Midnight Sun | Стефани Майър

“Isabella… Bella.” It was a pleasure just to say her name. It felt like a kind of avowal. This is the name to which I belong.

Много, много искам да се изкажа.

Обичам „Здрач“. Наистина.

Имали ли сте си crush в седми клас? Някой, който сте харесвали много, ама много? И сте игнорирали всичките му недостатъци, и сте го превъзнасяли, и сте били изключително cringe, защото сте в седми клас и хормоните ви са манджа с грозде.

Ако погледнете на увлечението от сегашна гледна точка, наистина не виждате откъде е тръгнало цялото привличане и превъзнасяне, нито какво му е било специалното в тоя човек. Къде ми е бил акъла?

Но, в същото време, нещо пак малко си ви трепва. Защото много или малко помните чувството. 

Ето така се чувствам аз относно „Здрач“.

И към Едуард Кълън, for that matter.

Харесах „Среднощно слънце“. Много.

Но и не го харесах.

Топлите ми чувства отпреди 11 години и сегашните ми чувства се смесват и не мога нито да съм позитивно, нито негативно настроена.

Едуард Кълън ми е любимият персонаж в книга някога.

Едуард Кълън е най-дразнещия главен герой в книга някога.

С кое от двете твърдения съм по-съгласна? Не знам.

Добре.

Нов ред.

Както казах, обичам „Здрач“. Но първата книга най-вече. В нея е магията, в нея е чара, в нея е есенцията. Постоянно преподреждам в главата си класацията от най-любима към най-лоша книга от поредицата, но първата е... тя е най.

Беше ме откровено страх да прочета Midnight Sun. Много съм си мечтала за нея, още откакто четях фен превода на стария си компютър с часове след училище през януари 2010. Помня, че много ме трогна. И че много се ядосвах, че ръкописът свършва точно преди най-любимата ми глава от цялата поредица.

Беше ме страх да я прочета през 2020, защото ясно помня последното си разочарование от Стефани Майър – „Life and Death”, толкова недокосваща, толкова неубедително написана. Абе, все едно леля ви Стефка се беше подиграла лично с мен. Нищо в тази книга не ми хареса. Нищо.

Много се радвам, че разочарованието не се повтори. Midnight Sun беше много внимателно замислена, запълни много празни места, имаше много нови моменти, много неподозирани случки, на които Бела не е била свидетел.

През по-голямата част от времето пак се почувствах на 12 и, честно казано, беше прекрасно. Но през останалата пак си бях на 23 и Едуард ми бъркаше в здравето.

Много е мъчно, ей. Да искам да го защитя от чужда критика, но и аз самата да му плясна два шамара.

Не мога да напиша ясно и разбираемо ревю – не и когато Кристияна на 12 и Кристияна на 23 взаимно си правят сечено. Ама наистина не мога да игнорирам Кристияна на 12. И наистина не искам да се съгласявам с Кристияна на 23, колкото и да е права. Искам да говоря с един глас. Къде е златната среда?

Ако бях на 12, може би щях да обожавам всяка една страница, всеки един ред от Midnight Sun. Може би. Имам бледи спомени как и тогава не харесвах mood swing-овете на Едуард на ливадата (колкото и да о-бо-жа-вам този момент) и преди бейзболната игра. Но определено щях да оправдавам Едуард много повече, отколкото съм склонна сега. Помня, че му харесвах думите много повече, отколкото сега. Oh, to be a young teenager who’s into brooding boys.

Сега съм на 23 и далеч не обожавах всеки ред и всяка страница. Хем Едуард ме дразни повече, отколкото едно време, но в същото време и го разбирам повече (макар и не за всичко). Тук влияе не само писането на Майър, но и моят попораснал поглед над нещата. 

Разбирам, на първо място... всъщност винаги съм разбирала и оправдавала stalk-ването му и това, че е control freak. Никога – в контекста на книгата и в този на вампиризма – не съм мислела, че е нещо скандално, при положение, че е митично същество, което будува по цяла нощ, чувства се защитнически настроено и чете мисли. Никога не съм мислела, отново в контекста на книгата, че е прекалено (извън нея е, разбира се) – въпреки че далеч не ми е любим момента как ходи да наблюдава как спи Бела вечери наред.

Пък и... Midnight Sun доста ме замисли за ценностите и живота на вампирите на Майър, а именно, че работата там е доста... куха. Под повърхността на „Здрач“ и любовта, която не пита, бъдещето, което просто ти е писано, атмосферата на опасността, няма никаква висша ценност. Има я любовта, но, поправете ме, ако греша, само с нея не става. Като че ли единствения, който имаше някаква цел от вампирите вегетарианци, беше Карлайл с желанието му да спасява хора. Всички останали развиваха хобита за запълване на времето и просто си тикаха (не)живота напред. А ако реално, както на мен ми се иска, правеха нещо друго, нещо полезно – параграф 22: Волтури щяха да ги намерят, заради това, че се издават или нарушават някой друг вампирски закон. Няма как да не се сетя за мотото от първия филм – “if you can live forever, what do you live for?” За какво, наистина?

Накратко казано, да си живееш като вампир със съвест във вселената на Майър изглежда много скучно без изгледи за развитие. Та дори самото първо изречение на Едуард в книгата е относно колко му е скучно. И с това напълно ми се изясниха две неща.

Едното е горепосочената му обсебеност към Бела, заедно с нея stalk-ването и being a control freak. Представете си десетилетия с живота ви да не се случва нищо особено и после бам – това. Както той сам го описва, заслепяващ метеор насред безкрайна нощ. Разбира се, че мисълта за нея абсолютно ще го погълне. Разбира се, че ще стига крайности. Поне сега, когато знаем и неговите мисли, се вижда, че е self-aware и не се гордее какви ги върши.

Второто е нежеланието му да превърне Бела във вампир. Мисля, че Стефани добре изигра картите с превръщането през цялата поредица като го направи неизбежно, а не по желание. Не мисля, че има нужда да го обяснявам, тъй като Едуард се е жалвал по темата много пъти в книгите – да запази мечтите ѝ, да не я ограбва от шансове за пълноценен, човешки живот. Предполагам, че на 12 и аз, като Бела, съм била прекалено зашеметена от цялата работа с любовта, която те поглъща и обезсмисля всичко. На 23 вече слушам Едуард. This guy may be dumb but he ain’t stupid, you know?

Но дотук с разбирането към Едуард.

Защото имаше едно нещо, което ми убиваше удоволствието през повечето време – това, че Едуард така и не се отказа от мисълта за раздяла.

SMeyer really did us dirty. Това просто не можах да го разбера. На рационално ниво, може би. Но вече минахме рационалната част от ревюто. Става дума за любов, а за нея не смятам, че трябва да се рационализира. Особено относно книга, където тя е на фокус.

През цялото време Едуард говори колко е егоистично, че не иска да си тръгне. Че най-самоотверженото нещо, което би могъл да направи, е да си тръгне. Че Бела ще е по-добре така. И ме вбесяваше, толкова много ме вбесяваше, че сякаш отказваше да вземе чувствата на Бела под внимание. С всичкото желание да я направи по-щастлива, да стане на нейната, ревността му, пътите, когато споменаваше, че нейната болка е и негова, някак акълът не ми побираше как продължава да иска да я напусне. Особено след като Алис му показа видение какво ще стане в такъв случай.

Дискредитирането на човешките чувства – ето това ме побъркваше. Сякаш нейните чувства нямаха толкова голяма важност, защото можело да се променят. Щяла да го преживее.

Знам, знам, мислите за раздяла е трябвало да присъстват в Midnight Sun, за да има приемственост с „Новолуние“. Но... не ми хареса как бяха написани. Как откровено си призна, че я лъже, че ще остане с нея. Беше болезнено, но не по мазохистично приятен читателски начин. Made zero sense to me. Особено като знаем, че после са прекарали лятото заедно и според Бела е било най-щастливото в живота ѝ – ами, не ми е приятно да знам, че гаджето ѝ е чакало знак да скъса с нея.

И въпреки всичката ми любов към персонажа му, с последните няколко глави усещах как се изпълвам със... садизъм. Мислех си как далеч не си е платил за стореното в "Новолуние" - честно казано, и аз като Бела щях да simp-на и да му простя набързо-набързо след връщането от Волтера, но силно се надявам вината след това да го е изяждала. Да е слушал обвинения в умовете на всички около него. Да е гледал в спомените на Алис виденията за Бела, докато него го е нямало. Джейкъб постоянно и нарочно да си е припомнял в негово присъствие спомените на Сам с Бела сама в гората. Заслужил си го е, задето се е смятал за толкова всезнаещ. Както казах, хем искам да му плясна два шамара, но и искам да го защията. My emo baby deserves all the happiness! Но и да пострада малко за глупавите си решения. Сложно е.

Но да, SMeyer did us dirty. Сега ще се опитвам да се престоря, че лъжите и чакането на знак не са съществували. След като се разделиха пак се взеха, в крайна сметка.

Ще ги игнорирам. Ще си мисля за всички неща, които ми харесаха.

За сметка на това едно голямо нещо, което ме побъркваше, имаше толкова много малки, които ми припомняха пак, и пак, и пак защо на 12 се влюбих в тези книги, в тези герои. Защо още не мога да ги пусна.

Защото дори през черногледството на Едуард, историята беше все така изпълнена с нежност. Не знам с коя друга дума да го опиша.

Нежност. Както те гали мъглата рано сутрин. Както пада снегът. С нежност.

Имам толкова много нови любими цитати от неговите мисли – нежност с отчаяние, с копнеж, с безвъзвратност. В кратките моменти, в които не беше изпълнен с песимизъм – топлина, желание, зашеметеност. 

Целия период от деня, в който Едуард решава, че няма да страни от Бела повече, до съботата на ливадата – всички техни разговори, всички негови въпроси, с които иска да я опознае, всяко малко нещо в нея, което го кара да се влюби още повече. Обикнах тази част не по-малко от оригинала. Как не смее дори да я докосне, защото няма да спре да иска още.

Моментът на ливадата – тук, честно казано, страната на Бела ми хареса повече. Но тук... ох, не е романтична сцена, но я обожавам – моментът, в който се заслушва в пулса ѝ, в камерите на сърцето, артериите, капилярите, представя си как кръвта ѝ тече в тях, представя си какъв би бил вкусът ѝ, за да си покаже, че може да устои... не знаех, че такова описание може да ми звучи толкова красиво. Call me kinky, I don’t care.

В балетното студио - след цялата сдържаност и премереност през цялата книга, как при вида на Бела напълно ГУБИ самообладание и започва да крещи и да се моли на Карлайл да направи нещо, да помогне възможно най-бързо; когато трябва да изсмуче отровата и Алис го моли да спре и му показва видения как Бела отново е жива и щастлива с него, защото ще я е спасил – толкова cheesy, но плаках, мамка му. Как едва не се губи във вкуса на кръвта ѝ.

И, господи... когато се срива, след като гледа видеото на Джеймс – в средата на параклиса на болницата и започва да се моли за нея – хем го мразех заради намеренията му, хем ми късаше сърцето, хем толкова много харесвам такива контрастни картини с вампири, църкви и вяра... МАЙКО. Беше ужасно, но и ми стана любимо.

Цялата глава „Вероятности“ се превърна в една от най-любимите ми от цялата поредица – ден преди да заведе Бела на ливадата, Алис показва на Едуард всички видения с всяко възможно бъдеще. Как едва ли не им е писано или да са заедно, или да се измъчват и двамата, без средно положение. Как дори да не се е връщал и влюбвал в нея, е щял да я проследи, за да ѝ изпие кръвта. Как ако сега си тръгне, ще я срине. Как пътищата им се пресичат във всяко едно възможно бъдеще. „Песента ти е била изпята в деня, в който те срещнах“. Разговорът с Розали, който вече ми е любимият момент с нея: „Какво ще направиш, когато поиска да я превърнеш? А когато започне да те умолява? Кога си можел да ѝ казваш не?“

Дори и да оставим отношенията между Бела и Едуард настрани, в книгата има толкова много ново съдържание, нови ситуации, нови разговори със второстепенните герои. И, ох, как искам още от тях. Още от виденията на Алис, дарбата на Джаспър, умозаключенията на Емет. Всичко. Бяха забавни, бяха разтапящи, разбиваха ми сърцето.

От години търся любовна история, която да ми обърне всичко така, както „Здрач“ го прави.

С нежност, чувство за потъване, необратимост, и душевни терзания, които са ми достатъчно далеч от границата на абсурдното, за да съм по-склонна да потъна в тях, отколкото да правя мемета за тях (...не че сега не правих. Плаче ми се, после правя мемета, после ми се стопля сърцето, после правя мемета. Баланс да има.)

Търся такава история, но не намирам, а може би никога няма да намеря, защото вече не съм на 12. Не мога да кажа със сигурност дали щях да харесам тези книги, ако сега ги бях прочела за пръв път. Но навремето се влюбих в тях и при всяка повторна среща не мога да избегна трепването. Мамка му, трепването.

Толкова харесах Midnight Sun. Но и хич не харесах Midnight Sun. Объркано е. Но по друг начин няма как да бъде. 

Life and Death | Стефани Майър

Аз, човекът, който за шест години така и не можа да си надживее Здрач манията като хората, давам отрицателна оценка на Здрач книга. Аз ли съм надраснала историята?

Адът замръзва в момента.

Известно време се чудих нужно ли е наистина да пиша това ревю, след като почти всяко мнение в Goodreads за тази книга е негативно, обаче... аз съм фен на тези книги и там е разликата. С две думи, харесвам нещата на Стефани Майър, но сега ще нареждам Стефани Майър.

За тези, които не са чули все още, наскоро се състоя десетата годишнина от издаването на първата част от “Здрач” поредицата и по този повод се издаде юбилейно издание на книгата с бонус съдържание в него. В самия ден на издаването се разбра, че съдържанието е цяла нова книга със заглавие Life and Death, която се оказва... абсолютно същия сюжет, само че половете на всички герои (без Рене, Фил и Чарли) са разменени, дори и тези на съвсем незначителните за историята герои като сервитьорите и таксиметровия шофьор. Бела става Боу, Едуард става Едит и тъй нататък. В предговора на книгата Стефани обяснява разликите между оригиналната история и тази и причините за съществуването й – как постоянно се твърди, че Здрач показва Бела като слаба и беззащитна и в постоянна нужда да бъде спасена, и как проблемът не е, че Бела е жена, а че е просто човек по средата на едно голямо паранормално мазало. И точно заради това авторката разменя половете – за да покаже, че историята ще е абсолютно същата, когато мъжът трябва да бъде многократно спасяван от жената до него. И за да засили феминизма малко.

(Малко отклонение – Стефани леко е пропуснала аргумента на много хора, че проблемът им не е толкова във това, че Едуард е вампир и Бела е човек, колкото с това, че Едуард е Едуард, с което аз пък лично нямам проблеми - освен в 2-3 момента в цялата поредица, които игнорирам. Едуард не е перфектен, това е сигурно, но пък със сигурност не е “агресивен” и “потискащ”. Ограничаващ? ПО ОЧЕВИДНИ ЛОГИЧНИ ПАРАНОРМАЛНИ ПРИЧИНИ, thank you very much. Просто до голяма степен... глупав. А аз го обичам, въпреки че е глупав и е абсолютно емо и ако беше истински тийнейджър през 2005, сигурно щеше да има зализан бретон и да реве на песните на Simple Plan. Да, това е знак от вселената да си пуснете Your Love is a Lie за пръв път от цяла вечност. Но го разбирам, разбирам го с всичката му глупост и откакто го заобичах, когато бях на 12, все така ми е на сърце.)

Моята напълно очаквана първоначална реакция покрай издаването на Life and Death беше, “Жено, това е супер глупава идея, в ред ли си? Пишеш фенфикшън на собствената си книга?” И въпреки че беше казала някъде, че издава това нещо само заради феновете, не можех да спра да си мисля колко силен secondhand embarrassment ме е налегнал.

След като мозъкът ми свикна с тази информация обаче започна да ме гризе любопитство, а след няколко дни това любопитство премина в оптимизъм. Защото, абе хора, това е супер интересен поглед върху историята. Даже вече не ми се оплаква от коментарите на Стефани, че “това можеше и да е Midnight Sun, само че не е, сори!”. В момента наистина не мога да кажа къде ми е бил акълът тогава.

Така де, като сметна колко обичам Едуард, представяте ли си колко готина героиня би била Едит? Мрачната му натура, смесена с драматичната емо атмосфера и то допълнена с тая нова изтънченост и женственост? Тая героиня трябва да бъде умопомрачителна. Ами мъжката версия на Алис? Някъде някой беше казал, че си представя Арчи като Дилън О’Брайън. Как да не го заобичам още преди да съм започнала книгата... А всичките 25 глави на наелектризираща химия между главните герои? Ами ако има някакви нови моменти в сюжета, които да придадат нов смисъл на дадени събития? На всичкото отгоре още в началото на книгата авторката споменава колко хубаво й е било да работи по тоя проект и колко много се е привързала към старите-нови герои за толкова кратко време. Защо да не се надъхам?

Защо да не се надъхам?... Защото при мен магията въобще не се получи. Life and Death е, indeed, абсолютно същата история като Здрач, само че героите изведнъж ми стават прекалено далечни и не себе си. Все едно гледах някой любим сериал, където всички актьори са нови и не могат да си изиграят ролите.

Боу... на практика няма видими разлики с Бела, но ми беше по-безразличен от нея. Докато тя носи в себе си някаква постоянна пасивна агресивност като 24-часово включена лампичка в главата й, при Боу беше останала само една пасивност, една натрапчива статичност. Разликата между него и Бела бе главно, че изказът му беше ужасен в голям процент от времето, от време на време го гонеше параноя и твърдеше, че е “много OCD”, което беше преувеличено, защото се изчерпваше с “обичам да подреждам, да се цупя заради Едит по цял ден и да си мисля непрестанно колко хубави трапчинки има”.

Едит, от друга страна... въобще не ми покри очакванията. Не можах да усетя допирните точки между нея и Едуард, не усетих нито капчица от неговия магнетизъм в нея, не успях да се свържа с героинята й по никакъв начин, дори не можах да си я визуализирам. Накрая минах през 3-4 известни личности и сега всяка една от тях ми е антипатична. (Най-голямата ми лична загуба е Banks. Обожавам музиката й, но сега не искам даже да чувам нито една нейна песен, защото ми напомня за Едит. Отвратително е. Не правете като мен.) Едит ми се стори като безкрайно далечна и студена, дори когато си беше близка с Боу. Всички кофти коментари, които Едуард е правил, ми звучаха двойно по-хапливи и дразнещи от нейната уста. До средата на книгата вече не ме беше грижа за героинята й, а в края вече не можех да я гледам. И така Стефани Майър се провали да пресъздаде един от любимите ми герои. Колкото до останалите второстепенни – успях да ги приема... след като близо седмица бях в потрес от избора за имена на близо половината от тях. Но ги приех. И ми бяха близки.

Искаше ми се малко повече да говоря за цялата работа с различната гледна точка спрямо половете, но както казах в началото, историята наистина беше съвсем същата, но по-нестандартна и в този ред на мисли, неловка. Имаше няколко момента, които наистина ме разсмяха – когато тя плати сметката вместо него в ресторанта и “Try not to get caught up in antiquated gender roles”, но от друга страна, кажете ми, че феминизмът ми е остаряла версия и романтиката ми е закостеняла, обаче ми беше много по-хубаво, когато мацката не носеше приятеля си на гръб и не го защитаваше като майка орлица. (Едип въздиша в далечината.) Беше различно и беше странно и до някаква степен главната цел на книгата беше постигната, но беше твърде нестандартно, за да ми хареса. Няма да задълбавам повече.

Бях на път да зарежа книгата по средата, но попаднах на спойлер относно финала, който е променен (!) и само това ми даваше сили да стигна до последните глави. Признавам, идеята е добра, но щеше да ми хареса много повече, ако не ми идваше да крещя на Едит да млъкне и информацията от три книги не беше наблъскана в няколко глави. Можеше и да бъде добро, но не беше.

В крайна сметка, докато Здрач е поредицата с 4 книги с много недостатъци, въпреки които вече с години продължавам да тая топли чувства към нея по носталгични и други причини, Life and Death за мен беше просто лош фенфикшън, 2/10, не препоръчвам. Ставам емоционална всеки път, когато чуя Decode вече шест години, но за една седмица вече се свивам ужасено, когато чуя името Едит. Смятайте.