четвъртък, 31 декември 2015 г.

прекалено много обичам да се обръщам назад

a.k.a. Читателска равносметка за 2015. Защото обичам равносметки.

Да де, обаче от много време не съм правила равносметки. Как се започваше? Днес е, oh wow, последният ден от 2015 година. И аз, вместо да се глася за някакво събиране довечера (it’s gonna be boring anyways), стоя със запушен нос пред лаптопа – какъв късмет да ме хване настинка точно днес – и си мисля за книги.

Откъм четене тази година ми беше... прилична. След голямото претоварване през 2014, с което започнах чак да се замислям дали въобще чета за удоволствие, съм напълно доволна с всичко, което прочетох през 2015.

През тази година прочетох точно 31 книжки, препрочетох си още една (“Целувка за Ана” винаги е добро решение.), започнах книжен блог – не много активен, но все пак книжен блог. Също така, успях да си изпълня единствената сериозна цел, свързана с книгите – да запълня цялата дъска от читателското бинго на форум Муза – and oh boy, am I happy with myself. (Новото бинго малко не ми е по силите, но ще опитам и с него. You know, самопредизвикване и така нататък.) Писах ревюта, четох много чужди блогове, които ме надъхаха да се поинтересувам от редица книги, на които по принцип не бих обърнала внимание. О, и си купих неочаквано малко книги. (Броя ги сега и са... колко? Седем, плюс една като подарък и една, която се изгуби по време на пътуването си към България, така че накрая се отказах и я прочетох електронно.) Явно вече съм развила trust issues и към книгите, защото вече си купувам само когато съм сигурна, че ще ми харесат. Като си спомня, че предишните години почти не излизах от книжарница с по-малко от три нови книги, а сега едно обикаляне на Хеликон се състои от четене на десетина резюмета по задните корици на книгите и купуване на календар, примерно. Между другото, купих си най-прелестния календар с картини на ван Гог и прекрасната “Звездна нощ” е на корицата му и на месеца с рождения ми ден, like, hell yeah. Още не съм сигурна, че има къде да го закача, но това не пречи да му се радвам. (Да си представим, че действително съм казала нещо по темата.)

И... да вземем да направим един мъничък wrap up на прочетеното? Тази година се срещнах с някои нови любими мои книги, както и с някои, към които не искам да припаря втори път, и с много, много книги, към които пък имам смесени чувства.

В топ 3 на най-добри книги (защото ако трябваше да назова десет, щях да се измъча) за 2015... знам точно кои да сложа, но начинът на подреждане ще бъде съвсем субективен, защото и трите са ми специални, но по различни начини, а и самите истории са ужасно различни. И така, на първо място (I can’t bother with a countdown, цялата класация се побира в един абзац, за бога) слагам “Graffiti Moon” на Кат Кроули. Първо, защото я четох най-скоро и историята ми е още прясна. Защото ми надвиши очакванията. Защото представи тийнейджърството по най-милия начин и ме накара да завиждам че не съм Луси. Или Джаз, или дори Дейзи. И на първо място, защото е една от малкото книги тази година (като се замисля, може би единствената), която ми припомни какво е да обичаш да четеш – да не искаш историята да свършва, но същевременно да искаш да четеш още, да ти се налага да вършиш нещо друго, но мисълта, че книгата стои до теб и можеш да я вземеш и да зачетеш да те разсейва. Бях забравила какво е.
На второ място слагам “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин. Странни взаимоотношения имам с тази книга. Четох я с месеци и малко се измъчих с нея, но същевременно историята ми беше интересна и абсолютно обожавам всички герои, дори и тези, които са за мразене. Може да съм абсолютно омагьосана от химията между Кийра Найтли и Матю Макфейдън в тяхната версия, но напоследък взех да се замислям дали да не обърна внимание и на минисериала с Колин Фърт, така че през 2016 отново ще си припомням историята. Може и да препрочета книгата, този път за по-малко от 2 месеца (...надявам се.)
На трето място отива “Lips Touch: Three Times”, която, макар че е зверски добре написана и всяка история е прекрасно изградена, не можа да ми стане толкова близка, колкото предните две. Все пак я препоръчвам на всички, де.
(Окей... в крайна сметка не успях да се събера в един абзац.)

На първо място в топ 3 на най-лошите ми книги за годината е “Life and Death” на Стефани Майър. Ревюто ми до голяма степен ми описва чувствата към тази книга – радвайте се, че е без спойлери, защото ако беше, сигурно щях да напиша султански ферман. Все още съм бясна на Стефани, че ме разочарова толкова. И че се намират хора, които мислят, че L&D е по-хубава от оригиналния Здрач. Както казва една интернет дружка “everyone’s entitled to their opinion but your opinion is wrong”. Кхъм.
На второ място слагам “Добри поличби” на Тери Пратчет и Нийл Геймън. Любима е на много хора, включително мои познати и имах високи очаквания. Надявах се да ми хареса, ИСКАХ да ми хареса. Но беше нещо много далечно от това, което си представях; влачих я няколко месеца, и в крайна сметка, малко след половината не ми издържаха нервите и я зарязах. Постоянното представяне на нови герои, към които не мога да се привържа и прескачане от едно място на друго ми дойде в повече. Не е за мен тази книга, това е.
На трето място мога да сложа няколко книги, но слагам “Rusty Nailed” на Алис Клейтън защото най-малко очаквах тя толкова да ми подложи крак. Толкова разочароващо продължение не съм чела... никога? Било то и за такъв жанр роман.

Мога поне да се надявам, че през 2016 ще случа все на хубави или поне приемливи книги. Ако не – поне ще имам материали за гневни ревюта. И да чета, защото наистина ми харесва, а не за да завърша предизвикателство или за да напиша ревю.

А хубавото, надявам се, за читателския ми план за тази година е, че започвам нови поредици, с които в най-добрия случай ще си намеря нови герои, заради които да си умирам от чувства. Малко ме притеснява, че три от тях звучат малко еднакво като основен сюжет (“Стъкленият трон”, “Алена кралица” и “Въглен в пепелта” – и в трите става въпрос за девойче, живеещо в неволя, което по дадени обстоятелства се набутва между благородниците и става част от любовна геометрична фигура. Oh, come on.), но доколкото знам, и трите истории нататък се развиват по съвсем различен начин, тъй че ще опитам да не обръщам внимание на това си притеснение. Също така, ще се пробвам да прочета малко повече класики през 2016, пък дано да ми се получи. А TBR, дори януарски, не смея да си правя. Накъдето ме поведе книгоманското шесто чувство.

С това мога да се включа в последния ден от годината. Fellow блогъри и не само, пожелавам ви много муза за четене. Догодина ще се чуем пак.

неделя, 27 декември 2015 г.

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009
Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928
Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.