Nerve | Джийн Райън

Като за начало, вече минаха почти три месеца, откакто завърших тая книга (и откакто последно завърших нова книга, като цяло) и не знам откъде намирам сили за ревю, но както един приятел, усъвършенствал rant-овете в ревюта в Goodreads, веднъж ми каза: “рантове не бива да се държат неизляти, става кисела душата“.

Та, да започнем оттам, че ужасно мразя да гледам определен филм, когато знам, че е направен по книга, а аз не съм я чела. Ако реша да ѝ дам шанс след като съм гледала филма, няма да ми е интересна, тъй като знам какво ще се случи. А ако въобще не посегна към нея, а филмът ми е харесал, ще ме гложди дълго време, че изпускам много, ама много от историята, след като филмовата адаптация никога не достига и половината от дълбочината на първоизточника си. What can I say? I’m petty.

Затова съвсем спонтанно и набързо започнах “Nerve” на Джийн Райън – даже разбрах, че я има и преведена седмици, след като я завърших. Нямах намерение да я чета, и филма нямах намерение да гледам, но когато разбрах, че е правен по книга, реших, че трябва да я прочета ей така, в случай, че филмът ми се догледа. (И на мен не ми е лесно...)

Накратко казано, не попаднах на шедьовър – нито филмов, нито литературен. Но не съжалявам, защото беше истинско удоволствие да се потопя в историята, въпреки всичките ѝ абсурдности и слаби места.

Само едно нещо - не мога да я наричам просто “книгата”, защото това е един от случаите, в които филмът и книгата се допълват и се сливат в едно цяло в главата ми и слабите места на филма са компенсирани в книгата и обратно. Така че... няма да коментирам книгата, ще коментирам историята.

Главната героиня в историята, Вий, не е абсолютно нищо ново в YA литературата. Свенлива, избягваща рисковете, винаги в сянка – и това, че е такава, направи участието ѝ в “Игра на нерви” една идея по-интересно, но това не прави нея самата по-вълнуващ персонаж. Тук се сблъскваме с още едно клише, от което ме заболява главата: колкото и безинтересна и мекушава и посредствена да е героинята, участието ѝ в играта събира внимание, праща я на първо място по рейтинг, най-привлекателния момък ѝ е отреден за партньор в игарата, че даже и я харесва. Още не мога да превъзмогна как във филма зрителите предпочетоха нейната тийн драма пред предизвикателството на Тай.

Друго нещо, което си беше разочароващо, беше мистерията покрай двамата главни герои. Кое му беше толкова важното в пазенето на истинското име на Вий в тайна? В прогимназията може би е логично да го крие, за да не търпи подигравки или нещо от рода, само че със сигурност никой герой в книгата не беше на 12. Още по-забавно ми беше как в книгата тя до последно си кри името, чак накрая го каза на Иън, “ей така, да знаеш, в случай, че не оживея и защото ти имам доверие”, а във филма вече всички го знаехме след петата минута. Like… alright…
Другата “мистерия”, която ме издразни, беше причината родителите ѝ да ѝ наложат наказание. Не за друго, ами защото беше болезнено нелогична. На тези хора трябва да им се отнемат родителските права, asap. И да им се налее мозък в главата. (Спойлер) За тези, които не са чели книгата и се интересуват: няколко месеца по-рано Вий след като се прибира вечерта, по невнимание задрямва в гаража без да изключи двигателя и се надишва с изгорели газове от колата, което я вкарва в болница. Родителите ѝ смятат, че това е било опит за самоубийство (каквото то не е, за щастие, защото) и като явно много разбиращи от човешка психика, решават да решат проблема просто като ѝ ограничат излизанията и я задължават да се прибира под час в продължение на месеци. Изумително. (Край на спойлера.)

Колкото до Иън, в книгата персонажът му беше обвит в загадки, които... в крайна сметка не бяха абсолютно доникъде разгадани. Тъмно минало, ала-бала, проблеми с баща му, something-something, нужда да избяга, участие в боеве и накрая никакво, ама никакво обяснение. На по-разочароващо развитие на персонаж не съм попадала от много време. За сметка на книгата обаче филма вкарва страшно добра и логична история за живота му преди играта, затова просто ще се преструвам, че филмовата версия е оригиналната.

Колкото до по-второстепенните герои, Томи и Сидни, мисля, че си бяха достатъчно изградени преди намесата на сценаристите на филма. Може би бих могла да преглътна промяната в характера на филмовия Томи, тъй като той беше връзката на Вий с хакерите, но това, в което превърнаха филмовата Сидни, was a damn mess. В книгата тя е непоклатимата и уверена най-добра приятелка на Вий, която не се плаши и засяга от никого и докрай си остава такава. Във филма – може би в опит да й придадат повече сложност на персонажа – тя под повърхността се оказва жадна за внимание и несигурна, което пък по-нататък я превръща в много антипатична героиня. Което щеше да е окей, ако беше оставена така. Но не, сценаристите решават пак да я издигнат в очите на гледащия, като пак я показват като близка на Вий, без да успеят да оправдаят думите и държанието ѝ по какъвто и да е начин. Твърде противоречиво ми дойде. (Също така, каква ѝ беше връзката с Тай? Толкова много да ме заинтригува, а нямаше никакво обяснение после.)

Идеята за “Игра на нерви” беше интересна. И макар, също както всички останали сюжетни линии в книгата, да беше недоразвита, все пак съм... достатъчно доволна от начина, по който беше написана и после представена на голям екран.

Цялата работа с предизвикателствата беше ужасно интригуваща. Макар тези в книгата да не бяха толкова забавни, или динамични, или вълнуващи като във филма (в това отношение няма почти абсолютно нищо общо между книгата и филма, между другото), самото напрежение от мисълта какво ще предложат на Вий по-нататък ме държеше на нокти. Въпросното напрежение така и не успя да ми дойде в повече, докато четях, но поне авторката беше успяла да докара нотка на мистерия. Kudos for that, I guess. Много ми хареса обаче как “Игра на нерви” примамваше играчите си не само с пари (както беше във филма), а и с материални награди, които ги изкушаваха допълнително.

Финалът издишаше сериозно. И в двата си варианта. Във всеки случай бих казала, че предпочитам финала от филма, защото беше много по-въздействащ и наситен с адреналин, но той беше с ужасно много незапълнени пролуки, неубедителни моменти и някак незадоволяващ. Сякаш можеха да предложат нещо много по-добро и логично. Завършекът от книгата, от друга страна, беше някак скучен и претупан. Целия third act, и в двете си версии, беше слаб. Това, което ми хареса, и в книжната, и във филмовата версия, е как в последната секунда, когато мислиш, че всичко е окей, ти насаждат съмнения, че играта изобщо не е приключила. Защото няма как да знаеш, че е, при положение колко очи те гледат от момента, в който си се включил в нея. Няма начин абсолютно всички да са отклонили поглед от теб. (:

Но след всичките недостатъци на книгата, които не съм спирала да изреждам от началото на ревюто досега, има едно нещо, което ме кара да я обичам: че можеше да бъде толкова добър психологически роман. И докато за повечето хора “можеше да бъде, но не беше” също би минало за недостатък, аз съм си супер доволна, защото в противен случай не бих могла да я понеса и сигурно по средата на прочита щях да си изтрия профилите във всички социални мрежи и да си сменя телефона с тухлена Нокия от 2001-ва. Въпреки липсата на задълбоченост по темата за личното пространство, има загатване и те кара да си дадеш сметка в колко погълнато от социалните мрежи време се намираме и доколко сме склонни да споделяме живота си на всеослушание, където може да бъде взета и използвана – защото в книгата споделяното от Вий в интернет не е толкова по-различно от това, което споделям лично аз. Frrrrreaky.

И... да. А сега отивам да си деактивирам социалните профили и да живея в къщичка в гората.

Just One Day | Гейл Форман

Как да опиша “Just One Day”? Като разгръщаща се история. Със всяка следваща страница тя се разгръщаше откъм потенциал, дълбочина и като чисто четиво за удоволствие.

Доста време мина без да си намеря книга, за която бих искала да пиша, пък и въобще да завърша в сегашното ми положение с балове и матури, и въобще не очаквах, че това ще се случи с този роман на Гейл Форман. Но пък беше по-добре така. Най-хубавите книги, които съм чела, са били все такива, за които не съм имала никакви очаквания.

“Just One Day”, в интерес на истината, звучи доста посредствено: вятърничаво момче преобръща живота на едно момиче с твърде организиран живот само за един ден, след който те изгубват връзка. А тя после влага ужасно много енергия, за да го открие отново. И въпреки всичката тази посредственост, историята ми се стори толкова очарователна, че ми се искаше да е с поне петдесет страници по-дълга.

Вярно, в началото не ме очарова. Алисън, главната героиня, в началото изглеждаше толкова безлична и перфектно пасваща на YA heroine стереотипа, че ми призляваше. Пък и да не говорим за „мама и тате хвърлиха толкова много пари, за да пътувам това лято из Европа, а аз съм толкова разочарована, че нито една от дестинациите не е като по филмите“. Да й имам проблемите...

И появата на Уилем не ми се стори кой знае колко зашеметяваща, нито пък се впечатлих особено от деня, който той и Алисън/Лулу прекараха заедно. Да, ясно, Париж, романтика, идилия, приключенски дух, толкова нетипичен за Алисън, но толкова пасващ на Лулу, но... едно на ръка, че цялото нещо крещеше ‘нереалистичност’, а и химията между двамата главни герои ми се стори недостатъчна. Пък и колко химия можеш да извлечеш в отношенията между две (на пръв поглед) съвсем противоположни личности, които се познават от ден?

След този един ден обаче... книгата за мен действително започна. (Точно след като преглътнах последната болезнено нереалистична сцена – ще се върнеш от Париж по средата на нервен срив и с изгубен багаж, ще разкажеш всичко, което ти се е случило на гида си, а той няма да каже и дума от това на родителите ти? Интересно.)

В първия момент главите, които разказваха за живота на Алисън в колежа, два месеца след въпросния един ден, ми се струваха като ненужна информация. Да, да, ясно, а кога ще се върне към търсенето на Уилем? Но само няколко странички по-късно си дадох сметка, че това е най-реалистичната част от книгата. Нямаше как да не оценя начина, по който Форман е успяла да облече в думи състоянието на Алисън, загубата на контрол над живота й в новата среда и страха, че ще разочарова хората около себе си.

Точно главите, в които тя е в колежа, са ми най-любимите в цялата книга. Напомняха ми едновременно за “Фенка“ на Рейнбоу Роуел, за “Целувка за Ана“ на Стефъни Пъркинс и малко дори за “Хартиени градове“ на Джон Грийн (с разликата, че тук търсенето не беше толкова ирационално обсесивно), но с надграждане – заради посланието, заради вътрешното себеосъзнаване на главната героиня и развитието на персонажа й.

Ужасно много ми хареса и най-добрият ѝ приятел, Ди, за когото на пръв поглед си мислех, че въобще няма да ме впечатли и че също ще е стопроцентово копие на стереотип, но пък се превърна в любимия ми герой. Той пък се превърна в гласа на разума за Алисън и я доведе до важни решения. А самият той беше толкова интересен и нетипичен, че мъничко се влюбих в него.

“You're just trying on different identities, like everyone in those Shakespeare plays. And the people we pretend at, they're already in us. That's why we pretend them in the first place.”

Хареса ми как авторката беше представила отношенията на Алисън с родителите ѝ. Не бяха перфектни и като извадени от коледна картичка (както беше случаят с Мия от “Да остана ли?“) и това им беше хубавото. Всеки път, когато майка ѝ вземаше решения вместо нея и ѝ налагаше собственото си мнение, сякаш чувах как Алисън тиктакаше отвътре като бомба, която чака да избухне. И сцената, в която наистина избухна, си струваше чакането. А колкото до майка ѝ – макар и да разбирах мотивите ѝ, не можах да я оправдая и да ѝ съчувствам. Чак ми ставаше хубаво, когато нейната собствена майка я drag-ваше на семейната вечеря. :D

Но най-хубавото нещо от цялата книга беше израстването на Алисън и как от момиче, което бяга от импулсивността и залага само на сигурното, се превръща в един свободен и чувстващ се добре в кожата си човек. Около средата на книгата вече спрях да мисля, че това е историята на Алисън и Уилем, а просто на Алисън. Дори докато търсеше него, тя го правеше по-скоро за себе си, напълно осъзнавайки, че може би просто гони илюзия. За да открие себе си. За да се освободи от това, което е била. Дори в един момент тя самата е толкова увлечена по пътя, който е поела, че забравя, че Уилем е крайната цел. А енергията, с която се тръгна по този си път, беше заразна. Може да не ми се е приискало да тръгна сама към чужда държава с непознат, но определено ме вдъхнови най-накрая да започна да се занимавам с френския и да опитам да прочета нещо от Шекспир за удоволствие.

И въпреки че не изпъкваше особено с оригиналност, “Just One Day” беше наистина приятна за четене, докосна ме много повече отколкото “Да остана ли?“ и не разбирам защо още не е преведена на български език. Хареса ми достатъчно, че да започна вече и продължението, “Just One Year”, което, надявам се, ще запази старото послание.

“And that's when I understand that I have been stained. Whether I'm still in love with him, whether he was ever in love with me, and no matter who he's in love with now, Willem changed my life. He showed me how to get lost, and then I showed myself how to get found.”

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009

Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928

Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.

Life and Death | Стефани Майър

Аз, човекът, който за шест години така и не можа да си надживее Здрач манията като хората, давам отрицателна оценка на Здрач книга. Аз ли съм надраснала историята?

Адът замръзва в момента.

Известно време се чудих нужно ли е наистина да пиша това ревю, след като почти всяко мнение в Goodreads за тази книга е негативно, обаче... аз съм фен на тези книги и там е разликата. С две думи, харесвам нещата на Стефани Майър, но сега ще нареждам Стефани Майър.

За тези, които не са чули все още, наскоро се състоя десетата годишнина от издаването на първата част от “Здрач” поредицата и по този повод се издаде юбилейно издание на книгата с бонус съдържание в него. В самия ден на издаването се разбра, че съдържанието е цяла нова книга със заглавие Life and Death, която се оказва... абсолютно същия сюжет, само че половете на всички герои (без Рене, Фил и Чарли) са разменени, дори и тези на съвсем незначителните за историята герои като сервитьорите и таксиметровия шофьор. Бела става Боу, Едуард става Едит и тъй нататък. В предговора на книгата Стефани обяснява разликите между оригиналната история и тази и причините за съществуването й – как постоянно се твърди, че Здрач показва Бела като слаба и беззащитна и в постоянна нужда да бъде спасена, и как проблемът не е, че Бела е жена, а че е просто човек по средата на едно голямо паранормално мазало. И точно заради това авторката разменя половете – за да покаже, че историята ще е абсолютно същата, когато мъжът трябва да бъде многократно спасяван от жената до него. И за да засили феминизма малко.

(Малко отклонение – Стефани леко е пропуснала аргумента на много хора, че проблемът им не е толкова във това, че Едуард е вампир и Бела е човек, колкото с това, че Едуард е Едуард, с което аз пък лично нямам проблеми - освен в 2-3 момента в цялата поредица, които игнорирам. Едуард не е перфектен, това е сигурно, но пък със сигурност не е “агресивен” и “потискащ”. Ограничаващ? ПО ОЧЕВИДНИ ЛОГИЧНИ ПАРАНОРМАЛНИ ПРИЧИНИ, thank you very much. Просто до голяма степен... глупав. А аз го обичам, въпреки че е глупав и е абсолютно емо и ако беше истински тийнейджър през 2005, сигурно щеше да има зализан бретон и да реве на песните на Simple Plan. Да, това е знак от вселената да си пуснете Your Love is a Lie за пръв път от цяла вечност. Но го разбирам, разбирам го с всичката му глупост и откакто го заобичах, когато бях на 12, все така ми е на сърце.)

Моята напълно очаквана първоначална реакция покрай издаването на Life and Death беше, “Жено, това е супер глупава идея, в ред ли си? Пишеш фенфикшън на собствената си книга?” И въпреки че беше казала някъде, че издава това нещо само заради феновете, не можех да спра да си мисля колко силен secondhand embarrassment ме е налегнал.

След като мозъкът ми свикна с тази информация обаче започна да ме гризе любопитство, а след няколко дни това любопитство премина в оптимизъм. Защото, абе хора, това е супер интересен поглед върху историята. Даже вече не ми се оплаква от коментарите на Стефани, че “това можеше и да е Midnight Sun, само че не е, сори!”. В момента наистина не мога да кажа къде ми е бил акълът тогава.

Така де, като сметна колко обичам Едуард, представяте ли си колко готина героиня би била Едит? Мрачната му натура, смесена с драматичната емо атмосфера и то допълнена с тая нова изтънченост и женственост? Тая героиня трябва да бъде умопомрачителна. Ами мъжката версия на Алис? Някъде някой беше казал, че си представя Арчи като Дилън О’Брайън. Как да не го заобичам още преди да съм започнала книгата... А всичките 25 глави на наелектризираща химия между главните герои? Ами ако има някакви нови моменти в сюжета, които да придадат нов смисъл на дадени събития? На всичкото отгоре още в началото на книгата авторката споменава колко хубаво й е било да работи по тоя проект и колко много се е привързала към старите-нови герои за толкова кратко време. Защо да не се надъхам?

Защо да не се надъхам?... Защото при мен магията въобще не се получи. Life and Death е, indeed, абсолютно същата история като Здрач, само че героите изведнъж ми стават прекалено далечни и не себе си. Все едно гледах някой любим сериал, където всички актьори са нови и не могат да си изиграят ролите.

Боу... на практика няма видими разлики с Бела, но ми беше по-безразличен от нея. Докато тя носи в себе си някаква постоянна пасивна агресивност като 24-часово включена лампичка в главата й, при Боу беше останала само една пасивност, една натрапчива статичност. Разликата между него и Бела бе главно, че изказът му беше ужасен в голям процент от времето, от време на време го гонеше параноя и твърдеше, че е “много OCD”, което беше преувеличено, защото се изчерпваше с “обичам да подреждам, да се цупя заради Едит по цял ден и да си мисля непрестанно колко хубави трапчинки има”.

Едит, от друга страна... въобще не ми покри очакванията. Не можах да усетя допирните точки между нея и Едуард, не усетих нито капчица от неговия магнетизъм в нея, не успях да се свържа с героинята й по никакъв начин, дори не можах да си я визуализирам. Накрая минах през 3-4 известни личности и сега всяка една от тях ми е антипатична. (Най-голямата ми лична загуба е Banks. Обожавам музиката й, но сега не искам даже да чувам нито една нейна песен, защото ми напомня за Едит. Отвратително е. Не правете като мен.) Едит ми се стори като безкрайно далечна и студена, дори когато си беше близка с Боу. Всички кофти коментари, които Едуард е правил, ми звучаха двойно по-хапливи и дразнещи от нейната уста. До средата на книгата вече не ме беше грижа за героинята й, а в края вече не можех да я гледам. И така Стефани Майър се провали да пресъздаде един от любимите ми герои. Колкото до останалите второстепенни – успях да ги приема... след като близо седмица бях в потрес от избора за имена на близо половината от тях. Но ги приех. И ми бяха близки.

Искаше ми се малко повече да говоря за цялата работа с различната гледна точка спрямо половете, но както казах в началото, историята наистина беше съвсем същата, но по-нестандартна и в този ред на мисли, неловка. Имаше няколко момента, които наистина ме разсмяха – когато тя плати сметката вместо него в ресторанта и “Try not to get caught up in antiquated gender roles”, но от друга страна, кажете ми, че феминизмът ми е остаряла версия и романтиката ми е закостеняла, обаче ми беше много по-хубаво, когато мацката не носеше приятеля си на гръб и не го защитаваше като майка орлица. (Едип въздиша в далечината.) Беше различно и беше странно и до някаква степен главната цел на книгата беше постигната, но беше твърде нестандартно, за да ми хареса. Няма да задълбавам повече.

Бях на път да зарежа книгата по средата, но попаднах на спойлер относно финала, който е променен (!) и само това ми даваше сили да стигна до последните глави. Признавам, идеята е добра, но щеше да ми хареса много повече, ако не ми идваше да крещя на Едит да млъкне и информацията от три книги не беше наблъскана в няколко глави. Можеше и да бъде добро, но не беше.

В крайна сметка, докато Здрач е поредицата с 4 книги с много недостатъци, въпреки които вече с години продължавам да тая топли чувства към нея по носталгични и други причини, Life and Death за мен беше просто лош фенфикшън, 2/10, не препоръчвам. Ставам емоционална всеки път, когато чуя Decode вече шест години, но за една седмица вече се свивам ужасено, когато чуя името Едит. Смятайте.

Lips Touch: Three Times | Лейни Тейлър

За пръв път от много време ми се случва да прочета книга, която да е толкова добра, че да поискам всички други хора да я прочетат. Затова сега четете това ревю – защото “Lips Touch: Three Times” е умопомрачително добра, трябва да знаете за нея и трябва да я прочетете.

Ако харесвате фентъзи, със сигурност ще ви хареса. Ако не го харесвате – все пак ви насърчавам да опитате. Самата аз не се виждам като фен на high-фентъзи жанра, но това по никакъв начин не ми попречи да се почувствам напълно омагьосана от тази книга. Смея да кажа, че засега това заглавие ми е най-големият фаворит от всичко прочетено през тази година. Отново ми бе доказано, че Лейни Тейлър знае какво прави. И прави... чудеса.

От предишния си опит с авторката добре знаех, че няма да става въпрос за типичната ‘паранормална романтика’, но фактът, че тази книга се състои от три самостоятелни кратки истории (с оглед дължината им вече съм склонна да ги нарека по-скоро ‘повести’, отколкото ‘разкази’), не ме въодушевляваше особено. Но в процеса на четене осъзнах, че чета нещо много по-различно от очакваните разкази.

За пореден път стилът на писане на Лейни Тейлър тотално ми завъртя главата. Чета нейни неща в оригинал за втори път и съм направо влюбена. Имам чувството, че изказът й е толкова прекрасен и неин, че мога да го разпозная дори без името й да го пише на корицата. Когато четох “Създадена от дим и кост” се опасявах, че губя много от връзката автор-читател и си мислех, че все нещо се е загубило при превода, но сега я чета на английски и усещам думите й по абсолютно същия начин. Стилът й просто се отличава, прозира дори през превода и е прекрасен, езикът, който ползва е толкова богат и всичко звучи ужасно красиво. Може би не красиво в стил ‘снежинки падащи по сух паваж’, както при Маги Стийвотър, а по-скоро ‘разтопен шоколад, разстилащ се по топла повърхност’. Бях чела едно отрицателно ревю за Lips Touch, където книгата беше описана като ‘purple prose with no substance’, което директно ме прати в пълно недоумение. Да не би да сте чели текста по диагонал?

Та, понеже съм решила това лято да си упражнявам по-засилено английския, реших да си вадя всички непознати думи и... ами, десет листа малък формат и имам да дописвам още малко. Но не искам това да демотивира никого!(!!11!!) Много неща все пак си се разбират от контекста. И е перфектния начин да си усъвършенстваш речника. Да не говорим колко красиво звучи изчетено на глас. Не мога даже да избера цитат. Всички са толкова хубави.

An idea fell like a seed and over the next weeks it went on growing like a fig vine lush and conquering twining round her old beliefs and covering them in new growth until they were as invisible as a tiger in a thicket and just as deadly.

Самите истории бяха допълнени с илюстрации от Джим Ди Бартоло, съпругът на авторката, и въпреки че неговият стил не пасваше с картините, които изникваха в главата ми, все пак много харесвам работите му. И още ме е яд, че книгата ми така и не пристигна и ми се наложи да я чета в електронен формат, заради което не можех спокойно да си прелиствам назад страниците и да си свързвам илюстрациите със сюжета. Преживява се.

Първата история, “Goblin Fruit”, беше най-кратката и според мен най-слабата, особено в сравнение със следващите две. Но беше силно начало, тъй като не знаех какво ме чака по-нататък. (Няма да говоря колко много ми хареса първата глава. Прочетете си я сами.) Мисля, че тук Лейни беше заложила повече на изказа си и на описването на героинята си, отколкото на сюжета, в което няма нищо лошо – просто аз имах очакванията да стане някаква задълбочена паранормална драма. Но не. За сметка на това пък имаше цели абзаци, които спирах и си препрочитах, като онзи за желанията на Кизи, докато тя стоеше пред огледалото. Или историята на срещата на баба й с гоблините. Или пък разговорите с приятелките й, които бяха най-забавното нещо.

“Spicy Little Curses” обаче... беше перфектна. Като че ли “златната среда” е най-удачният израз, с който мога да я определя. Тъкмо бях започнала мъничко да се разочаровам от книгата и със тази история вече бях... напълно омагьосана. Обожавам всичко в нея – атмосферата на Индия в колониално време, митологията, героите, всичко беше толкова премерено и все пак въздействащо. Историята на Анамик беше горчива, но и пленителна. Имах чувството, че пак съм на седем и чета приказка, обаче от онези със зловещите елементи и проклятията. Само че тази включваше слънце, музика и слизане в Ада. А завършекът беше толкова на място и още съм замаяна след прочитането. Не мисля, че мога да намеря думи, с които да опиша колко я обичам и колко се радвам, че я прочетох.

А финалната история (най-близката от трите до определението за повест), “Hatchling”, беше като разходка в гората привечер, мрачна и оплетена в мистерии. Основана на митове от зороастризма, само за стотина страници авторката изгражда една цяла нова митология, докато същевременно ни показва какво се случва с Есме и какво е било миналото на майка й. Беше ми изключително интересна, защото със всяко ново разкритие около мистериите се появяваше нов въпрос, който да си задам. Не ми стана любима единствено заради атмосферата, която, признавам, е невероятна, но имаше нещо студено и меланхолично в нея, особено с постоянната картина на вълците, каменните кули, зимите и зверовете под мостовете в Таджбел. А в тази атмосфера, отново, няма нищо лошо. Ако харесвате haunting мрачни неща, е силно вероятно да се влюбите в тази история. Просто аз не обичам книги, които ми носят меланхолични атмосфери и чувство на студ и разпадане, заради което и спрях да обичам трилогията Дим и кост, въпреки че първата книга ми е от най-любимите въобще. Както и да е, краят ме разтопи. Беше толкова простичък и същевременно въздействащ. Перфектен.

“Lips Touch: Three Times” беше нещо много повече от сборник от три истории за целувки. Беше създаване на нови митологии, същинска магия, струяща от страниците, облечена в цветове и ледена красота. И ако се поинтересувате и я прочетете, със сигурност ще си струва.

Пандемониум | Лорън Оливър

тихо се преструвам, че българската
корица не съществува

(ще опитам да се въздържам от спойлери, но ако не сте чели първата книга, предупреждавам, че може да споменавам ключови събития от нея.)

... или призоваване към всички, които са чели първата книга и не са сигурни дали да се захванат с продължението, да го направят.

“Делириум” беше първата книга, която ме е пленявала само с резюме и съм чакала с болезнено нетърпение да си събера пари, за да си я купя. Обожавам Алекс. Обожавам Портланд зад и отвъд оградите и слънцето и пътеките, по които тичаха Лена и Хана. Светът? Най-интересното нещо.

Не ми е от най-любимите книги, но я свързвам все с хубави неща.

С времето загубих интерес, с бавенето на издаването на втората книга – още повече. Купих си я скоро след излизането й и стоя на рафта ми в продължение на година и половина. Преди два дни внезапно ми се провалиха всички планове за деня, отвън беше прекалено горещо, чувствах се зле и не ми се занимаваше с никоя от започнатите ми книги. Взех тъй дълго отбягваната “Пандемониум”... и не исках да я оставя, докато не я завърших.

“Пандемониум”, поне за мен, беше идеалната втора книга.

Различна е от първата, но много по-вълнуваща, по-добра в много отношения, допринасяща за историята и е далеч от "проклятието на втората книга в трилогията", сиреч по-мудна от първата и служеща за прелюдия към третата. Напротив. Беше си същинско увеселително влакче.

Книгата не следва една времева линия: тук се редуват глави от “тогава” (началото на живота на Лена в Пустошта след бягството) и “сега” (животът й към сегашен момент). Нямах си и представа, че е написана така и първоначално много се изненадах. Не мисля, че преди съм чела книги с подобна композиция и ми беше нещо ново. И понякога вбесяващо. Но и супер вълнуващо и задържащо интереса. В един момент виках на глас “what the fuuuuuuuuuck?” на всеки пет страници.

Представени са много нови второстепенни герои (и някои, превръщащи се в главни) – особено от Пустошта. За тях няма смисъл да говоря. За тях стига да се прочете. Въпреки че не се сдържам да вметна, че много си обичам Рейвън и Так.

Джулиан... мисля, че всички могат да предположат каква му е ролята в сюжета. Ами... какво да кажа, свястно е момчето? Поне до един момент, в който ми стана прекалено сладникав, пък и още съм заета да страдам по загубата на Алекс. А и не мисля, че някога съм попадала на YA книга, в която втората изгора на главната героиня да ми харесва наравно или повече от първата. Първият е винаги с предимство. :D (Сега като се замисля, Саймън и Джейс са ми единственото изключение, но при тях е много сложна ситуацията тъй или иначе...)

Което ме връща на мисълта, че много харесах моментите, в които Лена укрепваше и се адаптираше към живота в Пустошта. Освен че ми даде известна доза мотивация за бягане (!), много ми стопли сърцето причината, която си налагаше, за да продължава да бяга:

Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък...
[…] И щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно – златисто-кестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа – и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.

Останах много доволна от цялостното развиване на персонажа й - напомни ми на Трис в "Дивергенти". Хареса ми как огънят, през който премина (образно и буквално), я направи нов човек и тя си изгради нови, полезни качества, стана много по-решителна и силна. Главата й стана много по-приятно за пребиваване място, отколкото в първата книга.

Основната разлика между първата и втората книга бяха многото напрегнати моменти, в които на Лена й се налага да бъде kick-ass. И най-любимото ми нещо е, че Лорън Оливър може да пише много напрегнати моменти, които все пак не ти изпиват силите, докато ги четеш (Лейни Тейлър, теб гледам) и с оглед на това, че съм абсолютно пиле, това ми беше добре дошло.

Колкото до света... ох. Хем много ми задоволи любопитството, хем имаше неща, които не ми се изясниха и не знаех дали въобще ще разбера и в третата книга. Много ми бяха интересни детайлите за обществата на Невалидните – за Лешоядите и хората под земята (които ми дойдоха малко прекалено sci-fi по едно време, но ще свикна), за кореспонденцията между членовете на Съпротивата от двете страни на оградата; забранените книги и музика (Бийтълс!), случващото се с хората, върху които лечението е било несполучливо... От друга страна, имам чувството, че влиянието на процедурата върху хората беше някак недоизяснено, ако не недоизмислено. Постоянно се обърквам. Значи, излекуваните хем са апатични, хем могат да забележат, когато правиш нещо съмнително, присъщо за заразените от делириум; хем не се карат помежду си и са неспособни да изпитват силни чувства и емоции, хем могат да се страхуват от заразените и регулаторите могат да са достатъчно агресивни, че да пребиват други хора до смърт. Ъгх.

Обаче мога да кажа, че до голяма степен книгата ми хареса много. Даже в един момент започнах съзнателно да й търся кусури, защото, хей, пазя си петте звездички само за наистина пленителни книги. И не се бях подготвяла и “Пандемониум” да бъде такава. Евентуално с последните стотина страници нещо ми прещрака и случващото се нещо не ми се понрави, атмосферата се промени и, отново, стана ми много сладникаво. Което беше главната причина да намаля рейтинга й в GR на 4/5. А развръзката от отвличането? Още съм объркана заради нея.

Краят обаче. КРАЯТ. Бях се спойлнала за него още докато четях първата книга, обаче това не го направи по-малко страхотен. Заби ме на място.

*Визуална интерпретация на реакцията ми след последната страница:

Рисунка за Айла | Стефъни Пъркинс

ревюто съдържа спойлери.

Ако трябва да съм честна, имах много ниски очаквания за тази книга – най-вече заради многото отрицателни ревюта, които четох в интернет. А тя пък взе, че ме изненада.

Началото наистина ми се стори болезнено зле. Да си в главата на Айла по време на пълноценния й обсесивен период си беше болезнено. Помня точния абзац, който най-много ме издразни – когато се оказа, че по време на настоящата учебна година ще спи в стаята, която миналата година е била на Джош. „Спя в стаята на Джош!!!! Подът, по който е вървял!!! Прозорецът, през който е гледал!!! И душът, под който се е къпал, и леглото, в което е спал!!!!!” Така де, не с точно такава пунктуация, но хванахте основната идея. И ми се стори ужасно, че тя никога не се обърна назад и не се замисли, че е било супер нездравословно да си мисли толкова много и толкова обсесивно за него, без дори да се познават.

Когато пък най-накрая вече се познаваха, връзката им се разви с бясна скорост. Което също ми се стори прекалено. Очевидно. На това отгоре се оказа, че Джош си бил харесал Айла от много време и няколко дни след като Джош знаеше със сигурност, че Айла е необвързана, вече се натискаха на обществени места – да можеше всички тийнейджърски увлечения да работят така, ей... Стори ми се малко прекалено прибързано, дори може би насила написано.

Но това пък доведе до нещо, което нямахме възможността да наблюдаваме в другите две книги на Стефъни Пъркинс – присъствието на същинската романтична връзка по време на книгата – а не в последните няколко странички, както беше при Ана и Лола. И въпреки че ми се стори, че Айла и Джош по-скоро имаха прекалено много хормони, отколкото реално да са влюбени, някои от романтичните моменти ми бяха тоооолкова приятни за четене. Дори и да бяха малко клиширани. (Примери: когато той й рисуваше върху кожата и после се въргаляха върху тортата, докато Кърт не влезе неочаквано. Или свръхмелодраматичната сцена на изключването му, когато преди да си тръгне, й написа “О-Б-И-Ч” върху пръстите с писалката. Може и да съм въздишала на глас. It’s so cheesy and angsty. It’s disgusting. I love it.) От друга страна, престоят в Барселона, който трябваше да е едно от най-вълшебните неща в книгата – като за много хора, съдейки по ревютата, е успял да бъде – ми се стори много слаба част.

Драмата ме дразнеше. Но това си беше и главната й цел. Но пък... Джош, трябва да си доста зле, за да дадеш на приятелката си папка, съдържаща описание как си бил толкова загорял, че да мастурбираш от мисълта за непозната, която си видял на улицата и една камара рисунки на бившата ти гола. И гаджето ти да „не се впрегне толкова” от тая работа. Тази част направо ме уби, особено с целия опит на авторката в първите две книги всичко да е толкова чисто и PG-13 и сега... зайци, зайци, зайци. Драма. Секс на обществени места. Зайци.

Краят ми хареса и ме остави с приятно чувство – много ме зарадва събирането с героите от предишните книги (само годежът на Ана и Етиен ми дойде малко в повече... ще се жените? на 19? и си мислите, че всичко е наред в тая ситуация?) и след това редактираната версия на графичният роман на Джош. Мога да кажа, че точно той ми беше най-любимата част. Макар пак да ме наведе на мисълта "Джош, малко прекалено много си вярваш, мойто момче"...

От всичко това си мисля, че най-големият ми проблем с книгата беше, че Пъркинс не успя да направи същото, което направи с героите си от първите две книги. Ана, Етиен, Лола и Крикет са пълни с енергия, живина, амбиция, цветове. Айла и Джош ми бяха малко статични, не толкова жизнени и пълнокръвни, колкото останалите. А пък Кърт заслужаваше повече присъствие.

Но като цяло съм доволна. Може да е заради надскочените ми очаквания и защото не мислех, че ще ми е толкова приятна за четене, но не съжалявам, че я прочетох.

PS. Имам и друг голям проблем с книгите на Стефъни Пъркинс – супер леки са ми за четене, а аз не искам да свършват. И ми се налага физически да се ограничавам от книгата, за да не я завърша за три дни. С много малко книги съм била в такава ситуация и може би заради това толкова си харесвам тази трилогия.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.

“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”

И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down

Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.

“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”

/потенциален спойлер

Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D

край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)