четвъртък, 23 юли 2015 г.

Lips Touch: Three Times | Лейни Тейлър

За пръв път от много време ми се случва да прочета книга, която да е толкова добра, че да поискам всички други хора да я прочетат. Затова сега четете това ревю – защото “Lips Touch: Three Times” е умопомрачително добра, трябва да знаете за нея и трябва да я прочетете.

Ако харесвате фентъзи, със сигурност ще ви хареса. Ако не го харесвате – все пак ви насърчавам да опитате. Самата аз не се виждам като фен на high-фентъзи жанра, но това по никакъв начин не ми попречи да се почувствам напълно омагьосана от тази книга. Смея да кажа, че засега това заглавие ми е най-големият фаворит от всичко прочетено през тази година. Отново ми бе доказано, че Лейни Тейлър знае какво прави. И прави... чудеса.

От предишния си опит с авторката добре знаех, че няма да става въпрос за типичната ‘паранормална романтика’, но фактът, че тази книга се състои от три самостоятелни кратки истории (с оглед дължината им вече съм склонна да ги нарека по-скоро ‘повести’, отколкото ‘разкази’), не ме въодушевляваше особено. Но в процеса на четене осъзнах, че чета нещо много по-различно от очакваните разкази.

За пореден път стилът на писане на Лейни Тейлър тотално ми завъртя главата. Чета нейни неща в оригинал за втори път и съм направо влюбена. Имам чувството, че изказът й е толкова прекрасен и неин, че мога да го разпозная дори без името й да го пише на корицата. Когато четох “Създадена от дим и кост” се опасявах, че губя много от връзката автор-читател и си мислех, че все нещо се е загубило при превода, но сега я чета на английски и усещам думите й по абсолютно същия начин. Стилът й просто се отличава, прозира дори през превода и е прекрасен, езикът, който ползва е толкова богат и всичко звучи ужасно красиво. Може би не красиво в стил ‘снежинки падащи по сух паваж’, както при Маги Стийвотър, а по-скоро ‘разтопен шоколад, разстилащ се по топла повърхност’. Бях чела едно отрицателно ревю за Lips Touch, където книгата беше описана като ‘purple prose with no substance’, което директно ме прати в пълно недоумение. Да не би да сте чели текста по диагонал?

Та, понеже съм решила това лято да си упражнявам по-засилено английския, реших да си вадя всички непознати думи и... ами, десет листа малък формат и имам да дописвам още малко. Но не искам това да демотивира никого!(!!11!!) Много неща все пак си се разбират от контекста. И е перфектния начин да си усъвършенстваш речника. Да не говорим колко красиво звучи изчетено на глас. Не мога даже да избера цитат. Всички са толкова хубави.
An idea fell like a seed and over the next weeks it went on growing like a fig vine lush and conquering twining round her old beliefs and covering them in new growth until they were as invisible as a tiger in a thicket and just as deadly.
Самите истории бяха допълнени с илюстрации от Джим Ди Бартоло, съпругът на авторката, и въпреки че неговият стил не пасваше с картините, които изникваха в главата ми, все пак много харесвам работите му. И още ме е яд, че книгата ми така и не пристигна и ми се наложи да я чета в електронен формат, заради което не можех спокойно да си прелиствам назад страниците и да си свързвам илюстрациите със сюжета. Преживява се.


Първата история, “Goblin Fruit”, беше най-кратката и според мен най-слабата, особено в сравнение със следващите две. Но беше силно начало, тъй като не знаех какво ме чака по-нататък. (Няма да говоря колко много ми хареса първата глава. Прочетете си я сами.) Мисля, че тук Лейни беше заложила повече на изказа си и на описването на героинята си, отколкото на сюжета, в което няма нищо лошо – просто аз имах очакванията да стане някаква задълбочена паранормална драма. Но не. За сметка на това пък имаше цели абзаци, които спирах и си препрочитах, като онзи за желанията на Кизи, докато тя стоеше пред огледалото. Или историята на срещата на баба й с гоблините. Или пък разговорите с приятелките й, които бяха най-забавното нещо.

“Spicy Little Curses” обаче... беше перфектна. Като че ли “златната среда” е най-удачният израз, с който мога да я определя. Тъкмо бях започнала мъничко да се разочаровам от книгата и със тази история вече бях... напълно омагьосана. Обожавам всичко в нея – атмосферата на Индия в колониално време, митологията, героите, всичко беше толкова премерено и все пак въздействащо. Историята на Анамик беше горчива, но и пленителна. Имах чувството, че пак съм на седем и чета приказка, обаче от онези със зловещите елементи и проклятията. Само че тази включваше слънце, музика и слизане в Ада. А завършекът беше толкова на място и още съм замаяна след прочитането. Не мисля, че мога да намеря думи, с които да опиша колко я обичам и колко се радвам, че я прочетох.

А финалната история (най-близката от трите до определението за повест), “Hatchling”, беше като разходка в гората привечер, мрачна и оплетена в мистерии. Основана на митове от зороастризма, само за стотина страници авторката изгражда една цяла нова митология, докато същевременно ни показва какво се случва с Есме и какво е било миналото на майка й. Беше ми изключително интересна, защото със всяко ново разкритие около мистериите се появяваше нов въпрос, който да си задам. Не ми стана любима единствено заради атмосферата, която, признавам, е невероятна, но имаше нещо студено и меланхолично в нея, особено с постоянната картина на вълците, каменните кули, зимите и зверовете под мостовете в Таджбел. А в тази атмосфера, отново, няма нищо лошо. Ако харесвате haunting мрачни неща, е силно вероятно да се влюбите в тази история. Просто аз не обичам книги, които ми носят меланхолични атмосфери и чувство на студ и разпадане, заради което и спрях да обичам трилогията Дим и кост, въпреки че първата книга ми е от най-любимите въобще. Както и да е, краят ме разтопи. Беше толкова простичък и същевременно въздействащ. Перфектен.

“Lips Touch: Three Times” беше нещо много повече от сборник от три истории за целувки. Беше създаване на нови митологии, същинска магия, струяща от страниците, облечена в цветове и ледена красота. И ако се поинтересувате и я прочетете, със сигурност ще си струва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар