сряда, 8 юни 2016 г.

Just One Day | Гейл Форман

Как да опиша “Just One Day”? Като разгръщаща се история. Със всяка следваща страница тя се разгръщаше откъм потенциал, дълбочина и като чисто четиво за удоволствие.

Доста време мина без да си намеря книга, за която бих искала да пиша, пък и въобще да завърша в сегашното ми положение с балове и матури, и въобще не очаквах, че това ще се случи с този роман на Гейл Форман. Но пък беше по-добре така. Най-хубавите книги, които съм чела, са били все такива, за които не съм имала никакви очаквания.

“Just One Day”, в интерес на истината, звучи доста посредствено: вятърничаво момче преобръща живота на едно момиче с твърде организиран живот само за един ден, след който те изгубват връзка. А тя после влага ужасно много енергия, за да го открие отново. И въпреки всичката тази посредственост, историята ми се стори толкова очарователна, че ми се искаше да е с поне петдесет страници по-дълга.

Вярно, в началото не ме очарова. Алисън, главната героиня, в началото изглеждаше толкова безлична и перфектно пасваща на YA heroine стереотипа, че ми призляваше. Пък и да не говорим за „мама и тате хвърлиха толкова много пари, за да пътувам това лято из Европа, а аз съм толкова разочарована, че нито една от дестинациите не е като по филмите“. Да й имам проблемите...

И появата на Уилем не ми се стори кой знае колко зашеметяваща, нито пък се впечатлих особено от деня, който той и Алисън/Лулу прекараха заедно. Да, ясно, Париж, романтика, идилия, приключенски дух, толкова нетипичен за Алисън, но толкова пасващ на Лулу, но... едно на ръка, че цялото нещо крещеше ‘нереалистичност’, а и химията между двамата главни герои ми се стори недостатъчна. Пък и колко химия можеш да извлечеш в отношенията между две (на пръв поглед) съвсем противоположни личности, които се познават от ден?

След този един ден обаче... книгата за мен действително започна. (Точно след като преглътнах последната болезнено нереалистична сцена – ще се върнеш от Париж по средата на нервен срив и с изгубен багаж, ще разкажеш всичко, което ти се е случило на гида си, а той няма да каже и дума от това на родителите ти? Интересно.)

В първия момент главите, които разказваха за живота на Алисън в колежа, два месеца след въпросния един ден, ми се струваха като ненужна информация. Да, да, ясно, а кога ще се върне към търсенето на Уилем? Но само няколко странички по-късно си дадох сметка, че това е най-реалистичната част от книгата. Нямаше как да не оценя начина, по който Форман е успяла да облече в думи състоянието на Алисън, загубата на контрол над живота й в новата среда и страха, че ще разочарова хората около себе си.

Точно главите, в които тя е в колежа, са ми най-любимите в цялата книга. Напомняха ми едновременно за “Фенка“ на Рейнбоу Роуел, за “Целувка за Ана“ на Стефъни Пъркинс и малко дори за “Хартиени градове“ на Джон Грийн (с разликата, че тук търсенето не беше толкова ирационално обсесивно), но с надграждане – заради посланието, заради вътрешното себеосъзнаване на главната героиня и развитието на персонажа й.

Ужасно много ми хареса и най-добрият ѝ приятел, Ди, за когото на пръв поглед си мислех, че въобще няма да ме впечатли и че също ще е стопроцентово копие на стереотип, но пък се превърна в любимия ми герой. Той пък се превърна в гласа на разума за Алисън и я доведе до важни решения. А самият той беше толкова интересен и нетипичен, че мъничко се влюбих в него.
“You're just trying on different identities, like everyone in those Shakespeare plays. And the people we pretend at, they're already in us. That's why we pretend them in the first place.”
Хареса ми как авторката беше представила отношенията на Алисън с родителите ѝ. Не бяха перфектни и като извадени от коледна картичка (както беше случаят с Мия от “Да остана ли?“) и това им беше хубавото. Всеки път, когато майка ѝ вземаше решения вместо нея и ѝ налагаше собственото си мнение, сякаш чувах как Алисън тиктакаше отвътре като бомба, която чака да избухне. И сцената, в която наистина избухна, си струваше чакането. А колкото до майка ѝ – макар и да разбирах мотивите ѝ, не можах да я оправдая и да ѝ съчувствам. Чак ми ставаше хубаво, когато нейната собствена майка я drag-ваше на семейната вечеря. :D

Но най-хубавото нещо от цялата книга беше израстването на Алисън и как от момиче, което бяга от импулсивността и залага само на сигурното, се превръща в един свободен и чувстващ се добре в кожата си човек. Около средата на книгата вече спрях да мисля, че това е историята на Алисън и Уилем, а просто на Алисън. Дори докато търсеше него, тя го правеше по-скоро за себе си, напълно осъзнавайки, че може би просто гони илюзия. За да открие себе си. За да се освободи от това, което е била. Дори в един момент тя самата е толкова увлечена по пътя, който е поела, че забравя, че Уилем е крайната цел. А енергията, с която се тръгна по този си път, беше заразна. Може да не ми се е приискало да тръгна сама към чужда държава с непознат, но определено ме вдъхнови най-накрая да започна да се занимавам с френския и да опитам да прочета нещо от Шекспир за удоволствие.

И въпреки че не изпъкваше особено с оригиналност, “Just One Day” беше наистина приятна за четене, докосна ме много повече отколкото “Да остана ли?“ и не разбирам защо още не е преведена на български език. Хареса ми достатъчно, че да започна вече и продължението, “Just One Year”, което, надявам се, ще запази старото послание.
“And that's when I understand that I have been stained. Whether I'm still in love with him, whether he was ever in love with me, and no matter who he's in love with now, Willem changed my life. He showed me how to get lost, and then I showed myself how to get found.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар