неделя, 18 декември 2016 г.

Nerve | Джийн Райън

Като за начало, вече минаха почти три месеца, откакто завърших тая книга (и откакто последно завърших нова книга, като цяло) и не знам откъде намирам сили за ревю, но както един приятел, усъвършенствал rant-овете в ревюта в Goodreads, веднъж ми каза: “рантове не бива да се държат неизляти, става кисела душата“.

Та, да започнем оттам, че ужасно мразя да гледам определен филм, когато знам, че е направен по книга, а аз не съм я чела. Ако реша да ѝ дам шанс след като съм гледала филма, няма да ми е интересна, тъй като знам какво ще се случи. А ако въобще не посегна към нея, а филмът ми е харесал, ще ме гложди дълго време, че изпускам много, ама много от историята, след като филмовата адаптация никога не достига и половината от дълбочината на първоизточника си. What can I say? I’m petty.

Затова съвсем спонтанно и набързо започнах “Nerve” на Джийн Райън – даже разбрах, че я има и преведена седмици, след като я завърших. Нямах намерение да я чета, и филма нямах намерение да гледам, но когато разбрах, че е правен по книга, реших, че трябва да я прочета ей така, в случай, че филмът ми се догледа. (И на мен не ми е лесно...)

Накратко казано, не попаднах на шедьовър – нито филмов, нито литературен. Но не съжалявам, защото беше истинско удоволствие да се потопя в историята, въпреки всичките ѝ абсурдности и слаби места.

Само едно нещо - не мога да я наричам просто “книгата”, защото това е един от случаите, в които филмът и книгата се допълват и се сливат в едно цяло в главата ми и слабите места на филма са компенсирани в книгата и обратно. Така че... няма да коментирам книгата, ще коментирам историята.

Главната героиня в историята, Вий, не е абсолютно нищо ново в YA литературата. Свенлива, избягваща рисковете, винаги в сянка – и това, че е такава, направи участието ѝ в “Игра на нерви” една идея по-интересно, но това не прави нея самата по-вълнуващ персонаж. Тук се сблъскваме с още едно клише, от което ме заболява главата: колкото и безинтересна и мекушава и посредствена да е героинята, участието ѝ в играта събира внимание, праща я на първо място по рейтинг, най-привлекателния момък ѝ е отреден за партньор в игарата, че даже и я харесва. Още не мога да превъзмогна как във филма зрителите предпочетоха нейната тийн драма пред предизвикателството на Тай.

Друго нещо, което си беше разочароващо, беше мистерията покрай двамата главни герои. Кое му беше толкова важното в пазенето на истинското име на Вий в тайна? В прогимназията може би е логично да го крие, за да не търпи подигравки или нещо от рода, само че със сигурност никой герой в книгата не беше на 12. Още по-забавно ми беше как в книгата тя до последно си кри името, чак накрая го каза на Иън, “ей така, да знаеш, в случай, че не оживея и защото ти имам доверие”, а във филма вече всички го знаехме след петата минута. Like… alright…
Другата “мистерия”, която ме издразни, беше причината родителите ѝ да ѝ наложат наказание. Не за друго, ами защото беше болезнено нелогична. На тези хора трябва да им се отнемат родителските права, asap. И да им се налее мозък в главата. (Спойлер) За тези, които не са чели книгата и се интересуват: няколко месеца по-рано Вий след като се прибира вечерта, по невнимание задрямва в гаража без да изключи двигателя и се надишва с изгорели газове от колата, което я вкарва в болница. Родителите ѝ смятат, че това е било опит за самоубийство (каквото то не е, за щастие, защото) и като явно много разбиращи от човешка психика, решават да решат проблема просто като ѝ ограничат излизанията и я задължават да се прибира под час в продължение на месеци. Изумително. (Край на спойлера.)

Колкото до Иън, в книгата персонажът му беше обвит в загадки, които... в крайна сметка не бяха абсолютно доникъде разгадани. Тъмно минало, ала-бала, проблеми с баща му, something-something, нужда да избяга, участие в боеве и накрая никакво, ама никакво обяснение. На по-разочароващо развитие на персонаж не съм попадала от много време. За сметка на книгата обаче филма вкарва страшно добра и логична история за живота му преди играта, затова просто ще се преструвам, че филмовата версия е оригиналната.

Колкото до по-второстепенните герои, Томи и Сидни, мисля, че си бяха достатъчно изградени преди намесата на сценаристите на филма. Може би бих могла да преглътна промяната в характера на филмовия Томи, тъй като той беше връзката на Вий с хакерите, но това, в което превърнаха филмовата Сидни, was a damn mess. В книгата тя е непоклатимата и уверена най-добра приятелка на Вий, която не се плаши и засяга от никого и докрай си остава такава. Във филма – може би в опит да й придадат повече сложност на персонажа – тя под повърхността се оказва жадна за внимание и несигурна, което пък по-нататък я превръща в много антипатична героиня. Което щеше да е окей, ако беше оставена така. Но не, сценаристите решават пак да я издигнат в очите на гледащия, като пак я показват като близка на Вий, без да успеят да оправдаят думите и държанието ѝ по какъвто и да е начин. Твърде противоречиво ми дойде. (Също така, каква ѝ беше връзката с Тай? Толкова много да ме заинтригува, а нямаше никакво обяснение после.)

Идеята за “Игра на нерви” беше интересна. И макар, също както всички останали сюжетни линии в книгата, да беше недоразвита, все пак съм... достатъчно доволна от начина, по който беше написана и после представена на голям екран.

Цялата работа с предизвикателствата беше ужасно интригуваща. Макар тези в книгата да не бяха толкова забавни, или динамични, или вълнуващи като във филма (в това отношение няма почти абсолютно нищо общо между книгата и филма, между другото), самото напрежение от мисълта какво ще предложат на Вий по-нататък ме държеше на нокти. Въпросното напрежение така и не успя да ми дойде в повече, докато четях, но поне авторката беше успяла да докара нотка на мистерия. Kudos for that, I guess. Много ми хареса обаче как “Игра на нерви” примамваше играчите си не само с пари (както беше във филма), а и с материални награди, които ги изкушаваха допълнително.

Финалът издишаше сериозно. И в двата си варианта. Във всеки случай бих казала, че предпочитам финала от филма, защото беше много по-въздействащ и наситен с адреналин, но той беше с ужасно много незапълнени пролуки, неубедителни моменти и някак незадоволяващ. Сякаш можеха да предложат нещо много по-добро и логично. Завършекът от книгата, от друга страна, беше някак скучен и претупан. Целия third act, и в двете си версии, беше слаб. Това, което ми хареса, и в книжната, и във филмовата версия, е как в последната секунда, когато мислиш, че всичко е окей, ти насаждат съмнения, че играта изобщо не е приключила. Защото няма как да знаеш, че е, при положение колко очи те гледат от момента, в който си се включил в нея. Няма начин абсолютно всички да са отклонили поглед от теб. (:

Но след всичките недостатъци на книгата, които не съм спирала да изреждам от началото на ревюто досега, има едно нещо, което ме кара да я обичам: че можеше да бъде толкова добър психологически роман. И докато за повечето хора “можеше да бъде, но не беше” също би минало за недостатък, аз съм си супер доволна, защото в противен случай не бих могла да я понеса и сигурно по средата на прочита щях да си изтрия профилите във всички социални мрежи и да си сменя телефона с тухлена Нокия от 2001-ва. Въпреки липсата на задълбоченост по темата за личното пространство, има загатване и те кара да си дадеш сметка в колко погълнато от социалните мрежи време се намираме и доколко сме склонни да споделяме живота си на всеослушание, където може да бъде взета и използвана – защото в книгата споделяното от Вий в интернет не е толкова по-различно от това, което споделям лично аз. Frrrrreaky.

И... да. А сега отивам да си деактивирам социалните профили и да живея в къщичка в гората.

Няма коментари:

Публикуване на коментар