петък, 22 януари 2016 г.

Стъкленият трон | Сара Дж. Маас

(mild spoilers)

Колко често прекалявате със сладкото?

Аз, например, наистина обичам шоколад. И, на теория, гофретите с течен шоколад са ми любими. Само че всеки път, когато си взема, първите хапки са ми толкова вкусни, че броени минути по-късно от гофретата не е останала и троха, а аз лежа на дивана у дома с премрежен поглед и ми е толкова лошо от сладкото, че не знам как още функционирам. Тогава аз, напълно разбираемо, се заклевам, че друг път аз такова нещо няма да ям. Докато седмица по-късно не мина покрай закусвалнята отново и не реша, че ми е време да се поглезя с нещо. Гофрета с течен шоколад, примерно.

Така се чувствах и докато четях “Стъкленият трон”.

Всъщност, към тази книга бях много по-предубедена, отколкото някога съм била към гофретите с шоколад. Популярността ѝ ме привличаше, но същевременно смесените мнения ме отблъскваха. Купиха ми я за рождения ден, но я отлагах половин година – обаче в крайна сметка реших да започна годината с нея. Ами... не сгреших. Беше приличен старт?

Причината да има толкова раздвоени мнения за “Стъкленият трон” е, че някои се концентрират върху тези аспекти на историята, които се оказват силни, а други – върху слабите ѝ страни. Аз съм някъде в средата – и хубавото, и лошото в книгата ми направиха еднакво силно впечатление. Мнението ми още е толкова раздвоено, че не съм сигурна откъде точно да започна.

Мисля, че първото ми негативно впечатление дойде още от самата завръзка, т.е. идеята на краля на Адарлан за състезанието. Още там, някъде на петнайстата страничка, историята започна леко да ми накуцва. Успях някак да приема, че Селена е най-добрият асасин и така или иначе ще победи, но кралят е решил да я сложи да се състезава с още двайсетина престъпници и убийци, ей така, купон да има. Обаче ми беше странно как всички, включително стражата, бяха относително спокойни спрямо цялата тази работа. Из замъка се разхождаха хора с криминално минало и склонност към агерисвност, но това по някакъв начин не им пречеше да ги пускат по празненства, да се социализират и да си живеят живота – поне докато не ги изритат от състезанието. Също така ми беше трудно да повярвам, че не се опитваха просто да избягат от замъка. Е, може би не са вярвали във възможностите си, колкото Селена. Или пък са вярвали в шанса си за победа – също колкото Селена. (А самата Селена, като единствена жена от всички участници, успя да мине под радара и никой да не заподозре истинската ѝ самоличност и възможности. Още ме гложди как стана тая работа.)

Според мен авторката е сбъркала, като е започнала историята точно с това. В смисъл, че цялата сюжетна линия със състезанието беше подлъгваща. Мислиш си, че се впускаш в история за стратегии и състезания и убийства, а пък получаваш преобличане на роклички и забъркване в дворцови интриги. Историята би ми била еднакво четивна и интересна, в която и посока да беше тръгнала, но когато ти обещават тортичка, а ти носят омлет, няма как да не се почувстваш поне мъничко разочарован. През цялото време състезанието с другите двайсет и един престъпници беше недоизпипано и на заден план, физическата подготовка на Селена беше сравнително бегло споменавана, а повечето изпитания, през които участниците преминаваха, бяха описвани набързо и между другото.

И самата Селена не даде на читателя каквото той очакваше. Не видяхме и половината от обещаната хладнокръвна убийца, която не се плаши от предизвикателства. През повечето време Селена се държеше като нормално деветнайсетгодишно момиче... и това много, ама много ми хареса. Повече от доволна съм, че авторката е решила да подчертае, че главната ѝ героиня може да има и груба, и нежна страна и двете да са еднакво силни. Гневните ѝ изблици, постоянно търсене на слаби места, където да удари врага си (бил той на бойното поле или не) и известната липса на обноски по никакъв начин не ѝ пречеха да изпитва удоволствие от пробването на красиви дрехи, тъпченето с бонбони, разходките из градините на замъка и четенето до късно. Беше сприхава, но и нежна и женствена. Персонажът ѝ имаше много страни, които не можеш да разгадаеш от един поглед. Освен това, многократно се загатваше за миналото ѝ и за вратата вътре в нея, която тя упорито се опитваше да държи заключена. (И ако не за друго, искам да продължа поредицата поне за да разбера нейната тайна. След като е преживяла толкова много години от живота си в обучения, убийства и робство, какво още може да има в миналото й, че да я плаши повече от всичко останало и да го крие дори и от самата себе си?)
тук трябваше да има фенарт, но в процеса на търсене се озовах в тази ситуация. ъгх.
Нещото, което мислех, че много ще ме подразни, но (за разлика от работата със състезанието, duh) изненадващо не го направи, беше любовният триъгълник. Може би защото беше развит съвсем постепенно и неусетно, двамата мъжки герои имаха еднакви шансове и не включваше драматично пряко спречкване между двама приятели от детство заради жена – и слава богу. Въобще нямаше усещане за конкуренция, само леко и витаещо във въздуха безпокойство, че личният живот на нито един от тримата не се развива по план.

В едното ъгълче на триъгълника стоеше престолонаследникът, Дориан, за когото идеята за сближаване с наемен убиец, който кандидатства за служба при краля, беше повече от неразумна. Той обаче беше твърде заинтересован, за да не отдели някакво време на Селена. Хареса ми как беше изграден, хареса ми способността му да се държи и да общува така непринудено, хареса ми какво ни беше показано от характера му и скритите му чувства и чакам да видя как ще се разгърне нататък.

От другата страна беше най-добрият му приятел, Каол, към когото дори не се опитвам да крия симпатиите си. (Това може и да се дължи на факта, че мозъкът ми реши да си го визуализира като Макс Айрънс. А аз страдам от безнадеждно увлечение по Макс Айрънс.) Той беше много по-обран в емоциите си, но се свърза по друг, някак по-специален начин със Селена, спрямо което обаче имам много смесени чувства и съмнения за по-нататъшното развитие на героя му. 

Все още се чудя наистина ли беше толкова наложително да отредят Каол за ментор на Селена. Ясно – специална е, има много умения и трябва някой също толкова умел да я пази да не направи някоя глупост и да не избяга, но той, капитан на кралската стража, нямаше ли си друга работа? Защото, като човек с такава сериозна длъжност, прекарваше прекалено много време в разговори със Селена, или хранене в компанията на Селена, или четене със Селена, или будене на Селена рано сутрин... Не че се оплаквам особено, тъй като ако го нямаше това, с нея нямаше да се опознаят и той да ми стане толкова близък на сърцето, но... изглеждаше, сякаш Каол няма кой знае какво друго за правене освен да си развежда асасина насам-натам. Все едно го има в книгата не като самостоятелна личност, а като потенциален герой, в който Селена да се влюби, а той да ѝ е винаги под ръка, защото това е начинът да станеш надеждно гадже, ако си герой в YA книга. Много, ама много силно се надявам да не е така и във втората книга, защото виждам потенциал в него.

Но, да си дойдем на думата, ще съм много ядосана, ако до края на поредицата Селена и Каол не се вземат. Отношенията между Селена и Дориан може да бяха много по-открити, но с приятелството между нея и Каол се изгради една много по-специална невидима връзка, която би могла да прерасне в нещо много хубаво. Отсега усещам колко хубаво може да бъде, особено след обещанието му някой път да танцува с нея, и прегръдката им накрая, и думите ѝ към него в последната глава. (Ох. Само мисълта за тях двамата ме кара да се чувствам като дванайсетгодишна. Сърцето ми се издува от обич.)

Last but not least, искам да обърна внимание на света, в който се развива книгата. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с него и как ще се върнат магията и магичните същества. Също така, вече искам да видя картите на другите континенти. И преди съм чела книги, към които има карти на световете им, но тази на Ерилея беше първата, която наистина ми беше интересна и от полза и постоянно отгръщах на първата страница, за да си представя по-добре обстановката.

И... да.”Стъкленият трон” ме пращаше от 'боже, това е страхотно' до 'да се беше постарала повече, Маас' и обратно през цялото време, забелязах няколко пролуки в сюжета и развръзката на основната интрига беше предсказуема, но въпреки всичко ме увлече и в продължение на три дни не можех да се накарам да оставя книгата. Това пък ми доведе главоболия и усещане за претоварване, затова си обещах да си дам известна почивка, защото отдавна нямам силите да изчитам поредици в кратък период от време, без да ми изпият силите и да ми писне.

Сега, десетина дни по-късно, знаете ли какво направих? Купих си “Среднощна корона” и може да имам намерението да прекарам уикенда, забила нос в нея. Скоро ще дойде ден, в който ще съжалявам за това, но този ден не е днес.

PS. 2016 resolution: вземи се научи да пишеш ревюта под 1000 думи

2 коментара:

  1. Ревюто ти е просто прекрасно! На мен лично много ми хареса и искам да чета повече твои неща, така че няма никакъв проблем дори ревютата ти да са над 1000 думи. ;)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря много! Проблемът ми е, че щом седна да пиша ревю, не мога да млъкна, докато не си кажа всичко. А после трябва да го сглобя, докато ми прозвучи добре. А после да ми светне колко много енергия съм изразходила в процеса... :Д За собствено добро си давам този resolution.

      Но със сигурност ще пиша още дълги ревюта като това въпреки обещанието си, така че worry not. :D

      Изтриване