събота, 27 юни 2015 г.

Unpopular Opinions Tag

Добре де, нямам нови ревюта за писане, нито ми се пренаписват стари, но много ми се пишеше нещо, а и никъде не съм тагвана - затова пък ще ви пробутам таг, на който не съм се натъквала в българските блогове. И ми е достатъчно интересен за попълване. И защото като че ли ми е много по-лесно да критикувам, отколкото да хваля. Не сме ли всички така?

1. Популярна книга или поредица, която ти не харесваш: "Eleanor & Park" на Рейнбоу Роуел. Въпреки че я четох с мисълта, че супер много хора я харесват и трябва и аз да намеря хубавото в нея, просто ми се стори... прехвалена. Имаше и по-...силни моменти, но нищо, което наистина да ми въздейсва. Мисля, че главният ми проблем беше в самия изказ на авторката и неоспоримата й способност да пише за герои които са толкова големи интроверти, че да не мога да вникна в тях, камо ли да ги обикна. Положението беше много по-леко във "Fangirl", но тук... тук въобще не се получи.

2. Популярна книга или поредица, която е по-скоро мразена, но ти я обичаш: О, боже мой. "Здрач". "Здрач" от тук до луната и обратно. Беше първата книга, която през далееечната 2009-та качествено ме удари по главата и ме доведе до просветлението, че обичам да чета. И май единствената книга (поредица, де), която съм чела на компютъра (че и препрочитала), без условията да ми убият желанието. И колкото и да я критикуват и мразят, и колкото и да ми расте неприязънта към мрачни brooding герои с наркоманско излъчване, винаги ще пазя топли чувства към Едчо, а тази поредица, и в частност първата книга, ще ми е винаги на сърце.

3. Любовен триъгълник, в който главния герой е избрал човека, който ти не си искал да избере (или романтична двойка, която не харесваш): Сравнително сериозно се замислих по въпроса и не мога да посоча нито една такава двойка от книга. Внимавам да не наблягам на любовните триъгълници, а когато попадна на такъв, обикновено завършва по начина, по който аз съм се надявала. Не мога да се сетя и за омразна двойка, защото при тези, които не са ми допадали, е било очевидно, че въобще няма да ги бъде. Мога ли да се измъкна по най-лесния начин с Крисчън и Ана от Нюансите? Въпреки че и двамата са ужасни същества и абсолютно се заслужават.

4. Популярен жанр, към който рядко посягаш: New Adult. Не ме влече да чета как двама ненормално секси герои с проблемно минало се срещат и преминават през дълги мъчителни драми, които да им изпитат връзката. Но може пък да имам грешно впечатление и проблемът да е в мен! Просто съм чела достатъчно ревюта, които да ме убедят, че този жанр не е за мен.

5. Популярен или много обичан герой от книга, когото не харесваш: Да кажем Деймън от "Обсидиан" на Дженифър Л. Арментраут. Въпреки че много хора ми споделят мнението, книгата е достатъчно разпространена, за да попадам на хора, които да му харесват шегите и държанието, което пък може би се поправя от втората книга нататък, само че нямам намерение да стигам и до нея. Eh.

6. Популярен автор, който не успява да ти се хареса: Тери Пратчет. Знам, че има безкрайно много фенове, които никога не се уморяват да четат негови неща и го обожават, но на мен писането му просто ми върви супер бавно и ужасно тегаво. Опитвала съм се да чета и евентуално да харесам нещата му, но просто не става.

7. Популярни и често използвани в книгите тропи, които си се уморил да срещаш (като "изгубени принцеси", продажни владетели, любовни триъгълници и др.): Както вече споменах, пустите мрачни нацупени биполярни мистериозни мъжки герои, които главните героини по незнайни причини намират за умопомрачително чаровни и привлекателни. На второ място са любовните триъгълници, които само ми развалят хубавите очаквания.

8. Популярна поредица, която нямаш желание да прочетеш: Да започнем с това, че масово започнах да избягвам поредици от опасения, че първата книга ще ми хареса, а оттам нататък само ще върви надолу, а аз отчаяно ще чета останалите книги, надявайки се, че положението ще се подобри. Тъй че са много известните поредици, с които не съм се занимавала все още, въпреки че в голям брой от тях виждам голям потенциал, поне съдейки по резюмето. Ще кажа "Братството на черния кинжал" на Дж. Р. Уорд, защото наистина, ама наистина нямам силите за поредица от 10-20-30 книги за една камара влюбени двойки с вампири-воини. Ако имаше кой да ме забаламоса да пробвам да почна тая поредица, докато издадените книги бяха по-малко, можеше и да се навия. Сега - никакъв шанс. Уви.

9. Казват, че "книгата винаги е по-хубава от филма", но има ли филмова или телевизионна адаптация, която харесваш повече от книгата-първоизточник? Напоследък започна много често да ми се случва, честно казано. ("Често" е относително понятие, при положение, че гледам един филм на всеки два месеца, но както и да е.) "Вината в нашите звезди" ми оглавява класацията. Книгата въобще не ме грабна толкова, колкото филма и на него плаках много повече. И бях много доволна, че историята с бившата приятелка на Огъстъс не беше включена във филма, защото малко ми се струваше... не мога да го обясня. Не на място, да кажем. "Гаджето ми си е имало бивше гадже, което също е било в напреднал стадий на рак, ама тя е починала и я е преживял. И мен евентуално тъй ще ме преживее, it's ok." Напълно нормален случай, разбираш ли.

Alright, не знам със сигурност кой ме чете, за да го тагна, но да опитаме: Ева, Гери, Ана, Габриела и Лияна.

събота, 6 юни 2015 г.

Пандемониум | Лорън Оливър

тихо се преструвам, че българската
корица не съществува
(ще опитам да се въздържам от спойлери, но ако не сте чели първата книга, предупреждавам, че може да споменавам ключови събития от нея.)

... или призоваване към всички, които са чели първата книга и не са сигурни дали да се захванат с продължението, да го направят.

“Делириум” беше първата книга, която ме е пленявала само с резюме и съм чакала с болезнено нетърпение да си събера пари, за да си я купя. Обожавам Алекс. Обожавам Портланд зад и отвъд оградите и слънцето и пътеките, по които тичаха Лена и Хана. Светът? Най-интересното нещо.
Не ми е от най-любимите книги, но я свързвам все с хубави неща.

С времето загубих интерес, с бавенето на издаването на втората книга – още повече. Купих си я скоро след излизането й и стоя на рафта ми в продължение на година и половина. Преди два дни внезапно ми се провалиха всички планове за деня, отвън беше прекалено горещо, чувствах се зле и не ми се занимаваше с никоя от започнатите ми книги. Взех тъй дълго отбягваната “Пандемониум”... и не исках да я оставя, докато не я завърших.

“Пандемониум”, поне за мен, беше идеалната втора книга.

Различна е от първата, но много по-вълнуваща, по-добра в много отношения, допринасяща за историята и е далеч от "проклятието на втората книга в трилогията", сиреч по-мудна от първата и служеща за прелюдия към третата. Напротив. Беше си същинско увеселително влакче.

Книгата не следва една времева линия: тук се редуват глави от “тогава” (началото на живота на Лена в Пустошта след бягството) и “сега” (животът й към сегашен момент). Нямах си и представа, че е написана така и първоначално много се изненадах. Не мисля, че преди съм чела книги с подобна композиция и ми беше нещо ново. И понякога вбесяващо. Но и супер вълнуващо и задържащо интереса. В един момент виках на глас “what the fuuuuuuuuuck?” на всеки пет страници.

Представени са много нови второстепенни герои (и някои, превръщащи се в главни) – особено от Пустошта. За тях няма смисъл да говоря. За тях стига да се прочете. Въпреки че не се сдържам да вметна, че много си обичам Рейвън и Так.

Джулиан... мисля, че всички могат да предположат каква му е ролята в сюжета. Ами... какво да кажа, свястно е момчето? Поне до един момент, в който ми стана прекалено сладникав, пък и още съм заета да страдам по загубата на Алекс. А и не мисля, че някога съм попадала на YA книга, в която втората изгора на главната героиня да ми харесва наравно или повече от първата. Първият е винаги с предимство. :D (Сега като се замисля, Саймън и Джейс са ми единственото изключение, но при тях е много сложна ситуацията тъй или иначе...)

Което ме връща на мисълта, че много харесах моментите, в които Лена укрепваше и се адаптираше към живота в Пустошта. Освен че ми даде известна доза мотивация за бягане (!), много ми стопли сърцето причината, която си налагаше, за да продължава да бяга:
Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък...
[…] И щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно – златисто-кестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа – и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.
Останах много доволна от цялостното развиване на персонажа й - напомни ми на Трис в "Дивергенти". Хареса ми как огънят, през който премина (образно и буквално), я направи нов човек и тя си изгради нови, полезни качества, стана много по-решителна и силна. Главата й стана много по-приятно за пребиваване място, отколкото в първата книга.

Основната разлика между първата и втората книга бяха многото напрегнати моменти, в които на Лена й се налага да бъде kick-ass. И най-любимото ми нещо е, че Лорън Оливър може да пише много напрегнати моменти, които все пак не ти изпиват силите, докато ги четеш (Лейни Тейлър, теб гледам) и с оглед на това, че съм абсолютно пиле, това ми беше добре дошло.

Колкото до света... ох. Хем много ми задоволи любопитството, хем имаше неща, които не ми се изясниха и не знаех дали въобще ще разбера и в третата книга. Много ми бяха интересни детайлите за обществата на Невалидните – за Лешоядите и хората под земята (които ми дойдоха малко прекалено sci-fi по едно време, но ще свикна), за кореспонденцията между членовете на Съпротивата от двете страни на оградата; забранените книги и музика (Бийтълс!), случващото се с хората, върху които лечението е било несполучливо... От друга страна, имам чувството, че влиянието на процедурата върху хората беше някак недоизяснено, ако не недоизмислено. Постоянно се обърквам. Значи, излекуваните хем са апатични, хем могат да забележат, когато правиш нещо съмнително, присъщо за заразените от делириум; хем не се карат помежду си и са неспособни да изпитват силни чувства и емоции, хем могат да се страхуват от заразените и регулаторите могат да са достатъчно агресивни, че да пребиват други хора до смърт. Ъгх.

Обаче мога да кажа, че до голяма степен книгата ми хареса много. Даже в един момент започнах съзнателно да й търся кусури, защото, хей, пазя си петте звездички само за наистина пленителни книги. И не се бях подготвяла и “Пандемониум” да бъде такава. Евентуално с последните стотина страници нещо ми прещрака и случващото се нещо не ми се понрави, атмосферата се промени и, отново, стана ми много сладникаво. Което беше главната причина да намаля рейтинга й в GR на 4/5. А развръзката от отвличането? Още съм объркана заради нея.

Краят обаче. КРАЯТ. Бях се спойлнала за него още докато четях първата книга, обаче това не го направи по-малко страхотен. Заби ме на място.

*Визуална интерпретация на реакцията ми след последната страница: