша и тук. Основната ми цел уж е ревюта на книги, но може и да се отклонявам от време на време, кой знае. Some of the tags you're all doing seem pretty fun.

Obviously, смесвам твърде много български и английски. И смятам, че английският е единственото нещо, в което наистина ме бива. Ирационално претенциозна съм, стане ли дума за книги, но същевременно съм безкрайно положително настроена към чиклит жанра. Не чета много поезия, но обожавам да я рецитирам. Мотая се много и си пилея времето - примерно, в момента би трябвало да пиша есе. Не си правя TBR купчинки, защото трудно ми се получава придържането към тях - хващам това, което чувствам, че трябва да прочета, дори и да не съм била на кеф за него допреди пет дни. А и времето ми за прочит на книга се простира между два дни и три месеца (личен рекорд, Гордост и предразсъдъци, януари-март тази година. И все пак ми хареса.)

So bear with me. (: