събота, 30 януари 2016 г.

Среднощна корона | Сара Дж. Маас

ревюто съдържа спойлери.

Завърших “Среднощна корона” в сряда и главата ми още е замаяна. Имам чувството, че с всяка следваща книга от поредицата чувствата ми към нея стават още по-смесени. Да. Ако трябва да опиша тази поредица с две думи, те ще са смесени чувства. Хареса ли ми? Ужасно много. Но в същото време не.

Най-важният критерий, по който оценявам дадена книга, е удоволствието, което съм изпитала, докато съм я чела. Което пък зависи от усещането ми дали действието се развива в правилна посока и ред други неща, свързани със сюжета и героите.
Представете си диаграма, в която удоволствието ми от книгата е обозначено с крива линия, която лъкатуши нагоре и надолу от начало до край. И така, през всичките 416 страници.

Това, което мога да кажа със сигурност е, че “Среднощна корона” беше в пъти по-добра от “Стъкленият трон”. В много отношения. Стилът беше много по-въздействащ, основните интриги – много по-добре изградени и преплетени, а сюжетът... да, все още съм замаяна.

Книгата ме изпълни с толкова много и противоречащи си чувства, толкова ме натовари емоционално, че се чувствам, сякаш съм прочела не една, а няколко книги. И отново, също като при предишната част, не знам откъде да започна. Затова ще използвам факта, че авторката е разделила книгата на две части, “Кралски шампион” и “Стрелата на кралицата”, като също разделя ревюто си на две.

Част първа: Каол и Селена ми съсипаха живота
или как за пръв път от години ми пука толкова много за романтична двойка, lemme revel in it

Да започнем с това, че от първа книга чакам да видя Селена в същинско действие и щях да избухна от щастие, когато прочетох първа глава. Исках да видя каква е Селена, когато забрави хуманността си. Не, когато ѝ се налага да забрави хуманността си. Наречете ме ужасен човек, но малко се разочаровах, когато разбрах, че всъщност не убива поръчаните от краля хора в знак на тих бунт срещу него. В крайна сметка четем книга за най-добрият асасин на Адарлан. Така де, простих ѝ го, но продължих да се чудя къде е съответствието между титлата ѝ за най-добър наемен убиец и внезапно появилата ѝ се съвест, ако мога да я нарека така.

След това изгубих всякаква способност да се концентрирам върху който и да е аспект от книгата, защото един единствен превзе сърцето и живота ми. (Не знам кога иронизирам и кога съм сериозна. Chaolaena is a big deal.)

Каол и Селена. Каол и Селена. Каол и Селена.

Както казах, когато завърших първа книга, нямах никакво търпение да видя как ще се разгърнат отношенията им. Очакванията ми бяха, че мистериите около краля, същността на Селена и магическите способности на Дориан ще се развият, докато на фона Селена и Каол тихо, неусетно и прекрасно се сближават още повече.

Изненадах се, че нещата при тях не се случват чак толкова бавно и неусетно, и то още от първа глава. И беше странно, защото това едновременно ме глождеше и ме изпълваше с въодушевление. Всеки път, когато имаха някакъв контакт помежду си, се разтапях, докато повдигах критично вежда.

Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна се леко и тя осъзна, че той я разбира.

Едновременно безкрайно много ме радваше, че се сближават, но ме дразнеше колко очевидно го правеше авторката. Но май по-скоро ме радваше, защото връзката им правеше невероятни неща с мен. Последният път, когато си мислех с дни как определена двойка ми разбива сърцето, докато аз не спирам да я обожавам и да пищя екзалтирано “ОТП-ТО МИ Е ПЕРФЕКТНО”, беше в девети клас. Тази седмица изненадващо се превърнах в това, което бях в девети клас. Бях толкова неестествено жизнерадостна в продължение на, хм, около 40 часа, че всички около мен се зачудиха дали не дишам лепило, примерно. И не мога да се сетя за нито един общ момент между Селена и Каол, който да не е накарал сърцето ми да се издува от обич, както бях казала в предишното си ревю. 

В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.

Подразних се единствено когато двамата имаха кратък момент на толкова безвъзвратна вяра в любовта си, че бяха на път да зарежат всичко и да избягат нанякъде, which got me like Алооо, нещата никога не работят така, осъзнайте се малко! (Ало-то беше задължителен елемент в изречението, jsyk.) След което всичко уж се върна към някакъв ритъм (No pun intended?), а аз отново, в продължение на още няколко странички, позволих съзнанието ми да бъде замъглено от щастието. И от мъничките детайли, които Каол и Селена споменаваха като това, как беше целувал всеки белег по тялото й. Изтръпвам всеки път, като се сетя.

И тогава... разбрах защо Маас е бързала толкова с разгръщането на връзката им – за да ми разбие сърцето, разбира се.

Една част от мен (екзалтираната тийнейджърка, очевидно) се въргаля в собствената ми мъка и се надява, че ще си е струвало. Другата е чувала достатъчно спойлери, за да се опасява, че няма да е така. И съм най-ядосана, защото можеше отношенията им да се развиват още повече, да си имат повече доверие и връзката им да стане по-силна и прекрасна, но сега бе стъпкана, докато още беше мъничко стръкче надежда. (Надежда за тях двамата и за поредицата като цяло.)

Част втора: историята е твърде напрегната, а аз съм твърде емоционално нестабилна
и героинята на Селена сериозно ми накуцва

Хубавото на тази част беше, че най-накрая имах по-избистрен поглед върху историята. Лошото – че оттук нататък все едно бях на емоционално влакче на ужасите.

В началото споменах, че ми се искаше наистина да видя убиеца в Селена. Около двеста страници по-късно го видях и това наистина раздвижи атмосферата, но и ме остави с въпроси, на които май ще трябва сама да си отговоря.

Ситуацията е следната: бунтовническата групировка отвлича Каол, на Селена не ѝ пука защо и, напълно побесняла, отива при тях и ги избива, за да го спаси. Открива, че Каол знае, че има заплаха за живота най-добрата ѝ приятелка, принцеса Нехемия, побеснява още повече и се връща в замъка, където намира Нехемия мъртва, след което побеснява още повече и прави опит да убие Каол. (Дориан, другото ми слънчице освен Каол, я спира с магическите си сили. Аз чета цялото това нещо в час по немски, треперя и се опитвам да не подсмърчам.)

Това ме накара да се запитам как наистина трябва да възприемам Селена. Във форум Муза стана някаква дума за социопатия, затова се задълбах в мисли по темата. Не можах да определя дали авторката се опитва да ме излъже, че Селена може да е едновременно хладнокръвна убийца и обикновено момиче с морал, или иска да я направи възможно най-комплексна като психика. Все пак се опитах да се придържам към втората версия и единственото логично обяснение, до което можах да стигна, бе че Селена има personality disorder/си е чист социопат, взимайки предвид прещракванията и леденото спокойствие, която я обземаше преди убийство? (Другото, за което можах да се хвана, бе елфическата ѝ природа, но още знам твърде малко за елфите от света на Стъкленият трон, за да съм сигурна.) И ако Маас пак се опита да ми я пробута като относително нормално функционираща и изпитваща вина за убийствата си, I quit. Разбирам, че става въпрос за тийн поредица, но това разминаване между това, за което се представя Селена и това, което авторката иска да направи от нея, ме изнервя всеки път, когато се замисля по въпроса.

Но пък искам да вметна, че реакцията на Дориан и Каол от опита ѝ за убийство задоволи някаква моя скрита извратена нужда. Обожавам концепцията за влюбването в някой див и неопитомен; някой, за чиято дивост другия не си дава сметка.

След смъртта на Нехемия тонът на книгата се променя и атмосферата става по-тежка, а Селена тръгва да търси отговори, които се е надявала най-добрата ѝ приятелка да ѝ даде. Беше много интересно, ужасно интересно. Случиха се толкова много неща, разкриха се загадки и всичко се случи толкова бързо само в рамките на последната третина, че още не мога да осъзная какво точно се случи. Знам само, че тепърва ще става интересно, но твърде напрегнато, за да ми понесе. 

Развръзката накрая беше ненормално добра. Не осъзнавах колко навързано е всичко, докато не се разкри накрая, въпреки че имах идея какво ще се случи.

През цялото време предполагах, че и самата Селена не знае, че е наследницата на Терасен, тъй като през цялото време се чудеше защо Елена е решила да ѝ дава насоки и да не я оставя на мира. Може пък съдбата ѝ наистина да я плаши. И аз на нейно място вместо да издигам паднали кралства, бих предпочела да си взема мъжа и да избягам от континента, tbh.

Бонус част трета: fantasy genre, I failed you

Изчитайки последните петдесетина страници, промених мнението си за поредицата поне десет пъти. Няма спор, че тепърва става по-сложна и инересна, но май отново ще се окаже, че не е моята поредица. Типичен it’s-not-you-it’s-me случай. (Ключът беше в това да не се свързвам емоционално с героите, а аз точно това направих. Хе, ключът.)

Само в рамките на последните две глави плаках, както не съм плакала от много време. “Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” А когато си каза, че трябва да поеме по пътища, по които не може да го поведе със себе си, съвсем се сринах. Тогава наистина ми светна колко близки са ми станали Каол и Селена – ненужно близки – и колко много ме е грижа те да са добре (...и да не живеят на различни континенти), за да следя с удоволствие развитието на сюжетната линия с ключовете, армията на краля и случващото се във Вендлин. И ми е смешно как когато чета романтични книги, не мога да заобичам достатъчно основната двойка, а точно сега, с тази книга, когато трябва да се концентрирам върху фантастичната част, ми пука прекалено много за романтичната двойка.

Романтиката настрана, колкото повече си мисля за историята и за противоречиво изградената главна героиня, толкова по-фрустрирана ставам.

Не знам дали ще продължа с трета книга. Може би ще погледна разказите-предистории, но първо ще си дам стабилна почивка и ще си изясня какво мисля за поредицата.

Уф. Ето затова чета основно самостоятелни издания.

петък, 22 януари 2016 г.

Стъкленият трон | Сара Дж. Маас

(mild spoilers)

Колко често прекалявате със сладкото?

Аз, например, наистина обичам шоколад. И, на теория, гофретите с течен шоколад са ми любими. Само че всеки път, когато си взема, първите хапки са ми толкова вкусни, че броени минути по-късно от гофретата не е останала и троха, а аз лежа на дивана у дома с премрежен поглед и ми е толкова лошо от сладкото, че не знам как още функционирам. Тогава аз, напълно разбираемо, се заклевам, че друг път аз такова нещо няма да ям. Докато седмица по-късно не мина покрай закусвалнята отново и не реша, че ми е време да се поглезя с нещо. Гофрета с течен шоколад, примерно.

Така се чувствах и докато четях “Стъкленият трон”.

Всъщност, към тази книга бях много по-предубедена, отколкото някога съм била към гофретите с шоколад. Популярността ѝ ме привличаше, но същевременно смесените мнения ме отблъскваха. Купиха ми я за рождения ден, но я отлагах половин година – обаче в крайна сметка реших да започна годината с нея. Ами... не сгреших. Беше приличен старт?

Причината да има толкова раздвоени мнения за “Стъкленият трон” е, че някои се концентрират върху тези аспекти на историята, които се оказват силни, а други – върху слабите ѝ страни. Аз съм някъде в средата – и хубавото, и лошото в книгата ми направиха еднакво силно впечатление. Мнението ми още е толкова раздвоено, че не съм сигурна откъде точно да започна.

Мисля, че първото ми негативно впечатление дойде още от самата завръзка, т.е. идеята на краля на Адарлан за състезанието. Още там, някъде на петнайстата страничка, историята започна леко да ми накуцва. Успях някак да приема, че Селена е най-добрият асасин и така или иначе ще победи, но кралят е решил да я сложи да се състезава с още двайсетина престъпници и убийци, ей така, купон да има. Обаче ми беше странно как всички, включително стражата, бяха относително спокойни спрямо цялата тази работа. Из замъка се разхождаха хора с криминално минало и склонност към агерисвност, но това по някакъв начин не им пречеше да ги пускат по празненства, да се социализират и да си живеят живота – поне докато не ги изритат от състезанието. Също така ми беше трудно да повярвам, че не се опитваха просто да избягат от замъка. Е, може би не са вярвали във възможностите си, колкото Селена. Или пък са вярвали в шанса си за победа – също колкото Селена. (А самата Селена, като единствена жена от всички участници, успя да мине под радара и никой да не заподозре истинската ѝ самоличност и възможности. Още ме гложди как стана тая работа.)

Според мен авторката е сбъркала, като е започнала историята точно с това. В смисъл, че цялата сюжетна линия със състезанието беше подлъгваща. Мислиш си, че се впускаш в история за стратегии и състезания и убийства, а пък получаваш преобличане на роклички и забъркване в дворцови интриги. Историята би ми била еднакво четивна и интересна, в която и посока да беше тръгнала, но когато ти обещават тортичка, а ти носят омлет, няма как да не се почувстваш поне мъничко разочарован. През цялото време състезанието с другите двайсет и един престъпници беше недоизпипано и на заден план, физическата подготовка на Селена беше сравнително бегло споменавана, а повечето изпитания, през които участниците преминаваха, бяха описвани набързо и между другото.

И самата Селена не даде на читателя каквото той очакваше. Не видяхме и половината от обещаната хладнокръвна убийца, която не се плаши от предизвикателства. През повечето време Селена се държеше като нормално деветнайсетгодишно момиче... и това много, ама много ми хареса. Повече от доволна съм, че авторката е решила да подчертае, че главната ѝ героиня може да има и груба, и нежна страна и двете да са еднакво силни. Гневните ѝ изблици, постоянно търсене на слаби места, където да удари врага си (бил той на бойното поле или не) и известната липса на обноски по никакъв начин не ѝ пречеха да изпитва удоволствие от пробването на красиви дрехи, тъпченето с бонбони, разходките из градините на замъка и четенето до късно. Беше сприхава, но и нежна и женствена. Персонажът ѝ имаше много страни, които не можеш да разгадаеш от един поглед. Освен това, многократно се загатваше за миналото ѝ и за вратата вътре в нея, която тя упорито се опитваше да държи заключена. (И ако не за друго, искам да продължа поредицата поне за да разбера нейната тайна. След като е преживяла толкова много години от живота си в обучения, убийства и робство, какво още може да има в миналото й, че да я плаши повече от всичко останало и да го крие дори и от самата себе си?)
тук трябваше да има фенарт, но в процеса на търсене се озовах в тази ситуация. ъгх.
Нещото, което мислех, че много ще ме подразни, но (за разлика от работата със състезанието, duh) изненадващо не го направи, беше любовният триъгълник. Може би защото беше развит съвсем постепенно и неусетно, двамата мъжки герои имаха еднакви шансове и не включваше драматично пряко спречкване между двама приятели от детство заради жена – и слава богу. Въобще нямаше усещане за конкуренция, само леко и витаещо във въздуха безпокойство, че личният живот на нито един от тримата не се развива по план.

В едното ъгълче на триъгълника стоеше престолонаследникът, Дориан, за когото идеята за сближаване с наемен убиец, който кандидатства за служба при краля, беше повече от неразумна. Той обаче беше твърде заинтересован, за да не отдели някакво време на Селена. Хареса ми как беше изграден, хареса ми способността му да се държи и да общува така непринудено, хареса ми какво ни беше показано от характера му и скритите му чувства и чакам да видя как ще се разгърне нататък.

От другата страна беше най-добрият му приятел, Каол, към когото дори не се опитвам да крия симпатиите си. (Това може и да се дължи на факта, че мозъкът ми реши да си го визуализира като Макс Айрънс. А аз страдам от безнадеждно увлечение по Макс Айрънс.) Той беше много по-обран в емоциите си, но се свърза по друг, някак по-специален начин със Селена, спрямо което обаче имам много смесени чувства и съмнения за по-нататъшното развитие на героя му. 

Все още се чудя наистина ли беше толкова наложително да отредят Каол за ментор на Селена. Ясно – специална е, има много умения и трябва някой също толкова умел да я пази да не направи някоя глупост и да не избяга, но той, капитан на кралската стража, нямаше ли си друга работа? Защото, като човек с такава сериозна длъжност, прекарваше прекалено много време в разговори със Селена, или хранене в компанията на Селена, или четене със Селена, или будене на Селена рано сутрин... Не че се оплаквам особено, тъй като ако го нямаше това, с нея нямаше да се опознаят и той да ми стане толкова близък на сърцето, но... изглеждаше, сякаш Каол няма кой знае какво друго за правене освен да си развежда асасина насам-натам. Все едно го има в книгата не като самостоятелна личност, а като потенциален герой, в който Селена да се влюби, а той да ѝ е винаги под ръка, защото това е начинът да станеш надеждно гадже, ако си герой в YA книга. Много, ама много силно се надявам да не е така и във втората книга, защото виждам потенциал в него.

Но, да си дойдем на думата, ще съм много ядосана, ако до края на поредицата Селена и Каол не се вземат. Отношенията между Селена и Дориан може да бяха много по-открити, но с приятелството между нея и Каол се изгради една много по-специална невидима връзка, която би могла да прерасне в нещо много хубаво. Отсега усещам колко хубаво може да бъде, особено след обещанието му някой път да танцува с нея, и прегръдката им накрая, и думите ѝ към него в последната глава. (Ох. Само мисълта за тях двамата ме кара да се чувствам като дванайсетгодишна. Сърцето ми се издува от обич.)

Last but not least, искам да обърна внимание на света, в който се развива книгата. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с него и как ще се върнат магията и магичните същества. Също така, вече искам да видя картите на другите континенти. И преди съм чела книги, към които има карти на световете им, но тази на Ерилея беше първата, която наистина ми беше интересна и от полза и постоянно отгръщах на първата страница, за да си представя по-добре обстановката.

И... да.”Стъкленият трон” ме пращаше от 'боже, това е страхотно' до 'да се беше постарала повече, Маас' и обратно през цялото време, забелязах няколко пролуки в сюжета и развръзката на основната интрига беше предсказуема, но въпреки всичко ме увлече и в продължение на три дни не можех да се накарам да оставя книгата. Това пък ми доведе главоболия и усещане за претоварване, затова си обещах да си дам известна почивка, защото отдавна нямам силите да изчитам поредици в кратък период от време, без да ми изпият силите и да ми писне.

Сега, десетина дни по-късно, знаете ли какво направих? Купих си “Среднощна корона” и може да имам намерението да прекарам уикенда, забила нос в нея. Скоро ще дойде ден, в който ще съжалявам за това, но този ден не е днес.

PS. 2016 resolution: вземи се научи да пишеш ревюта под 1000 думи