Nerve | Джийн Райън

Като за начало, вече минаха почти три месеца, откакто завърших тая книга (и откакто последно завърших нова книга, като цяло) и не знам откъде намирам сили за ревю, но както един приятел, усъвършенствал rant-овете в ревюта в Goodreads, веднъж ми каза: “рантове не бива да се държат неизляти, става кисела душата“.

Та, да започнем оттам, че ужасно мразя да гледам определен филм, когато знам, че е направен по книга, а аз не съм я чела. Ако реша да ѝ дам шанс след като съм гледала филма, няма да ми е интересна, тъй като знам какво ще се случи. А ако въобще не посегна към нея, а филмът ми е харесал, ще ме гложди дълго време, че изпускам много, ама много от историята, след като филмовата адаптация никога не достига и половината от дълбочината на първоизточника си. What can I say? I’m petty.

Затова съвсем спонтанно и набързо започнах “Nerve” на Джийн Райън – даже разбрах, че я има и преведена седмици, след като я завърших. Нямах намерение да я чета, и филма нямах намерение да гледам, но когато разбрах, че е правен по книга, реших, че трябва да я прочета ей така, в случай, че филмът ми се догледа. (И на мен не ми е лесно...)

Накратко казано, не попаднах на шедьовър – нито филмов, нито литературен. Но не съжалявам, защото беше истинско удоволствие да се потопя в историята, въпреки всичките ѝ абсурдности и слаби места.

Само едно нещо - не мога да я наричам просто “книгата”, защото това е един от случаите, в които филмът и книгата се допълват и се сливат в едно цяло в главата ми и слабите места на филма са компенсирани в книгата и обратно. Така че... няма да коментирам книгата, ще коментирам историята.

Главната героиня в историята, Вий, не е абсолютно нищо ново в YA литературата. Свенлива, избягваща рисковете, винаги в сянка – и това, че е такава, направи участието ѝ в “Игра на нерви” една идея по-интересно, но това не прави нея самата по-вълнуващ персонаж. Тук се сблъскваме с още едно клише, от което ме заболява главата: колкото и безинтересна и мекушава и посредствена да е героинята, участието ѝ в играта събира внимание, праща я на първо място по рейтинг, най-привлекателния момък ѝ е отреден за партньор в игарата, че даже и я харесва. Още не мога да превъзмогна как във филма зрителите предпочетоха нейната тийн драма пред предизвикателството на Тай.

Друго нещо, което си беше разочароващо, беше мистерията покрай двамата главни герои. Кое му беше толкова важното в пазенето на истинското име на Вий в тайна? В прогимназията може би е логично да го крие, за да не търпи подигравки или нещо от рода, само че със сигурност никой герой в книгата не беше на 12. Още по-забавно ми беше как в книгата тя до последно си кри името, чак накрая го каза на Иън, “ей така, да знаеш, в случай, че не оживея и защото ти имам доверие”, а във филма вече всички го знаехме след петата минута. Like… alright…
Другата “мистерия”, която ме издразни, беше причината родителите ѝ да ѝ наложат наказание. Не за друго, ами защото беше болезнено нелогична. На тези хора трябва да им се отнемат родителските права, asap. И да им се налее мозък в главата. (Спойлер) За тези, които не са чели книгата и се интересуват: няколко месеца по-рано Вий след като се прибира вечерта, по невнимание задрямва в гаража без да изключи двигателя и се надишва с изгорели газове от колата, което я вкарва в болница. Родителите ѝ смятат, че това е било опит за самоубийство (каквото то не е, за щастие, защото) и като явно много разбиращи от човешка психика, решават да решат проблема просто като ѝ ограничат излизанията и я задължават да се прибира под час в продължение на месеци. Изумително. (Край на спойлера.)

Колкото до Иън, в книгата персонажът му беше обвит в загадки, които... в крайна сметка не бяха абсолютно доникъде разгадани. Тъмно минало, ала-бала, проблеми с баща му, something-something, нужда да избяга, участие в боеве и накрая никакво, ама никакво обяснение. На по-разочароващо развитие на персонаж не съм попадала от много време. За сметка на книгата обаче филма вкарва страшно добра и логична история за живота му преди играта, затова просто ще се преструвам, че филмовата версия е оригиналната.

Колкото до по-второстепенните герои, Томи и Сидни, мисля, че си бяха достатъчно изградени преди намесата на сценаристите на филма. Може би бих могла да преглътна промяната в характера на филмовия Томи, тъй като той беше връзката на Вий с хакерите, но това, в което превърнаха филмовата Сидни, was a damn mess. В книгата тя е непоклатимата и уверена най-добра приятелка на Вий, която не се плаши и засяга от никого и докрай си остава такава. Във филма – може би в опит да й придадат повече сложност на персонажа – тя под повърхността се оказва жадна за внимание и несигурна, което пък по-нататък я превръща в много антипатична героиня. Което щеше да е окей, ако беше оставена така. Но не, сценаристите решават пак да я издигнат в очите на гледащия, като пак я показват като близка на Вий, без да успеят да оправдаят думите и държанието ѝ по какъвто и да е начин. Твърде противоречиво ми дойде. (Също така, каква ѝ беше връзката с Тай? Толкова много да ме заинтригува, а нямаше никакво обяснение после.)

Идеята за “Игра на нерви” беше интересна. И макар, също както всички останали сюжетни линии в книгата, да беше недоразвита, все пак съм... достатъчно доволна от начина, по който беше написана и после представена на голям екран.

Цялата работа с предизвикателствата беше ужасно интригуваща. Макар тези в книгата да не бяха толкова забавни, или динамични, или вълнуващи като във филма (в това отношение няма почти абсолютно нищо общо между книгата и филма, между другото), самото напрежение от мисълта какво ще предложат на Вий по-нататък ме държеше на нокти. Въпросното напрежение така и не успя да ми дойде в повече, докато четях, но поне авторката беше успяла да докара нотка на мистерия. Kudos for that, I guess. Много ми хареса обаче как “Игра на нерви” примамваше играчите си не само с пари (както беше във филма), а и с материални награди, които ги изкушаваха допълнително.

Финалът издишаше сериозно. И в двата си варианта. Във всеки случай бих казала, че предпочитам финала от филма, защото беше много по-въздействащ и наситен с адреналин, но той беше с ужасно много незапълнени пролуки, неубедителни моменти и някак незадоволяващ. Сякаш можеха да предложат нещо много по-добро и логично. Завършекът от книгата, от друга страна, беше някак скучен и претупан. Целия third act, и в двете си версии, беше слаб. Това, което ми хареса, и в книжната, и във филмовата версия, е как в последната секунда, когато мислиш, че всичко е окей, ти насаждат съмнения, че играта изобщо не е приключила. Защото няма как да знаеш, че е, при положение колко очи те гледат от момента, в който си се включил в нея. Няма начин абсолютно всички да са отклонили поглед от теб. (:

Но след всичките недостатъци на книгата, които не съм спирала да изреждам от началото на ревюто досега, има едно нещо, което ме кара да я обичам: че можеше да бъде толкова добър психологически роман. И докато за повечето хора “можеше да бъде, но не беше” също би минало за недостатък, аз съм си супер доволна, защото в противен случай не бих могла да я понеса и сигурно по средата на прочита щях да си изтрия профилите във всички социални мрежи и да си сменя телефона с тухлена Нокия от 2001-ва. Въпреки липсата на задълбоченост по темата за личното пространство, има загатване и те кара да си дадеш сметка в колко погълнато от социалните мрежи време се намираме и доколко сме склонни да споделяме живота си на всеослушание, където може да бъде взета и използвана – защото в книгата споделяното от Вий в интернет не е толкова по-различно от това, което споделям лично аз. Frrrrreaky.

И... да. А сега отивам да си деактивирам социалните профили и да живея в къщичка в гората.

Кралица на сенките | Сара Дж. Маас

mild spoilers. това дори не е ревю. просто много дълъг rant.

След дълга борба с разпилените ми мисли около тази книга, най-накрая успях да се завърна – надявам се, достатъчно ядосана, за да напиша ревю.

Както може би вече сте усетили от предишните ми ревюта през годината, отношенията ми с поредицата “Стъкленият трон” са сложни. Докато първата книга ми беше просто приятна, наистина се влюбих във втората (докато успях и много, много да се вбеся от нея) и третата ми дойде като удар с мокър парцал. Очаквах четвъртата, “Кралица на сенките”, да направи същото като третата, но... абе, беше малко по-добре.

Така и не написах ревю на “Огнената наследница”, защото, едно на ръка, че бях твърде salty, за да си събера мислите, и второ, не мисля, че имах върху какво толкова да пиша. В третата част на поредицата Маас просто отнема всичко, което правеше първите две части хубави за мен – отношенията на Селена с Дориан и Каол, бързото развитие на действието, цялостната атмосфера, която дворецът и Рихтфолд носеха. Случващото се в тази част така и не можа да ме развълнува, както се случи през първите две книги, а колкото до новите ѝ герои... meh. Като изключим Манон, започнах да се замислям дали Маас не си е изгубила способността да създава магнетични и лесни за обикване персонажи. И да пише вълнуващи моменти – честно, към сегашен момент поне половината от третата книга ми се губи.

Затова “Кралица на сенките” ми надвиши очакванията – отново се върнах в Рихтфолд, действието отново се забърза, любимите ми герои отново бяха на фокус и бяха заедно на едно място, имаше няколко епични сцени, които бяха истинско удоволствие за четене. Два определени момента, свързани с разрушаване и срутвания (не спойлвам, не спойлвам), бяха толкова добре написани, че ми се искаше да продължат по-дълго. Бяха представени нови героини (или по-скоро бих казала преоткривани), чиито истории беше удоволствие да проследя – особено се привързах към Елида, Манон и Астерин (как е възможно две вещици и на пръв поглед невзрачна слугиня да бъдат такива душички?). Любимото ми нещо е посоката на цялостния сюжет – въпреки че се разкриха доста от загадките, той си остана все така заплетен и интригуващ.

Само че, общо взето, с този абзац се изчерпват всички хубави неща, които мога да кажа за тази книга.

Защото въпреки факта, че поредицата “Стъкленият трон” е стабилна като YA фентъзи и това продължава да я прави толкова вълнуваща и развлекателна, поне за мен, то от гледна точка на герои, тя отдавна е станала литературна манджа с грозде.

Като започнем с това, което ме ядосваше толкова дълго време, че вече нямам сили да се занимавам: Каол и Селена Елин. Най-влудяващото нещо при тях беше, че се държаха, сякаш “Среднощна корона” просто никога не се е случвала. Химията им я нямаше. Хората, които бяха те 600 страници по-рано, ги нямаше. Изведнъж помежду им вече беше зейнала толкова голяма пропаст, сякаш никога не са били близки. И ако ще ми припомняте колко се е променила Селена Елин и е напълно логично на това да се дължи отдалечаването им, то нека ви припомня, че тя се чувстваше у дома около него. “Благодаря, че даде смисъл на свободата ми”. Каол беше готов да зареже целия си живот, за да тръгне с нея. А в “Огнената наследница” тя не можеше да си представи да се обвърже с някой друг, освен него. “Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” Няколко пъти беше споменавана “неразрушимата връзка” между тях. И изведнъж, две книги по-късно, тя сякаш не е съществувала. Защото така й е скимнало на авторката. Way to go, SJM.

(И появата на Несрин. Харесвам Несрин. Но е толкова очеизвадно, че е просто сложена там с единствената цел Каол да не остане без гадже. И как “ами, нея през цялото време я е имало, даже отпреди да се появи Селена Елин, само че той на никого не е разказвал за нея”, yeah, sure.)

Разбирате ли, аз наистина подкрепям цялостната идея да превъзмогнеш някого, защото вече не си същия човек, който си бил преди. Само че Каол имаше толкова голяма роля в изграждането на това, което е Селена Елин сега (и то не само защото той я изпрати във Вендлин), че това абсолютно рязко скъсване на отношенията им нямаше логика. Да не говорим колко нечестно е спрямо читателите. Какъв садист трябва да си, за да създадеш най-прекрасната връзка и две книги по-късно тотално да я заличиш?

И то за сметка на какво... Чак не ми се говори.

Това не значи, че няма да говоря, де.

Не мога, ама наистина не мога да разбера как толкова много хора се вързаха на акъла на авторката и обикнаха отношенията на Селена Елин и Роуан въпреки всичко, което тя имаше с Каол. Всъщност, зарежете отношенията с Каол. (Авторката вече дотолкова ги съсипа, че даже не изпитвам нужда да се събират отново.) Самата й връзка с Роуан сама по себе си ме кара да се чувствам толкова... некомфортно. Сбъркана е. Смущаваща е. Неромантична ми е. Не е окей.

Може би трябва да започна оттам, че никога не съм харесвала Роуан. От самото начало се държеше като пълен дръвник и даже ~~~трагичното му минало не можа да го оправдае пред мен и целия опит на Маас да осъществи “enemies to friends to lovers” сценария с него и Селена Елин ми се стори направо насила направен. И докато бих могла да преживея приятелството им, връзката им... просто... не. Едно на ръка, че имат 400 години разлика и са роднини. През цялата трета книга спяха в едно легло и си говориха колко удобни и платонични са им взаимоотношенията и сега изведнъж и двамата искат да си разкъсат дрехите, той непрестанно я превъзнася въпреки всичките ѝ действия, а тя му въздиша влюбено и му мие косата. What the actual hell are you doing, Maas?

Да не забравяме и споменаванията какъв алфа мъжкар е – пък и как да се забравят, след като са във всяка глава – което може и да ме отблъсква най-много в Роуан от всичко друго. Не знам откъде дойде тоя фетиш на авторката, но ми писна на всяка втора страница да чета колко е МЪЖЕСТВЕН Роуан, каква МОЩ излъчва, каква СИЛА... Ясно, ясно, произвежда тестостерон. Не ни трябва постоянно напомняне.

Та, така де. Не харесвам връзката между тях двамата, не им усещам химията, но пък и няма как, щом не харесвам поне единия от героите.

Пък и към сегашен момент май не харесвам нито един от двамата.

Отне ми известно време да си дам сметка защо Селена ми беше симпатична, а в Елин намирам нещо дразнещо и мисля, че всичко идва от ролята ѝ в цялостната картина на сюжета и как характерът ѝ стои на фона. В първите две книги тя беше просто един асасин, вдигнал тих (или не чак толкова) бунт срещу системата, самичка в целта си и омразата си към краля и това, в което той е превърнал света ѝ – и тогава надменността и цинизма ѝ бяха съвсем нормални и на място; беше още един начин, по който да излива вътрешния си гняв. Сега, когато ролята ѝ става значителна, бъдещето на континента зависи едва ли не изцяло от нея и тя го осъзнава, изведнъж държанието ѝ ми се струва твърде арогантно. Сега, когато действията ѝ имат по-глобални последици, които не засягат само нея, а тя продължава да прави каквото ѝ скимне, както е правила винаги, почва да ми идва в повече. А фактът, че всички мъжки герои около нея само ѝ се кланят за това, възхищават се колко е силна и борбена and all that shiz и ѝ играят по свирката, не помага. (Ей затова толкова много ги обичах с Каол. Той никога не ѝ се връзваше на глупостите.) Едион особено ми падна доста в очите. Очаквах от него да прави нещо друго, освен да я боготвори.

И... последното ми оплакване е във връзка с Аробин. Обожавам Аробин. Обожавам го, защото е долен и непредсказуем и е единствения герой от поредицата, който намирам за наистина плашещ и винаги ме държи на ръба – повече дори от Майев и Лоркан и всичките там владеещи магия и демонични сили герои. Имам чувството, че би могъл да има голяма ключова роля в сюжета и можеше да извади още много, много козове и да обърка животите на останалите герои още повече, но авторката реши да остави всичкия му потенциал неизползван. И ме е яд за този потенциал. Очаквах много повече.

Към сегашен момент, когато наближавам края на ревюто, вече дори не съм ядосана. Просто съм... уморена. В крайна сметка мисля, че Маас наистина отне всичко, което преди правеше поредицата толкова поглъщаща за мен. И макар сега тя да е много по-сложна и многослойна и с много повече главни герои, вече я няма онази сантиментална нотка, която правеше “Стъкленият трон” и “Среднощна корона” толкова близки до сърцето ми. Бих прочела останалите две продължения, но определено не с предишното желание и то единствено, за да получа чувство за завършеност.

Но първо определено ще си почина няколко месеца и сигурно ще изчакам до догодина за превода. Защото съм наииистина уморена от нещата, които SJM върши с героите си.

TL;DR: Поредицата може още да е вълнуваща и пълна с интриги, обаче имам чувството, че героите вече са съвсем изкривени и не мога да обичам поредицата, ако те не са ми близки. Here, I said it. Мъча се от три страници да го обясня, а то стана в три реда. :D

Just One Day | Гейл Форман

Как да опиша “Just One Day”? Като разгръщаща се история. Със всяка следваща страница тя се разгръщаше откъм потенциал, дълбочина и като чисто четиво за удоволствие.

Доста време мина без да си намеря книга, за която бих искала да пиша, пък и въобще да завърша в сегашното ми положение с балове и матури, и въобще не очаквах, че това ще се случи с този роман на Гейл Форман. Но пък беше по-добре така. Най-хубавите книги, които съм чела, са били все такива, за които не съм имала никакви очаквания.

“Just One Day”, в интерес на истината, звучи доста посредствено: вятърничаво момче преобръща живота на едно момиче с твърде организиран живот само за един ден, след който те изгубват връзка. А тя после влага ужасно много енергия, за да го открие отново. И въпреки всичката тази посредственост, историята ми се стори толкова очарователна, че ми се искаше да е с поне петдесет страници по-дълга.

Вярно, в началото не ме очарова. Алисън, главната героиня, в началото изглеждаше толкова безлична и перфектно пасваща на YA heroine стереотипа, че ми призляваше. Пък и да не говорим за „мама и тате хвърлиха толкова много пари, за да пътувам това лято из Европа, а аз съм толкова разочарована, че нито една от дестинациите не е като по филмите“. Да й имам проблемите...

И появата на Уилем не ми се стори кой знае колко зашеметяваща, нито пък се впечатлих особено от деня, който той и Алисън/Лулу прекараха заедно. Да, ясно, Париж, романтика, идилия, приключенски дух, толкова нетипичен за Алисън, но толкова пасващ на Лулу, но... едно на ръка, че цялото нещо крещеше ‘нереалистичност’, а и химията между двамата главни герои ми се стори недостатъчна. Пък и колко химия можеш да извлечеш в отношенията между две (на пръв поглед) съвсем противоположни личности, които се познават от ден?

След този един ден обаче... книгата за мен действително започна. (Точно след като преглътнах последната болезнено нереалистична сцена – ще се върнеш от Париж по средата на нервен срив и с изгубен багаж, ще разкажеш всичко, което ти се е случило на гида си, а той няма да каже и дума от това на родителите ти? Интересно.)

В първия момент главите, които разказваха за живота на Алисън в колежа, два месеца след въпросния един ден, ми се струваха като ненужна информация. Да, да, ясно, а кога ще се върне към търсенето на Уилем? Но само няколко странички по-късно си дадох сметка, че това е най-реалистичната част от книгата. Нямаше как да не оценя начина, по който Форман е успяла да облече в думи състоянието на Алисън, загубата на контрол над живота й в новата среда и страха, че ще разочарова хората около себе си.

Точно главите, в които тя е в колежа, са ми най-любимите в цялата книга. Напомняха ми едновременно за “Фенка“ на Рейнбоу Роуел, за “Целувка за Ана“ на Стефъни Пъркинс и малко дори за “Хартиени градове“ на Джон Грийн (с разликата, че тук търсенето не беше толкова ирационално обсесивно), но с надграждане – заради посланието, заради вътрешното себеосъзнаване на главната героиня и развитието на персонажа й.

Ужасно много ми хареса и най-добрият ѝ приятел, Ди, за когото на пръв поглед си мислех, че въобще няма да ме впечатли и че също ще е стопроцентово копие на стереотип, но пък се превърна в любимия ми герой. Той пък се превърна в гласа на разума за Алисън и я доведе до важни решения. А самият той беше толкова интересен и нетипичен, че мъничко се влюбих в него.

“You're just trying on different identities, like everyone in those Shakespeare plays. And the people we pretend at, they're already in us. That's why we pretend them in the first place.”

Хареса ми как авторката беше представила отношенията на Алисън с родителите ѝ. Не бяха перфектни и като извадени от коледна картичка (както беше случаят с Мия от “Да остана ли?“) и това им беше хубавото. Всеки път, когато майка ѝ вземаше решения вместо нея и ѝ налагаше собственото си мнение, сякаш чувах как Алисън тиктакаше отвътре като бомба, която чака да избухне. И сцената, в която наистина избухна, си струваше чакането. А колкото до майка ѝ – макар и да разбирах мотивите ѝ, не можах да я оправдая и да ѝ съчувствам. Чак ми ставаше хубаво, когато нейната собствена майка я drag-ваше на семейната вечеря. :D

Но най-хубавото нещо от цялата книга беше израстването на Алисън и как от момиче, което бяга от импулсивността и залага само на сигурното, се превръща в един свободен и чувстващ се добре в кожата си човек. Около средата на книгата вече спрях да мисля, че това е историята на Алисън и Уилем, а просто на Алисън. Дори докато търсеше него, тя го правеше по-скоро за себе си, напълно осъзнавайки, че може би просто гони илюзия. За да открие себе си. За да се освободи от това, което е била. Дори в един момент тя самата е толкова увлечена по пътя, който е поела, че забравя, че Уилем е крайната цел. А енергията, с която се тръгна по този си път, беше заразна. Може да не ми се е приискало да тръгна сама към чужда държава с непознат, но определено ме вдъхнови най-накрая да започна да се занимавам с френския и да опитам да прочета нещо от Шекспир за удоволствие.

И въпреки че не изпъкваше особено с оригиналност, “Just One Day” беше наистина приятна за четене, докосна ме много повече отколкото “Да остана ли?“ и не разбирам защо още не е преведена на български език. Хареса ми достатъчно, че да започна вече и продължението, “Just One Year”, което, надявам се, ще запази старото послание.

“And that's when I understand that I have been stained. Whether I'm still in love with him, whether he was ever in love with me, and no matter who he's in love with now, Willem changed my life. He showed me how to get lost, and then I showed myself how to get found.”

The Assassin's Blade | Сара Дж. Маас

Hello darkness, my old friend.

Не знам кого се опитвах да лъжа, когато казах, че сигурно няма да продължа с останалите части на “Стъкленият трон” – себе си, може би. И все пак, ето ме отново, след известна пауза, все така изпълнена с обич към героите от поредицата. По тази причина, преди да продължа с “Огнената наследница” реших, че е най-добре да се запозная с предисторията.

“The Assassin’s Blade” се състои от 5 отделни новели, които всъщност формират един цял роман. Действието се развива в годината преди изпращането на Селена в солните мини на Ендовиер и разказва повече за миналото на главната героиня.

Сама по себе си тази книга не внася промени в основния сюжет, но запълва празните места и отговаря на някои въпроси. Не бих казала, че е задължителна за четене, но силно я препоръчвам на феновете, на които им се иска в поредицата да пишеше повече за израстването на Селена и в частност престоят ѝ в Гилдията на асасините (и не на последно място, отношенията ѝ със Сам).

Лично на мен... ми допадна. В интерес на истината, имах много високи очаквания за книгата, които не се оправдаха (защо трябваше да хвалите книгата толкова, Goodreads приятели?), но все пак ми изясни неща, които основната поредица не успя, поне не и през първите две книги. Това, което липсваше, беше тръпката от останалите части, тъй като финалът на тази предистория беше ясен още от самото начало.

“The Assassin’s Blade” започва с новината за убийството на двама от най-приближените асасини на Аробин Хамел. Селена и Сам са уж изпратени до Залива на черепа на мисия да вземат данък от заподозрения убиец, но всъщност се оказват участници в търговия с роби. Селена, очаквано, решава да тръгне на самоубийствена мисия да освободи робите и въвлича Сам в нея, откъдето се появиха наново и старите ми въпроси относно персонажа ѝ: все още се чудя защо, по дяволите, Аробин ѝ е дал титлата за най-добрия асасин на Адарлан (освен, очевидно, заради потеклото ѝ), след като тя постоянно се поддава на емоциите си и прави каквото ѝ скимне? Ако не друго, поне не мисля, че той би избрал някой толкова неконтролируем като нея. Примерно, в една от сцените, когато ходиха да огледат робите заедно с пиратите, Сам буквално трябваше да спира Селена, за да не си извади мечовете пред всички и да провали целия план.

Тъй като сме още на първата от петте новели, планът не се проваля или поне не напълно, като след прибирането в Рихтфолд Аробин решава да накаже Селена като я изпраща за месец при Тихите асасини в Червената пустиня, за да се научи на дисциплина. След една новела, която с нищо не допринася към сюжета (освен като справочник с бойни хватки за самозащита, предполагам) книгата действително става интересна – и до последно не можех да предскажа какво точно ще се случи с героите.

Хареса ми сюжетът на “The Assassin and the Desert”, както и обстановката в крепостта на Тихите асасини... които са нещо като ерилейски еквивалент на Шаолин. Не можах да разбера само какво точно накара Тихия господар (или както е най-уместно там да се преведе) да реши лично да тренира Селена толкова рано. Уж тя трябваше да се старае, да докаже, че си струва времето му – а той я повика след като пое вината на Ансел след кражбата в Ксандрия. Или аз съм по-критична от господаря на ерилейския Шаолин или Селена въобще не беше близо до изпълняването на критериите му за доказване, примиреност, готовност за тренировките и тъй нататък. Да, Маас, ясно ми е, че Селена е супер специална, но хич не можах да се вържа на тази част. Прекалено е темпераментна, за да успее да се приобщи към Тихите асасини толкова рано. (Нищо, ще се направя, че не ме е издразнило, нищо...)

Последните две новели вече ми бяха истинско удоволствие за четене, било то и само от факта, че се развиват в Рихтфолд и с облачното си време и градска обстановка ми навяваха същата атмосфера, каквато имаше и в “Стъкленият трон” и “Среднощна корона”, които толкова много обичам.

Тук е мястото да спомена, че Дориан и Каол също имаха една съвсем мъничка поява в книгата и щях да се пръсна от щастие. (Идея си нямате колко ми липсват. През целия изминал месец съм чела само за тютюневи стачки и любовници немци и никакви принцове и прекрасни капитани на кралската стража.)

Любимото ми нещо не само в тези две новели, а в цялата книга, определено беше Аробин Хамел. Знам, че той не е за харесване, но авторката го изгради ужасно добре и го направи толкова въздействащ, че направо ми взе ума (bear with me, ще говоря много за него). Обожавам цялата му противоречивост – безспорно е най-противоречивия герой в цялата поредица – и как ме държа на ръба до последната страница. Дори и след това си остана противоречив и съм сигурна, че тепърва ще има голяма роля в сюжета на поредицата. Едновременно в него има нещо толкова студено и долно, но също и интелигентно, магнетично и привличащо, което не те оставя безразличен и загатва за нещо много повече.
В предишното си ревю критикувах авторката, че дори не е намекнала дали Селена е социопат, докато всъщност Аробин е социопатът и именно неговите виждания и цялостното му възпитание върху нея я е направило такава, каквато е. Постоянно сменящите се нежност и тирания, манипулацията и удрянето в слабите места, а след това обсипването с внимание сякаш объркваха и уязвяваха мен също толкова, колкото и самата Селена. В отношенията му с нея имаше нещо ужасно смущаващо, сякаш близо до границата с перверзното, ако мога така да го нарека.

Was it the King of the Assassins who spoke, or the father, or the lover who had never manifested himself?

С вникването в неговия характер най-накрая успях да си създам по-ясна картина за Селена и морала ѝ. Със сигурност вече ми е по-лесно да я разбера. Аробин я е отгледал по негов си начин, позволявал ѝ е да живее в разкош, да учи изящни изкуства наравно с тренировките и убийствата, да има избор кои мисии от клиенти да поеме и кои не. Същевременно тя е израснала заобиколена от насилие, принудена да приеме отнемането на животи като професия и задължена чрез убийствата да си изплати всички пари, които е хвърлил за нея. Всичко това пък е съчетано с някакъв неин морален компас, останал от детството ѝ в Терасен и незасегнат от Аробин. Лесно е да се обясни защо моралът и разбиранията ѝ са толкова объркани. И, честно казано, обичам си я такава. Нямам търпение да видя как това ще се отрази на развитието ѝ като героиня в следващите книги.

Last but not least, Сам Кортланд. От началото на книгата на всички ни беше ясно, че накрая ще бъде убит и още със споменаването на сделката за убийството на Рурк Фаран всички знаехме, че нещата няма да отидат на добре, но... това по никакъв начин не ми попречи всячески да се постарая да го обикна. Което едновременно се случи и... не чак толкова. Преди да започна книгата, четох как според други читатели никой от останалите герои, с които Селена е имала връзка, не може да се мери със Сам, така че очаквах той да е... неземен. И със сигурност беше прекрасен и се отнасяше много добре със Селена, но... нещо ми липсваше. Може би защото на практика отсъстваше от голяма част от историята. А може би защото причината за възникването на връзката им ми се стори неубедителна. Поначало не ми хареса, че Сам “я е обичал тайно от години” – беше неоригинален избор за развитие на отношенията им. А Селена просто... се съгласи и, така и така е имала някакви чувства към него напоследък, защо да не се вземе с него... Не можах да ги усетя като двойка, не и с тези предпоставки. Дразнеше ме тази неравностойност в чувствата им. Не можеше ли и двамата да открият по време на самата книга, че имат симпатии един към друг? (Преди да съм прескочила на друга тема – от една страна ми е писнало да чета как всички герои в поредицата са млади и красиви, но същевременно нямам нищо против да си припомням всичките си любими актьори. В случая, Сам определено пасва на Шайло Фернандес в Red Riding Hood, amirite?)

Въпреки всичко, не мога да отрека, че последния им ден заедно ми стопи сърцето. А моментът, в който Селена разбира, че Сам е убит от Фаран, ме разби. Беше умопомрачително добре написан и картината на тялото му върху масата в подземието със сигурност ще ме преследва със седмици.

She knew the world still passed by, unaffected by the death of a young man, unaware that he’d ever existed and breathed and loved her. She hated the world for continuing on.

Нещото, което знаех предварително за тази книга, беше, че от нея ще се разбере кой всъщност е предал Селена. Очаквах този момент, надявах се, че авторката ще ме изненада, но... е, не успя. Успях да предскажа кой е предателят доста по-рано. Няма да давам никакви спойлери, но само ще спомена, че за мен беше проява на отвратителна дребнавост.

Макар че, както вече казах, не е от толкова голяма важност за историята, “The Assassin’s Blade” ме накара да си дам сметка колко по-сложна и многослойна става поредицата. И колкото и да ме плаши тоя факт, колкото и да ми вдига кръвното тази поредица, все още не възнамерявам да спирам. А сега... отивам да си изслушам Chaolaena плейлистата и възможно най-скоро започвам с “Огнената наследница”.

Среднощна корона | Сара Дж. Маас

ревюто съдържа спойлери.

Завърших “Среднощна корона” в сряда и главата ми още е замаяна. Имам чувството, че с всяка следваща книга от поредицата чувствата ми към нея стават още по-смесени. Да. Ако трябва да опиша тази поредица с две думи, те ще са смесени чувства. Хареса ли ми? Ужасно много. Но в същото време не.

Най-важният критерий, по който оценявам дадена книга, е удоволствието, което съм изпитала, докато съм я чела. Което пък зависи от усещането ми дали действието се развива в правилна посока и ред други неща, свързани със сюжета и героите.
Представете си диаграма, в която удоволствието ми от книгата е обозначено с крива линия, която лъкатуши нагоре и надолу от начало до край. И така, през всичките 416 страници.

Това, което мога да кажа със сигурност е, че “Среднощна корона” беше в пъти по-добра от “Стъкленият трон”. В много отношения. Стилът беше много по-въздействащ, основните интриги – много по-добре изградени и преплетени, а сюжетът... да, все още съм замаяна.

Книгата ме изпълни с толкова много и противоречащи си чувства, толкова ме натовари емоционално, че се чувствам, сякаш съм прочела не една, а няколко книги. И отново, също като при предишната част, не знам откъде да започна. Затова ще използвам факта, че авторката е разделила книгата на две части, “Кралски шампион” и “Стрелата на кралицата”, като също разделя ревюто си на две.

Част първа: Каол и Селена ми съсипаха живота

или как за пръв път от години ми пука толкова много за романтична двойка, lemme revel in it

Да започнем с това, че от първа книга чакам да видя Селена в същинско действие и щях да избухна от щастие, когато прочетох първа глава. Исках да видя каква е Селена, когато забрави хуманността си. Не, когато ѝ се налага да забрави хуманността си. Наречете ме ужасен човек, но малко се разочаровах, когато разбрах, че всъщност не убива поръчаните от краля хора в знак на тих бунт срещу него. В крайна сметка четем книга за най-добрият асасин на Адарлан. Така де, простих ѝ го, но продължих да се чудя къде е съответствието между титлата ѝ за най-добър наемен убиец и внезапно появилата ѝ се съвест, ако мога да я нарека така.

След това изгубих всякаква способност да се концентрирам върху който и да е аспект от книгата, защото един единствен превзе сърцето и живота ми. (Не знам кога иронизирам и кога съм сериозна. Chaolaena is a big deal.)

Каол и Селена. Каол и Селена. Каол и Селена.

Както казах, когато завърших първа книга, нямах никакво търпение да видя как ще се разгърнат отношенията им. Очакванията ми бяха, че мистериите около краля, същността на Селена и магическите способности на Дориан ще се развият, докато на фона Селена и Каол тихо, неусетно и прекрасно се сближават още повече.

Изненадах се, че нещата при тях не се случват чак толкова бавно и неусетно, и то още от първа глава. И беше странно, защото това едновременно ме глождеше и ме изпълваше с въодушевление. Всеки път, когато имаха някакъв контакт помежду си, се разтапях, докато повдигах критично вежда.

Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна се леко и тя осъзна, че той я разбира.

Едновременно безкрайно много ме радваше, че се сближават, но ме дразнеше колко очевидно го правеше авторката. Но май по-скоро ме радваше, защото връзката им правеше невероятни неща с мен. Последният път, когато си мислех с дни как определена двойка ми разбива сърцето, докато аз не спирам да я обожавам и да пищя екзалтирано “ОТП-ТО МИ Е ПЕРФЕКТНО”, беше в девети клас. Тази седмица изненадващо се превърнах в това, което бях в девети клас. Бях толкова неестествено жизнерадостна в продължение на, хм, около 40 часа, че всички около мен се зачудиха дали не дишам лепило, примерно. И не мога да се сетя за нито един общ момент между Селена и Каол, който да не е накарал сърцето ми да се издува от обич, както бях казала в предишното си ревю. 

В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.

Подразних се единствено когато двамата имаха кратък момент на толкова безвъзвратна вяра в любовта си, че бяха на път да зарежат всичко и да избягат нанякъде, which got me like Алооо, нещата никога не работят така, осъзнайте се малко! (Ало-то беше задължителен елемент в изречението, jsyk.) След което всичко уж се върна към някакъв ритъм (No pun intended?), а аз отново, в продължение на още няколко странички, позволих съзнанието ми да бъде замъглено от щастието. И от мъничките детайли, които Каол и Селена споменаваха като това, как беше целувал всеки белег по тялото й. Изтръпвам всеки път, като се сетя.

И тогава... разбрах защо Маас е бързала толкова с разгръщането на връзката им – за да ми разбие сърцето, разбира се.

Една част от мен (екзалтираната тийнейджърка, очевидно) се въргаля в собствената ми мъка и се надява, че ще си е струвало. Другата е чувала достатъчно спойлери, за да се опасява, че няма да е така. И съм най-ядосана, защото можеше отношенията им да се развиват още повече, да си имат повече доверие и връзката им да стане по-силна и прекрасна, но сега бе стъпкана, докато още беше мъничко стръкче надежда. (Надежда за тях двамата и за поредицата като цяло.)

Част втора: историята е твърде напрегната, а аз съм твърде емоционално нестабилна
и героинята на Селена сериозно ми накуцва

Хубавото на тази част беше, че най-накрая имах по-избистрен поглед върху историята. Лошото – че оттук нататък все едно бях на емоционално влакче на ужасите.

В началото споменах, че ми се искаше наистина да видя убиеца в Селена. Около двеста страници по-късно го видях и това наистина раздвижи атмосферата, но и ме остави с въпроси, на които май ще трябва сама да си отговоря.

Ситуацията е следната: бунтовническата групировка отвлича Каол, на Селена не ѝ пука защо и, напълно побесняла, отива при тях и ги избива, за да го спаси. Открива, че Каол знае, че има заплаха за живота най-добрата ѝ приятелка, принцеса Нехемия, побеснява още повече и се връща в замъка, където намира Нехемия мъртва, след което побеснява още повече и прави опит да убие Каол. (Дориан, другото ми слънчице освен Каол, я спира с магическите си сили. Аз чета цялото това нещо в час по немски, треперя и се опитвам да не подсмърчам.)

Това ме накара да се запитам как наистина трябва да възприемам Селена. Във форум Муза стана някаква дума за социопатия, затова се задълбах в мисли по темата. Не можах да определя дали авторката се опитва да ме излъже, че Селена може да е едновременно хладнокръвна убийца и обикновено момиче с морал, или иска да я направи възможно най-комплексна като психика. Все пак се опитах да се придържам към втората версия и единственото логично обяснение, до което можах да стигна, бе че Селена има personality disorder/си е чист социопат, взимайки предвид прещракванията и леденото спокойствие, която я обземаше преди убийство? (Другото, за което можах да се хвана, бе елфическата ѝ природа, но още знам твърде малко за елфите от света на Стъкленият трон, за да съм сигурна.) И ако Маас пак се опита да ми я пробута като относително нормално функционираща и изпитваща вина за убийствата си, I quit. Разбирам, че става въпрос за тийн поредица, но това разминаване между това, за което се представя Селена и това, което авторката иска да направи от нея, ме изнервя всеки път, когато се замисля по въпроса.

Но пък искам да вметна, че реакцията на Дориан и Каол от опита ѝ за убийство задоволи някаква моя скрита извратена нужда. Обожавам концепцията за влюбването в някой див и неопитомен; някой, за чиято дивост другия не си дава сметка.

След смъртта на Нехемия тонът на книгата се променя и атмосферата става по-тежка, а Селена тръгва да търси отговори, които се е надявала най-добрата ѝ приятелка да ѝ даде. Беше много интересно, ужасно интересно. Случиха се толкова много неща, разкриха се загадки и всичко се случи толкова бързо само в рамките на последната третина, че още не мога да осъзная какво точно се случи. Знам само, че тепърва ще става интересно, но твърде напрегнато, за да ми понесе. 

Развръзката накрая беше ненормално добра. Не осъзнавах колко навързано е всичко, докато не се разкри накрая, въпреки че имах идея какво ще се случи.

През цялото време предполагах, че и самата Селена не знае, че е наследницата на Терасен, тъй като през цялото време се чудеше защо Елена е решила да ѝ дава насоки и да не я оставя на мира. Може пък съдбата ѝ наистина да я плаши. И аз на нейно място вместо да издигам паднали кралства, бих предпочела да си взема мъжа и да избягам от континента, tbh.

Бонус част трета: fantasy genre, I failed you

Изчитайки последните петдесетина страници, промених мнението си за поредицата поне десет пъти. Няма спор, че тепърва става по-сложна и инересна, но май отново ще се окаже, че не е моята поредица. Типичен it’s-not-you-it’s-me случай. (Ключът беше в това да не се свързвам емоционално с героите, а аз точно това направих. Хе, ключът.)

Само в рамките на последните две глави плаках, както не съм плакала от много време. “Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” А когато си каза, че трябва да поеме по пътища, по които не може да го поведе със себе си, съвсем се сринах. Тогава наистина ми светна колко близки са ми станали Каол и Селена – ненужно близки – и колко много ме е грижа те да са добре (...и да не живеят на различни континенти), за да следя с удоволствие развитието на сюжетната линия с ключовете, армията на краля и случващото се във Вендлин. И ми е смешно как когато чета романтични книги, не мога да заобичам достатъчно основната двойка, а точно сега, с тази книга, когато трябва да се концентрирам върху фантастичната част, ми пука прекалено много за романтичната двойка.

Романтиката настрана, колкото повече си мисля за историята и за противоречиво изградената главна героиня, толкова по-фрустрирана ставам.

Не знам дали ще продължа с трета книга. Може би ще погледна разказите-предистории, но първо ще си дам стабилна почивка и ще си изясня какво мисля за поредицата.

Уф. Ето затова чета основно самостоятелни издания.

Стъкленият трон | Сара Дж. Маас

(mild spoilers)

Колко често прекалявате със сладкото?

Аз, например, наистина обичам шоколад. И, на теория, гофретите с течен шоколад са ми любими. Само че всеки път, когато си взема, първите хапки са ми толкова вкусни, че броени минути по-късно от гофретата не е останала и троха, а аз лежа на дивана у дома с премрежен поглед и ми е толкова лошо от сладкото, че не знам как още функционирам. Тогава аз, напълно разбираемо, се заклевам, че друг път аз такова нещо няма да ям. Докато седмица по-късно не мина покрай закусвалнята отново и не реша, че ми е време да се поглезя с нещо. Гофрета с течен шоколад, примерно.

Така се чувствах и докато четях “Стъкленият трон”.

Всъщност, към тази книга бях много по-предубедена, отколкото някога съм била към гофретите с шоколад. Популярността ѝ ме привличаше, но същевременно смесените мнения ме отблъскваха. Купиха ми я за рождения ден, но я отлагах половин година – обаче в крайна сметка реших да започна годината с нея. Ами... не сгреших. Беше приличен старт?

Причината да има толкова раздвоени мнения за “Стъкленият трон” е, че някои се концентрират върху тези аспекти на историята, които се оказват силни, а други – върху слабите ѝ страни. Аз съм някъде в средата – и хубавото, и лошото в книгата ми направиха еднакво силно впечатление. Мнението ми още е толкова раздвоено, че не съм сигурна откъде точно да започна.

Мисля, че първото ми негативно впечатление дойде още от самата завръзка, т.е. идеята на краля на Адарлан за състезанието. Още там, някъде на петнайстата страничка, историята започна леко да ми накуцва. Успях някак да приема, че Селена е най-добрият асасин и така или иначе ще победи, но кралят е решил да я сложи да се състезава с още двайсетина престъпници и убийци, ей така, купон да има. Обаче ми беше странно как всички, включително стражата, бяха относително спокойни спрямо цялата тази работа. Из замъка се разхождаха хора с криминално минало и склонност към агерисвност, но това по някакъв начин не им пречеше да ги пускат по празненства, да се социализират и да си живеят живота – поне докато не ги изритат от състезанието. Също така ми беше трудно да повярвам, че не се опитваха просто да избягат от замъка. Е, може би не са вярвали във възможностите си, колкото Селена. Или пък са вярвали в шанса си за победа – също колкото Селена. (А самата Селена, като единствена жена от всички участници, успя да мине под радара и никой да не заподозре истинската ѝ самоличност и възможности. Още ме гложди как стана тая работа.)

Според мен авторката е сбъркала, като е започнала историята точно с това. В смисъл, че цялата сюжетна линия със състезанието беше подлъгваща. Мислиш си, че се впускаш в история за стратегии и състезания и убийства, а пък получаваш преобличане на роклички и забъркване в дворцови интриги. Историята би ми била еднакво четивна и интересна, в която и посока да беше тръгнала, но когато ти обещават тортичка, а ти носят омлет, няма как да не се почувстваш поне мъничко разочарован. През цялото време състезанието с другите двайсет и един престъпници беше недоизпипано и на заден план, физическата подготовка на Селена беше сравнително бегло споменавана, а повечето изпитания, през които участниците преминаваха, бяха описвани набързо и между другото.

И самата Селена не даде на читателя каквото той очакваше. Не видяхме и половината от обещаната хладнокръвна убийца, която не се плаши от предизвикателства. През повечето време Селена се държеше като нормално деветнайсетгодишно момиче... и това много, ама много ми хареса. Повече от доволна съм, че авторката е решила да подчертае, че главната ѝ героиня може да има и груба, и нежна страна и двете да са еднакво силни. Гневните ѝ изблици, постоянно търсене на слаби места, където да удари врага си (бил той на бойното поле или не) и известната липса на обноски по никакъв начин не ѝ пречеха да изпитва удоволствие от пробването на красиви дрехи, тъпченето с бонбони, разходките из градините на замъка и четенето до късно. Беше сприхава, но и нежна и женствена. Персонажът ѝ имаше много страни, които не можеш да разгадаеш от един поглед. Освен това, многократно се загатваше за миналото ѝ и за вратата вътре в нея, която тя упорито се опитваше да държи заключена. (И ако не за друго, искам да продължа поредицата поне за да разбера нейната тайна. След като е преживяла толкова много години от живота си в обучения, убийства и робство, какво още може да има в миналото й, че да я плаши повече от всичко останало и да го крие дори и от самата себе си?)

тук трябваше да има фенарт, но в процеса на търсене се озовах в тази ситуация. ъгх.

Нещото, което мислех, че много ще ме подразни, но (за разлика от работата със състезанието, duh) изненадващо не го направи, беше любовният триъгълник. Може би защото беше развит съвсем постепенно и неусетно, двамата мъжки герои имаха еднакви шансове и не включваше драматично пряко спречкване между двама приятели от детство заради жена – и слава богу. Въобще нямаше усещане за конкуренция, само леко и витаещо във въздуха безпокойство, че личният живот на нито един от тримата не се развива по план.

В едното ъгълче на триъгълника стоеше престолонаследникът, Дориан, за когото идеята за сближаване с наемен убиец, който кандидатства за служба при краля, беше повече от неразумна. Той обаче беше твърде заинтересован, за да не отдели някакво време на Селена. Хареса ми как беше изграден, хареса ми способността му да се държи и да общува така непринудено, хареса ми какво ни беше показано от характера му и скритите му чувства и чакам да видя как ще се разгърне нататък.

От другата страна беше най-добрият му приятел, Каол, към когото дори не се опитвам да крия симпатиите си. (Това може и да се дължи на факта, че мозъкът ми реши да си го визуализира като Макс Айрънс. А аз страдам от безнадеждно увлечение по Макс Айрънс.) Той беше много по-обран в емоциите си, но се свърза по друг, някак по-специален начин със Селена, спрямо което обаче имам много смесени чувства и съмнения за по-нататъшното развитие на героя му. 

Все още се чудя наистина ли беше толкова наложително да отредят Каол за ментор на Селена. Ясно – специална е, има много умения и трябва някой също толкова умел да я пази да не направи някоя глупост и да не избяга, но той, капитан на кралската стража, нямаше ли си друга работа? Защото, като човек с такава сериозна длъжност, прекарваше прекалено много време в разговори със Селена, или хранене в компанията на Селена, или четене със Селена, или будене на Селена рано сутрин... Не че се оплаквам особено, тъй като ако го нямаше това, с нея нямаше да се опознаят и той да ми стане толкова близък на сърцето, но... изглеждаше, сякаш Каол няма кой знае какво друго за правене освен да си развежда асасина насам-натам. Все едно го има в книгата не като самостоятелна личност, а като потенциален герой, в който Селена да се влюби, а той да ѝ е винаги под ръка, защото това е начинът да станеш надеждно гадже, ако си герой в YA книга. Много, ама много силно се надявам да не е така и във втората книга, защото виждам потенциал в него.

Но, да си дойдем на думата, ще съм много ядосана, ако до края на поредицата Селена и Каол не се вземат. Отношенията между Селена и Дориан може да бяха много по-открити, но с приятелството между нея и Каол се изгради една много по-специална невидима връзка, която би могла да прерасне в нещо много хубаво. Отсега усещам колко хубаво може да бъде, особено след обещанието му някой път да танцува с нея, и прегръдката им накрая, и думите ѝ към него в последната глава. (Ох. Само мисълта за тях двамата ме кара да се чувствам като дванайсетгодишна. Сърцето ми се издува от обич.)

Last but not least, искам да обърна внимание на света, в който се развива книгата. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с него и как ще се върнат магията и магичните същества. Също така, вече искам да видя картите на другите континенти. И преди съм чела книги, към които има карти на световете им, но тази на Ерилея беше първата, която наистина ми беше интересна и от полза и постоянно отгръщах на първата страница, за да си представя по-добре обстановката.

И... да.”Стъкленият трон” ме пращаше от 'боже, това е страхотно' до 'да се беше постарала повече, Маас' и обратно през цялото време, забелязах няколко пролуки в сюжета и развръзката на основната интрига беше предсказуема, но въпреки всичко ме увлече и в продължение на три дни не можех да се накарам да оставя книгата. Това пък ми доведе главоболия и усещане за претоварване, затова си обещах да си дам известна почивка, защото отдавна нямам силите да изчитам поредици в кратък период от време, без да ми изпият силите и да ми писне.

Сега, десетина дни по-късно, знаете ли какво направих? Купих си “Среднощна корона” и може да имам намерението да прекарам уикенда, забила нос в нея. Скоро ще дойде ден, в който ще съжалявам за това, но този ден не е днес.

PS. 2016 resolution: вземи се научи да пишеш ревюта под 1000 думи

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009

Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928

Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.

Lips Touch: Three Times | Лейни Тейлър

За пръв път от много време ми се случва да прочета книга, която да е толкова добра, че да поискам всички други хора да я прочетат. Затова сега четете това ревю – защото “Lips Touch: Three Times” е умопомрачително добра, трябва да знаете за нея и трябва да я прочетете.

Ако харесвате фентъзи, със сигурност ще ви хареса. Ако не го харесвате – все пак ви насърчавам да опитате. Самата аз не се виждам като фен на high-фентъзи жанра, но това по никакъв начин не ми попречи да се почувствам напълно омагьосана от тази книга. Смея да кажа, че засега това заглавие ми е най-големият фаворит от всичко прочетено през тази година. Отново ми бе доказано, че Лейни Тейлър знае какво прави. И прави... чудеса.

От предишния си опит с авторката добре знаех, че няма да става въпрос за типичната ‘паранормална романтика’, но фактът, че тази книга се състои от три самостоятелни кратки истории (с оглед дължината им вече съм склонна да ги нарека по-скоро ‘повести’, отколкото ‘разкази’), не ме въодушевляваше особено. Но в процеса на четене осъзнах, че чета нещо много по-различно от очакваните разкази.

За пореден път стилът на писане на Лейни Тейлър тотално ми завъртя главата. Чета нейни неща в оригинал за втори път и съм направо влюбена. Имам чувството, че изказът й е толкова прекрасен и неин, че мога да го разпозная дори без името й да го пише на корицата. Когато четох “Създадена от дим и кост” се опасявах, че губя много от връзката автор-читател и си мислех, че все нещо се е загубило при превода, но сега я чета на английски и усещам думите й по абсолютно същия начин. Стилът й просто се отличава, прозира дори през превода и е прекрасен, езикът, който ползва е толкова богат и всичко звучи ужасно красиво. Може би не красиво в стил ‘снежинки падащи по сух паваж’, както при Маги Стийвотър, а по-скоро ‘разтопен шоколад, разстилащ се по топла повърхност’. Бях чела едно отрицателно ревю за Lips Touch, където книгата беше описана като ‘purple prose with no substance’, което директно ме прати в пълно недоумение. Да не би да сте чели текста по диагонал?

Та, понеже съм решила това лято да си упражнявам по-засилено английския, реших да си вадя всички непознати думи и... ами, десет листа малък формат и имам да дописвам още малко. Но не искам това да демотивира никого!(!!11!!) Много неща все пак си се разбират от контекста. И е перфектния начин да си усъвършенстваш речника. Да не говорим колко красиво звучи изчетено на глас. Не мога даже да избера цитат. Всички са толкова хубави.

An idea fell like a seed and over the next weeks it went on growing like a fig vine lush and conquering twining round her old beliefs and covering them in new growth until they were as invisible as a tiger in a thicket and just as deadly.

Самите истории бяха допълнени с илюстрации от Джим Ди Бартоло, съпругът на авторката, и въпреки че неговият стил не пасваше с картините, които изникваха в главата ми, все пак много харесвам работите му. И още ме е яд, че книгата ми така и не пристигна и ми се наложи да я чета в електронен формат, заради което не можех спокойно да си прелиствам назад страниците и да си свързвам илюстрациите със сюжета. Преживява се.

Първата история, “Goblin Fruit”, беше най-кратката и според мен най-слабата, особено в сравнение със следващите две. Но беше силно начало, тъй като не знаех какво ме чака по-нататък. (Няма да говоря колко много ми хареса първата глава. Прочетете си я сами.) Мисля, че тук Лейни беше заложила повече на изказа си и на описването на героинята си, отколкото на сюжета, в което няма нищо лошо – просто аз имах очакванията да стане някаква задълбочена паранормална драма. Но не. За сметка на това пък имаше цели абзаци, които спирах и си препрочитах, като онзи за желанията на Кизи, докато тя стоеше пред огледалото. Или историята на срещата на баба й с гоблините. Или пък разговорите с приятелките й, които бяха най-забавното нещо.

“Spicy Little Curses” обаче... беше перфектна. Като че ли “златната среда” е най-удачният израз, с който мога да я определя. Тъкмо бях започнала мъничко да се разочаровам от книгата и със тази история вече бях... напълно омагьосана. Обожавам всичко в нея – атмосферата на Индия в колониално време, митологията, героите, всичко беше толкова премерено и все пак въздействащо. Историята на Анамик беше горчива, но и пленителна. Имах чувството, че пак съм на седем и чета приказка, обаче от онези със зловещите елементи и проклятията. Само че тази включваше слънце, музика и слизане в Ада. А завършекът беше толкова на място и още съм замаяна след прочитането. Не мисля, че мога да намеря думи, с които да опиша колко я обичам и колко се радвам, че я прочетох.

А финалната история (най-близката от трите до определението за повест), “Hatchling”, беше като разходка в гората привечер, мрачна и оплетена в мистерии. Основана на митове от зороастризма, само за стотина страници авторката изгражда една цяла нова митология, докато същевременно ни показва какво се случва с Есме и какво е било миналото на майка й. Беше ми изключително интересна, защото със всяко ново разкритие около мистериите се появяваше нов въпрос, който да си задам. Не ми стана любима единствено заради атмосферата, която, признавам, е невероятна, но имаше нещо студено и меланхолично в нея, особено с постоянната картина на вълците, каменните кули, зимите и зверовете под мостовете в Таджбел. А в тази атмосфера, отново, няма нищо лошо. Ако харесвате haunting мрачни неща, е силно вероятно да се влюбите в тази история. Просто аз не обичам книги, които ми носят меланхолични атмосфери и чувство на студ и разпадане, заради което и спрях да обичам трилогията Дим и кост, въпреки че първата книга ми е от най-любимите въобще. Както и да е, краят ме разтопи. Беше толкова простичък и същевременно въздействащ. Перфектен.

“Lips Touch: Three Times” беше нещо много повече от сборник от три истории за целувки. Беше създаване на нови митологии, същинска магия, струяща от страниците, облечена в цветове и ледена красота. И ако се поинтересувате и я прочетете, със сигурност ще си струва.

Пандемониум | Лорън Оливър

тихо се преструвам, че българската
корица не съществува

(ще опитам да се въздържам от спойлери, но ако не сте чели първата книга, предупреждавам, че може да споменавам ключови събития от нея.)

... или призоваване към всички, които са чели първата книга и не са сигурни дали да се захванат с продължението, да го направят.

“Делириум” беше първата книга, която ме е пленявала само с резюме и съм чакала с болезнено нетърпение да си събера пари, за да си я купя. Обожавам Алекс. Обожавам Портланд зад и отвъд оградите и слънцето и пътеките, по които тичаха Лена и Хана. Светът? Най-интересното нещо.

Не ми е от най-любимите книги, но я свързвам все с хубави неща.

С времето загубих интерес, с бавенето на издаването на втората книга – още повече. Купих си я скоро след излизането й и стоя на рафта ми в продължение на година и половина. Преди два дни внезапно ми се провалиха всички планове за деня, отвън беше прекалено горещо, чувствах се зле и не ми се занимаваше с никоя от започнатите ми книги. Взех тъй дълго отбягваната “Пандемониум”... и не исках да я оставя, докато не я завърших.

“Пандемониум”, поне за мен, беше идеалната втора книга.

Различна е от първата, но много по-вълнуваща, по-добра в много отношения, допринасяща за историята и е далеч от "проклятието на втората книга в трилогията", сиреч по-мудна от първата и служеща за прелюдия към третата. Напротив. Беше си същинско увеселително влакче.

Книгата не следва една времева линия: тук се редуват глави от “тогава” (началото на живота на Лена в Пустошта след бягството) и “сега” (животът й към сегашен момент). Нямах си и представа, че е написана така и първоначално много се изненадах. Не мисля, че преди съм чела книги с подобна композиция и ми беше нещо ново. И понякога вбесяващо. Но и супер вълнуващо и задържащо интереса. В един момент виках на глас “what the fuuuuuuuuuck?” на всеки пет страници.

Представени са много нови второстепенни герои (и някои, превръщащи се в главни) – особено от Пустошта. За тях няма смисъл да говоря. За тях стига да се прочете. Въпреки че не се сдържам да вметна, че много си обичам Рейвън и Так.

Джулиан... мисля, че всички могат да предположат каква му е ролята в сюжета. Ами... какво да кажа, свястно е момчето? Поне до един момент, в който ми стана прекалено сладникав, пък и още съм заета да страдам по загубата на Алекс. А и не мисля, че някога съм попадала на YA книга, в която втората изгора на главната героиня да ми харесва наравно или повече от първата. Първият е винаги с предимство. :D (Сега като се замисля, Саймън и Джейс са ми единственото изключение, но при тях е много сложна ситуацията тъй или иначе...)

Което ме връща на мисълта, че много харесах моментите, в които Лена укрепваше и се адаптираше към живота в Пустошта. Освен че ми даде известна доза мотивация за бягане (!), много ми стопли сърцето причината, която си налагаше, за да продължава да бяга:

Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък...
[…] И щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно – златисто-кестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа – и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.

Останах много доволна от цялостното развиване на персонажа й - напомни ми на Трис в "Дивергенти". Хареса ми как огънят, през който премина (образно и буквално), я направи нов човек и тя си изгради нови, полезни качества, стана много по-решителна и силна. Главата й стана много по-приятно за пребиваване място, отколкото в първата книга.

Основната разлика между първата и втората книга бяха многото напрегнати моменти, в които на Лена й се налага да бъде kick-ass. И най-любимото ми нещо е, че Лорън Оливър може да пише много напрегнати моменти, които все пак не ти изпиват силите, докато ги четеш (Лейни Тейлър, теб гледам) и с оглед на това, че съм абсолютно пиле, това ми беше добре дошло.

Колкото до света... ох. Хем много ми задоволи любопитството, хем имаше неща, които не ми се изясниха и не знаех дали въобще ще разбера и в третата книга. Много ми бяха интересни детайлите за обществата на Невалидните – за Лешоядите и хората под земята (които ми дойдоха малко прекалено sci-fi по едно време, но ще свикна), за кореспонденцията между членовете на Съпротивата от двете страни на оградата; забранените книги и музика (Бийтълс!), случващото се с хората, върху които лечението е било несполучливо... От друга страна, имам чувството, че влиянието на процедурата върху хората беше някак недоизяснено, ако не недоизмислено. Постоянно се обърквам. Значи, излекуваните хем са апатични, хем могат да забележат, когато правиш нещо съмнително, присъщо за заразените от делириум; хем не се карат помежду си и са неспособни да изпитват силни чувства и емоции, хем могат да се страхуват от заразените и регулаторите могат да са достатъчно агресивни, че да пребиват други хора до смърт. Ъгх.

Обаче мога да кажа, че до голяма степен книгата ми хареса много. Даже в един момент започнах съзнателно да й търся кусури, защото, хей, пазя си петте звездички само за наистина пленителни книги. И не се бях подготвяла и “Пандемониум” да бъде такава. Евентуално с последните стотина страници нещо ми прещрака и случващото се нещо не ми се понрави, атмосферата се промени и, отново, стана ми много сладникаво. Което беше главната причина да намаля рейтинга й в GR на 4/5. А развръзката от отвличането? Още съм объркана заради нея.

Краят обаче. КРАЯТ. Бях се спойлнала за него още докато четях първата книга, обаче това не го направи по-малко страхотен. Заби ме на място.

*Визуална интерпретация на реакцията ми след последната страница:

Рисунка за Айла | Стефъни Пъркинс

ревюто съдържа спойлери.

Ако трябва да съм честна, имах много ниски очаквания за тази книга – най-вече заради многото отрицателни ревюта, които четох в интернет. А тя пък взе, че ме изненада.

Началото наистина ми се стори болезнено зле. Да си в главата на Айла по време на пълноценния й обсесивен период си беше болезнено. Помня точния абзац, който най-много ме издразни – когато се оказа, че по време на настоящата учебна година ще спи в стаята, която миналата година е била на Джош. „Спя в стаята на Джош!!!! Подът, по който е вървял!!! Прозорецът, през който е гледал!!! И душът, под който се е къпал, и леглото, в което е спал!!!!!” Така де, не с точно такава пунктуация, но хванахте основната идея. И ми се стори ужасно, че тя никога не се обърна назад и не се замисли, че е било супер нездравословно да си мисли толкова много и толкова обсесивно за него, без дори да се познават.

Когато пък най-накрая вече се познаваха, връзката им се разви с бясна скорост. Което също ми се стори прекалено. Очевидно. На това отгоре се оказа, че Джош си бил харесал Айла от много време и няколко дни след като Джош знаеше със сигурност, че Айла е необвързана, вече се натискаха на обществени места – да можеше всички тийнейджърски увлечения да работят така, ей... Стори ми се малко прекалено прибързано, дори може би насила написано.

Но това пък доведе до нещо, което нямахме възможността да наблюдаваме в другите две книги на Стефъни Пъркинс – присъствието на същинската романтична връзка по време на книгата – а не в последните няколко странички, както беше при Ана и Лола. И въпреки че ми се стори, че Айла и Джош по-скоро имаха прекалено много хормони, отколкото реално да са влюбени, някои от романтичните моменти ми бяха тоооолкова приятни за четене. Дори и да бяха малко клиширани. (Примери: когато той й рисуваше върху кожата и после се въргаляха върху тортата, докато Кърт не влезе неочаквано. Или свръхмелодраматичната сцена на изключването му, когато преди да си тръгне, й написа “О-Б-И-Ч” върху пръстите с писалката. Може и да съм въздишала на глас. It’s so cheesy and angsty. It’s disgusting. I love it.) От друга страна, престоят в Барселона, който трябваше да е едно от най-вълшебните неща в книгата – като за много хора, съдейки по ревютата, е успял да бъде – ми се стори много слаба част.

Драмата ме дразнеше. Но това си беше и главната й цел. Но пък... Джош, трябва да си доста зле, за да дадеш на приятелката си папка, съдържаща описание как си бил толкова загорял, че да мастурбираш от мисълта за непозната, която си видял на улицата и една камара рисунки на бившата ти гола. И гаджето ти да „не се впрегне толкова” от тая работа. Тази част направо ме уби, особено с целия опит на авторката в първите две книги всичко да е толкова чисто и PG-13 и сега... зайци, зайци, зайци. Драма. Секс на обществени места. Зайци.

Краят ми хареса и ме остави с приятно чувство – много ме зарадва събирането с героите от предишните книги (само годежът на Ана и Етиен ми дойде малко в повече... ще се жените? на 19? и си мислите, че всичко е наред в тая ситуация?) и след това редактираната версия на графичният роман на Джош. Мога да кажа, че точно той ми беше най-любимата част. Макар пак да ме наведе на мисълта "Джош, малко прекалено много си вярваш, мойто момче"...

От всичко това си мисля, че най-големият ми проблем с книгата беше, че Пъркинс не успя да направи същото, което направи с героите си от първите две книги. Ана, Етиен, Лола и Крикет са пълни с енергия, живина, амбиция, цветове. Айла и Джош ми бяха малко статични, не толкова жизнени и пълнокръвни, колкото останалите. А пък Кърт заслужаваше повече присъствие.

Но като цяло съм доволна. Може да е заради надскочените ми очаквания и защото не мислех, че ще ми е толкова приятна за четене, но не съжалявам, че я прочетох.

PS. Имам и друг голям проблем с книгите на Стефъни Пъркинс – супер леки са ми за четене, а аз не искам да свършват. И ми се налага физически да се ограничавам от книгата, за да не я завърша за три дни. С много малко книги съм била в такава ситуация и може би заради това толкова си харесвам тази трилогия.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.

“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”

И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down

Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.

“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”

/потенциален спойлер

Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D

край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)