Алиса и петък вечер | Деси Нико

...или как Кристияна няколко месеца се колебае дали да си купи книга

За „Алиса и петък вечер“ за пръв път чух няколко седмици преди издаването ѝ. Чувах откъслечни мнения за нея в интернет, ходих на няколко пъти в книжарницата, разлиствах я, оставях я, връщах се, разлиствах я пак, пак я оставях. И преди ми се е случвало книга извън, да я наречем, зоната ми на комфорт да ме привлече, но да не мога да се реша дали да се захвана с нея – защото, вярно, нещо ме влече, но и нещо ми казва, че няма чак толкова да ми хареса. Преди няколко седмици имах възможност да отида на представяне на книгата. Пак същото чувство. Нещо ме връща към тая книга, но знам, че не е моето нещо.

След толкова кахърене (студентки сме все пак, ain’t nobody got money for books they’ll hate) стигнах до заключението, че щом е български автор, в когото нещо ми е допаднало, си струва подкрепата. Дори и в крайна сметка да не ми хареса, щом по някакъв начин съм била заинтересована и толкова пъти съм се връщала, си струва да си купя книгата.

(Добре. Дотук с lowkey финансовите ми вайкания. А споменах ли, че онзи ден ми отмениха лекция и отидох до мола „да убия време и да разгледам само“ и излязох с две нови поли? Мхм.)

Та... по същата причина четете и това ревю. Щом е български автор, който ме е привлякъл, си струва писането на ревю. Дори и да е калпаво ревю. Ако ви е накарало да се поинтересувате от книгата, си е свършило работата.

Имам си и друга причина толкова плахо да пристъпя към „Алиса“. Може и силно да греша, но от неуспешните си опити с книги от други съвременни български автори и косвени наблюдения (shout out към ей този младеж, който за разлика от мен си хвърля парите за автори, които няма да му харесат и после ми се оплаква и пише много ревюта), съм останала с впечатлението, че голяма част от българските книги, издавани през последните 10-15 години или все стигат до описване на натурализми с цел shock value (или защото авторите са фетишисти, знам ли ги), или пък преливат от purple prose, бонус точки, ако имат толкова абстрактна идея и структура, че ако някой те пита за сюжета, не можеш да му обясниш.

Опасявах се, че Алиса ще е от вторите. Особено с цитатите, които бях чувала – за пастата за зъби, за количеството лепило, за самолета в небето... В началото ми се струваше, че тази книга се чете, главно защото е quotable. А аз съм попадала на доста книги, от които съм чувала интересни цитати, а като истории са ме разочаровали, така че отдавна съм спряла да си избирам книги по извадени пасажи.

Като се замисля, освен с четене на цитати няма как да се представи книгата, без да се издаде сюжета, но точно това беше нещото, което на първо време ме подразни. Че навсякъде виждах едни и същи цитати. В трейлърите на книгата, в анотацията, във фейсбук страницата, в ревютата, на представянето, на което ходих – до момента, в който си купих „Алиса и петък вечер“, вече знаех няколко наизуст. Сетих се за цитата на Джон Грийн за ръмежа и урагана и как, колкото и красив да беше, бе толкова използван и повтарян, че не ми направи абсолютно никакво впечатление, когато стигнах до него в книгата. И бях сигурна, че и с „Алиса“ ще е така.

Хубавото е, че не бях съвсем права. Хубаво е и че усещаш по малко по-различен начин нещата, когато срещнеш автора на дадена книга на живо. Деси Нико изглежда като изключително готин човек и начина, по който говори за героите си, допълнително ме накара все пак да дам шанс.

След този безкрайно дълъг увод, let’s get to the point.

За мое щастие, „Алиса и петък вечер“ не беше само красиви цитати, извадени извън контекст. Добрите цитати ги имаше и със, и без контекст. Но аз няма да поставя нито един в ревюто си, за да ги усетите от първа ръка (око?), защото така са най-въздействащи.

„Алиса“ беше книга за търсенето, за лутането и пропадането. За опита ѝ в различните светове. За вглъбяването до зависимост. За любовта, наркотиците, хранителните разтройства, за бягството от един проблем с навличане на друг. Не сбърках, като предварително мислех, че няма да я почувствам близка до себе си. Не съм била близо до нито една от ситуациите, не бях почувствала това, което е чувствала тя, за да бъда съпричастна. Но ми беше наистина интересно да чуя какво ще разкаже Алиса, главно защото световете й са ми непознати. Въпреки леко объркващото-„а, не, това наистина ще се окаже purple prose с абстрактна структура“-начало, историите стават наистина увлекателни и не усетих кога беше започнало да ме е грижа какво ще направи Алиса и какво ще се случи с Венера и Тино. И макар ситуациите да ми бяха непознати, книгата все пак ме докосна емоционално. Беше забавна, когато трябваше, беше тъжна, беше лековата и беше тежка.

Бях срещнала мнение, което характеризираше романа като „тийн книга“, но сега, когато съм запозната със съдържанието, съм склонна да се съглася. Може да прозвучи странно, но през цялото време „Алиса и петък вечер“ по някакъв начин ми напомняше на една книга/лексикон, която нашите ми бяха взели, когато бях на около десет, може би с цел „барем да стане по-поносим пубер, като я прочете“. Така де, помня, че и в нея имаше отделни раздели за самовъзприемането, за връзките, за зависимостите, помня и че бях яко във филма и бях препрочитала всичко по няколко пъти. И беше много по-невинно и олекотено от разказаното в „Алиса“, но тонът беше почти същият. Така че, да. И аз мисля, че този роман може да се определи като доста добра тийн книга. Нещата, които Деси Нико казва в нея не са earth-shattering, но тя ги казва точно такива, каквито са и мисля, че ако ги прочетеш точно в тийн годините си, ще ти дойдат много на място и по-добре ще ги усетиш. Също така, да, определено е по-скоро женска книга.

В крайна сметка, не мога да кажа категорично дали харесах книгата или не. Имах смесени очаквания за нея, увлече ме, същевременно ми остана далечна, имаше по-малко сюжет и герои, отколкото се надявах. Бих казала, че беше успешен опит за стъпване извън зоната ми на комфорт и ми е интересно какво ще представи Деси Нико по-нататък. Следващата ѝ книга може пък да успея да я почувствам. :)

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009

Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928

Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.

Рисунка за Айла | Стефъни Пъркинс

ревюто съдържа спойлери.

Ако трябва да съм честна, имах много ниски очаквания за тази книга – най-вече заради многото отрицателни ревюта, които четох в интернет. А тя пък взе, че ме изненада.

Началото наистина ми се стори болезнено зле. Да си в главата на Айла по време на пълноценния й обсесивен период си беше болезнено. Помня точния абзац, който най-много ме издразни – когато се оказа, че по време на настоящата учебна година ще спи в стаята, която миналата година е била на Джош. „Спя в стаята на Джош!!!! Подът, по който е вървял!!! Прозорецът, през който е гледал!!! И душът, под който се е къпал, и леглото, в което е спал!!!!!” Така де, не с точно такава пунктуация, но хванахте основната идея. И ми се стори ужасно, че тя никога не се обърна назад и не се замисли, че е било супер нездравословно да си мисли толкова много и толкова обсесивно за него, без дори да се познават.

Когато пък най-накрая вече се познаваха, връзката им се разви с бясна скорост. Което също ми се стори прекалено. Очевидно. На това отгоре се оказа, че Джош си бил харесал Айла от много време и няколко дни след като Джош знаеше със сигурност, че Айла е необвързана, вече се натискаха на обществени места – да можеше всички тийнейджърски увлечения да работят така, ей... Стори ми се малко прекалено прибързано, дори може би насила написано.

Но това пък доведе до нещо, което нямахме възможността да наблюдаваме в другите две книги на Стефъни Пъркинс – присъствието на същинската романтична връзка по време на книгата – а не в последните няколко странички, както беше при Ана и Лола. И въпреки че ми се стори, че Айла и Джош по-скоро имаха прекалено много хормони, отколкото реално да са влюбени, някои от романтичните моменти ми бяха тоооолкова приятни за четене. Дори и да бяха малко клиширани. (Примери: когато той й рисуваше върху кожата и после се въргаляха върху тортата, докато Кърт не влезе неочаквано. Или свръхмелодраматичната сцена на изключването му, когато преди да си тръгне, й написа “О-Б-И-Ч” върху пръстите с писалката. Може и да съм въздишала на глас. It’s so cheesy and angsty. It’s disgusting. I love it.) От друга страна, престоят в Барселона, който трябваше да е едно от най-вълшебните неща в книгата – като за много хора, съдейки по ревютата, е успял да бъде – ми се стори много слаба част.

Драмата ме дразнеше. Но това си беше и главната й цел. Но пък... Джош, трябва да си доста зле, за да дадеш на приятелката си папка, съдържаща описание как си бил толкова загорял, че да мастурбираш от мисълта за непозната, която си видял на улицата и една камара рисунки на бившата ти гола. И гаджето ти да „не се впрегне толкова” от тая работа. Тази част направо ме уби, особено с целия опит на авторката в първите две книги всичко да е толкова чисто и PG-13 и сега... зайци, зайци, зайци. Драма. Секс на обществени места. Зайци.

Краят ми хареса и ме остави с приятно чувство – много ме зарадва събирането с героите от предишните книги (само годежът на Ана и Етиен ми дойде малко в повече... ще се жените? на 19? и си мислите, че всичко е наред в тая ситуация?) и след това редактираната версия на графичният роман на Джош. Мога да кажа, че точно той ми беше най-любимата част. Макар пак да ме наведе на мисълта "Джош, малко прекалено много си вярваш, мойто момче"...

От всичко това си мисля, че най-големият ми проблем с книгата беше, че Пъркинс не успя да направи същото, което направи с героите си от първите две книги. Ана, Етиен, Лола и Крикет са пълни с енергия, живина, амбиция, цветове. Айла и Джош ми бяха малко статични, не толкова жизнени и пълнокръвни, колкото останалите. А пък Кърт заслужаваше повече присъствие.

Но като цяло съм доволна. Може да е заради надскочените ми очаквания и защото не мислех, че ще ми е толкова приятна за четене, но не съжалявам, че я прочетох.

PS. Имам и друг голям проблем с книгите на Стефъни Пъркинс – супер леки са ми за четене, а аз не искам да свършват. И ми се налага физически да се ограничавам от книгата, за да не я завърша за три дни. С много малко книги съм била в такава ситуация и може би заради това толкова си харесвам тази трилогия.

Fangirl | Рейнбоу Роуъл

Чувствам се длъжна да започна с корицата. Определено прочетох тази книга заради корицата. Да де, и заради заглавието, и заради отзивите, но най-вече заради корицата. Още помня как през пролет 2013 мернах книгата в Goodreads съвсем случайно, тъй близката ми по това време дума fangirl ми привлече погледа, а след това видях най-прекрасната и сладка корица на земята и си казах, Ако аз не прочета това, тогава не знам кой. Нямам сили да си казвам неща като „книгата не се съди по корицата” при вида на нещо толкова хубаво. И много исках по тази причина да я купя, плюс това разбрах, че Егмонт ще я издават на български през юни, но, както се подразбира от това ревю, не можах да дочакам.

Евентуално не можах да се сдобия с нея, но се намерихме с Eleanor & Park. Уви, с тази книга не успяхме да си паснем. Имаше нещо натрапчиво меланхолично в нея, което просто не успя да ме грабне. Не знам дали е заради третото лице примесено с особения стил на писане. Затова ми намаля и ентусиазмът за Fangirl. Затова и ми седя на четеца с месеци, преди да я започна.

И трудно я започнах. Ужасно е трудно да повярваш, че героиня като Кат може да те допусне до себе си, дори и като читател. Не мисля, че някога съм попадала на по-свит в себе си главен герой от книга (Рейнбоу е спец в писането на такива) – и си ми беше направо дискомфортно през голяма част от времето, особено в началото. И се опитах да я разбера, но интровертността й беше толкова натрапчива, че в един момент го намерих за просто пресилено и се засъмнявах в способностите за изграждането на герои на авторката. Евентуално ни беше дадена причина защо Кат е такава и донякъде успях да я разбера. Но... все пак не спря да ми се струва на моменти прекалено.

Тогава се появиха и другите герои и с тях - желанието ми да чета повече и повече.

Рен ми беше интересна в началото, обаче евентуално спрях да я харесвам. Беше ужасна сестра. В смисъл, може да си нямам идея как всъщност работят sibling отношенията, но да завличаш сестра си в колеж, защото на теб ти харесал, а след това да я зарежеш тотално и да не си говорите с месеци не ми се струва нормален.

Ник... на Ник му харесвах само писането, като че ли.

Рийган не ми хареса в началото. Кат я описа супер негативно и аз й повярвах. А пък тя се оказа най-свястната в цялата книга! Обожавам й сарказма, непукизма, държанието с приятелите й. И как се държи най-гадно с тях, защото най-много си ги обича. “I’m a pretty good friend, but I’m a shitty girlfriend.” Сигурно половината ми любими цитати са неща, които тя е казала.

“I feel sorry for you, and I'm going to be your friend."
"I don't want to be your friend," Cath said as sternly as she could. "I like that we're not friends."
"Me, too. I'm sorry you ruined it by being so pathetic.”

И не на последно място (всичко друго, но не и на последно място), Ливай. Не знам дали има нужда да казвам друго. Просто... ЛИВАЙ. И искам да благодаря на Рейнбоу Рауъл, защото ми връща вярата в свестните мъжки персонажи в YA книгите. Толкова да ми е омръзнало от умислени мистериозни идиоти (оф, добре де, освен двама от топ възлюбените ми измислени герои, но единият ми беше най-най-първият, а другият не е от YA книга, k), в които главната героиня безвъзвратно да се влюбва, защото са мистериозни и красиви и неадекватни. Да бе.
Ливай (готова съм да се озъбя на всеки, който твърди, че името му не се произнася така) е the ultimate свестен момък. (за по-точен избор на думи от тия два езика не можах да се сетя, съжалявам) Безкрайно общителен и добронамерен и приятелски настроен – и обожавам как авторката винаги намира начин да избяга максимално далеч от стереотипите за героите си – да не го бива въобще в четенето на книги, но да е убийствено интелигентен. Много ми беше мило, когато си слушаше лекциите на слушалките, за да си учи за изпитите. И работи в Старбъкс и е бог в правенето на кафе! Най-големия сладур в цялата книга. А включването му в импровизираното emergency dance party на Кат? Убива ме.

cutest piece of fanart ever, hands down

Същинската фенгърлска част от книгата се въртеше около писането на фенфикшън. В частност фенфикшъна на Кат по книгите за Саймън Сноу, сиреч нещо като еквивалента на Хари Потър във вселената на Fangirl. Но не точно Хари Потър. Но да, като цяло, Хари Потър. Както и очаквах, не бях особено впечатлена. Откъсите от СС книгите или фенфика в края на главите нямаха връзка с сюжета на книгата, а дългите откъси, които Кат четеше? Боже мой. Ужасно скучни ми бяха. Книгата щеше да ми е двойно по-интересна, ако ги нямаше тях. Но пък я разбирах, когато мрънкаше, че не може да пише история с герои, които е измислила самата тя, защото не ги чувства близки, както тези от любимите й книги. И ми беше ужасно миличък моментът, когато се засече с фенка на собствения си фенфик в библиотеката.

А като споменах писането, тук ще спомена, че цялата работа с оценката по творческо писане ме издразни много. Значи, тя има няколко седмици да си напише разказа за финална оценка, НЕ го пише, професорката все пак й дава втори шанс, (въпреки че една от предните й оценки е двойка, тъй като едно от домашните й бива определено като плагиатство, тъй като тя беше написала разказ под формата на феНФИКШЪН), тя почти го пропилява, но накрая й става гузно и пише разказа в последния момент, МЕСЕЦИ след официалния краен срок, той се оказва умопомрачително добър и си намира място в годишника на колежа, което почти не се случва на първокурсници. Колко реалистично. Тъй де, и аз съм голям авер с някои мои учители, но те и наполовина толкова голям компромис никога не биха ми направили.

Романтичната история беше... добре. Наскоро стигнах до извода, че романтичните истории вече са започнали да ми стават крайно безинтересни, когато двамата въпросни герои най-накрая се вземат. За каквото и вземане да става въпрос. Когато вече със сигурност и съзнателно се занимават един с друг и може да се каже, че са във връзка, спирам да бъда заинтересована. Но пък Ливай беше достатъчно прекрасно гадже, за да ме накара да се размекна. А Кат беше такъв ръб, че почти ми неутрализира позитивните чувства. Все пак имам достатъчно много любими отбелязани цитати, тъй че мисля, че симпатиите ми към Ливай си надделяват.

“How do you feel when I smile at you?” he asked – and then he did smile at her, just a little.
Not like myself, Cath thought. […]
“Like an idiot,” she said softly. “And like I never want it to stop.”

/потенциален спойлер

Обаче не бях доволна, като разбрах, че всичките хубави неща, които Ливай е правел за Кат – идването да я вземе от библиотеката късно вечер, примерно – са били водени от евентуалното му увлечение по нея, а не от приятелско чувство и постоянната му нужда да е супер дружелюбен. Даже се надявах, че и по време на сцената с The Outsiders, която беше същинската завръзка на романтичния сюжет, Ливай я прегръща към себе си от приятелски чувства, защото приятели не оставят приятели да седят схванати и облегнати на твърда стена. Пък я целува напълно съзнателно после, щото... щото всъщност не е било толкова съзнателно и всъщност е бил твърде полузаспал и неадекватен, примерно. Пък той... “I’ve been trying to kiss you for four months.” Не знам. Уби ми се цялостното впечатление и радостта, че любимия ми приятели-добри приятели-влюбени сценарий се осъществява.

На всичкото отгоре това ми дава някакви нереалистични надежди, че някой сладурчест като Ливай би могъл да хареса ръб като мен. Мразя тая книга. :D

край на спойлера/

Оказа се и, че Кат и Рен имат доста проблеми у дома, което даде по-сериозна атмосфера на книгата. И ми хареса много как бяха предадени – максимално реални, без да са прекалено потискащи – и имаха роля в сюжета.

"Fangirl" беше една много добре написана книга за израстването и адаптирането към промени. Може да не беше най-великото нещо, което съм чела, но имаше прекрасни герои, четеше се леко, имаше забавни моменти и ме остави с едно топло чувство след отгръщането на последната страница. (Или последното натискане на бутончето на четеца. Както и да е.)