понеделник, 25 май 2015 г.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.
“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”
И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down
Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.
“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”
/потенциален спойлер
Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D
край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)

1 коментар:

  1. Ох, по-добре не бих могла да се изразя за книгата. Описала си всичко, което аз не успях в моето ревю! с:

    ОтговорИзтриване