The Assassin's Blade | Сара Дж. Маас

Hello darkness, my old friend.

Не знам кого се опитвах да лъжа, когато казах, че сигурно няма да продължа с останалите части на “Стъкленият трон” – себе си, може би. И все пак, ето ме отново, след известна пауза, все така изпълнена с обич към героите от поредицата. По тази причина, преди да продължа с “Огнената наследница” реших, че е най-добре да се запозная с предисторията.

“The Assassin’s Blade” се състои от 5 отделни новели, които всъщност формират един цял роман. Действието се развива в годината преди изпращането на Селена в солните мини на Ендовиер и разказва повече за миналото на главната героиня.

Сама по себе си тази книга не внася промени в основния сюжет, но запълва празните места и отговаря на някои въпроси. Не бих казала, че е задължителна за четене, но силно я препоръчвам на феновете, на които им се иска в поредицата да пишеше повече за израстването на Селена и в частност престоят ѝ в Гилдията на асасините (и не на последно място, отношенията ѝ със Сам).

Лично на мен... ми допадна. В интерес на истината, имах много високи очаквания за книгата, които не се оправдаха (защо трябваше да хвалите книгата толкова, Goodreads приятели?), но все пак ми изясни неща, които основната поредица не успя, поне не и през първите две книги. Това, което липсваше, беше тръпката от останалите части, тъй като финалът на тази предистория беше ясен още от самото начало.

“The Assassin’s Blade” започва с новината за убийството на двама от най-приближените асасини на Аробин Хамел. Селена и Сам са уж изпратени до Залива на черепа на мисия да вземат данък от заподозрения убиец, но всъщност се оказват участници в търговия с роби. Селена, очаквано, решава да тръгне на самоубийствена мисия да освободи робите и въвлича Сам в нея, откъдето се появиха наново и старите ми въпроси относно персонажа ѝ: все още се чудя защо, по дяволите, Аробин ѝ е дал титлата за най-добрия асасин на Адарлан (освен, очевидно, заради потеклото ѝ), след като тя постоянно се поддава на емоциите си и прави каквото ѝ скимне? Ако не друго, поне не мисля, че той би избрал някой толкова неконтролируем като нея. Примерно, в една от сцените, когато ходиха да огледат робите заедно с пиратите, Сам буквално трябваше да спира Селена, за да не си извади мечовете пред всички и да провали целия план.

Тъй като сме още на първата от петте новели, планът не се проваля или поне не напълно, като след прибирането в Рихтфолд Аробин решава да накаже Селена като я изпраща за месец при Тихите асасини в Червената пустиня, за да се научи на дисциплина. След една новела, която с нищо не допринася към сюжета (освен като справочник с бойни хватки за самозащита, предполагам) книгата действително става интересна – и до последно не можех да предскажа какво точно ще се случи с героите.

Хареса ми сюжетът на “The Assassin and the Desert”, както и обстановката в крепостта на Тихите асасини... които са нещо като ерилейски еквивалент на Шаолин. Не можах да разбера само какво точно накара Тихия господар (или както е най-уместно там да се преведе) да реши лично да тренира Селена толкова рано. Уж тя трябваше да се старае, да докаже, че си струва времето му – а той я повика след като пое вината на Ансел след кражбата в Ксандрия. Или аз съм по-критична от господаря на ерилейския Шаолин или Селена въобще не беше близо до изпълняването на критериите му за доказване, примиреност, готовност за тренировките и тъй нататък. Да, Маас, ясно ми е, че Селена е супер специална, но хич не можах да се вържа на тази част. Прекалено е темпераментна, за да успее да се приобщи към Тихите асасини толкова рано. (Нищо, ще се направя, че не ме е издразнило, нищо...)

Последните две новели вече ми бяха истинско удоволствие за четене, било то и само от факта, че се развиват в Рихтфолд и с облачното си време и градска обстановка ми навяваха същата атмосфера, каквато имаше и в “Стъкленият трон” и “Среднощна корона”, които толкова много обичам.

Тук е мястото да спомена, че Дориан и Каол също имаха една съвсем мъничка поява в книгата и щях да се пръсна от щастие. (Идея си нямате колко ми липсват. През целия изминал месец съм чела само за тютюневи стачки и любовници немци и никакви принцове и прекрасни капитани на кралската стража.)

Любимото ми нещо не само в тези две новели, а в цялата книга, определено беше Аробин Хамел. Знам, че той не е за харесване, но авторката го изгради ужасно добре и го направи толкова въздействащ, че направо ми взе ума (bear with me, ще говоря много за него). Обожавам цялата му противоречивост – безспорно е най-противоречивия герой в цялата поредица – и как ме държа на ръба до последната страница. Дори и след това си остана противоречив и съм сигурна, че тепърва ще има голяма роля в сюжета на поредицата. Едновременно в него има нещо толкова студено и долно, но също и интелигентно, магнетично и привличащо, което не те оставя безразличен и загатва за нещо много повече.
В предишното си ревю критикувах авторката, че дори не е намекнала дали Селена е социопат, докато всъщност Аробин е социопатът и именно неговите виждания и цялостното му възпитание върху нея я е направило такава, каквато е. Постоянно сменящите се нежност и тирания, манипулацията и удрянето в слабите места, а след това обсипването с внимание сякаш объркваха и уязвяваха мен също толкова, колкото и самата Селена. В отношенията му с нея имаше нещо ужасно смущаващо, сякаш близо до границата с перверзното, ако мога така да го нарека.

Was it the King of the Assassins who spoke, or the father, or the lover who had never manifested himself?

С вникването в неговия характер най-накрая успях да си създам по-ясна картина за Селена и морала ѝ. Със сигурност вече ми е по-лесно да я разбера. Аробин я е отгледал по негов си начин, позволявал ѝ е да живее в разкош, да учи изящни изкуства наравно с тренировките и убийствата, да има избор кои мисии от клиенти да поеме и кои не. Същевременно тя е израснала заобиколена от насилие, принудена да приеме отнемането на животи като професия и задължена чрез убийствата да си изплати всички пари, които е хвърлил за нея. Всичко това пък е съчетано с някакъв неин морален компас, останал от детството ѝ в Терасен и незасегнат от Аробин. Лесно е да се обясни защо моралът и разбиранията ѝ са толкова объркани. И, честно казано, обичам си я такава. Нямам търпение да видя как това ще се отрази на развитието ѝ като героиня в следващите книги.

Last but not least, Сам Кортланд. От началото на книгата на всички ни беше ясно, че накрая ще бъде убит и още със споменаването на сделката за убийството на Рурк Фаран всички знаехме, че нещата няма да отидат на добре, но... това по никакъв начин не ми попречи всячески да се постарая да го обикна. Което едновременно се случи и... не чак толкова. Преди да започна книгата, четох как според други читатели никой от останалите герои, с които Селена е имала връзка, не може да се мери със Сам, така че очаквах той да е... неземен. И със сигурност беше прекрасен и се отнасяше много добре със Селена, но... нещо ми липсваше. Може би защото на практика отсъстваше от голяма част от историята. А може би защото причината за възникването на връзката им ми се стори неубедителна. Поначало не ми хареса, че Сам “я е обичал тайно от години” – беше неоригинален избор за развитие на отношенията им. А Селена просто... се съгласи и, така и така е имала някакви чувства към него напоследък, защо да не се вземе с него... Не можах да ги усетя като двойка, не и с тези предпоставки. Дразнеше ме тази неравностойност в чувствата им. Не можеше ли и двамата да открият по време на самата книга, че имат симпатии един към друг? (Преди да съм прескочила на друга тема – от една страна ми е писнало да чета как всички герои в поредицата са млади и красиви, но същевременно нямам нищо против да си припомням всичките си любими актьори. В случая, Сам определено пасва на Шайло Фернандес в Red Riding Hood, amirite?)

Въпреки всичко, не мога да отрека, че последния им ден заедно ми стопи сърцето. А моментът, в който Селена разбира, че Сам е убит от Фаран, ме разби. Беше умопомрачително добре написан и картината на тялото му върху масата в подземието със сигурност ще ме преследва със седмици.

She knew the world still passed by, unaffected by the death of a young man, unaware that he’d ever existed and breathed and loved her. She hated the world for continuing on.

Нещото, което знаех предварително за тази книга, беше, че от нея ще се разбере кой всъщност е предал Селена. Очаквах този момент, надявах се, че авторката ще ме изненада, но... е, не успя. Успях да предскажа кой е предателят доста по-рано. Няма да давам никакви спойлери, но само ще спомена, че за мен беше проява на отвратителна дребнавост.

Макар че, както вече казах, не е от толкова голяма важност за историята, “The Assassin’s Blade” ме накара да си дам сметка колко по-сложна и многослойна става поредицата. И колкото и да ме плаши тоя факт, колкото и да ми вдига кръвното тази поредица, все още не възнамерявам да спирам. А сега... отивам да си изслушам Chaolaena плейлистата и възможно най-скоро започвам с “Огнената наследница”.

Среднощна корона | Сара Дж. Маас

ревюто съдържа спойлери.

Завърших “Среднощна корона” в сряда и главата ми още е замаяна. Имам чувството, че с всяка следваща книга от поредицата чувствата ми към нея стават още по-смесени. Да. Ако трябва да опиша тази поредица с две думи, те ще са смесени чувства. Хареса ли ми? Ужасно много. Но в същото време не.

Най-важният критерий, по който оценявам дадена книга, е удоволствието, което съм изпитала, докато съм я чела. Което пък зависи от усещането ми дали действието се развива в правилна посока и ред други неща, свързани със сюжета и героите.
Представете си диаграма, в която удоволствието ми от книгата е обозначено с крива линия, която лъкатуши нагоре и надолу от начало до край. И така, през всичките 416 страници.

Това, което мога да кажа със сигурност е, че “Среднощна корона” беше в пъти по-добра от “Стъкленият трон”. В много отношения. Стилът беше много по-въздействащ, основните интриги – много по-добре изградени и преплетени, а сюжетът... да, все още съм замаяна.

Книгата ме изпълни с толкова много и противоречащи си чувства, толкова ме натовари емоционално, че се чувствам, сякаш съм прочела не една, а няколко книги. И отново, също като при предишната част, не знам откъде да започна. Затова ще използвам факта, че авторката е разделила книгата на две части, “Кралски шампион” и “Стрелата на кралицата”, като също разделя ревюто си на две.

Част първа: Каол и Селена ми съсипаха живота

или как за пръв път от години ми пука толкова много за романтична двойка, lemme revel in it

Да започнем с това, че от първа книга чакам да видя Селена в същинско действие и щях да избухна от щастие, когато прочетох първа глава. Исках да видя каква е Селена, когато забрави хуманността си. Не, когато ѝ се налага да забрави хуманността си. Наречете ме ужасен човек, но малко се разочаровах, когато разбрах, че всъщност не убива поръчаните от краля хора в знак на тих бунт срещу него. В крайна сметка четем книга за най-добрият асасин на Адарлан. Така де, простих ѝ го, но продължих да се чудя къде е съответствието между титлата ѝ за най-добър наемен убиец и внезапно появилата ѝ се съвест, ако мога да я нарека така.

След това изгубих всякаква способност да се концентрирам върху който и да е аспект от книгата, защото един единствен превзе сърцето и живота ми. (Не знам кога иронизирам и кога съм сериозна. Chaolaena is a big deal.)

Каол и Селена. Каол и Селена. Каол и Селена.

Както казах, когато завърших първа книга, нямах никакво търпение да видя как ще се разгърнат отношенията им. Очакванията ми бяха, че мистериите около краля, същността на Селена и магическите способности на Дориан ще се развият, докато на фона Селена и Каол тихо, неусетно и прекрасно се сближават още повече.

Изненадах се, че нещата при тях не се случват чак толкова бавно и неусетно, и то още от първа глава. И беше странно, защото това едновременно ме глождеше и ме изпълваше с въодушевление. Всеки път, когато имаха някакъв контакт помежду си, се разтапях, докато повдигах критично вежда.

Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна се леко и тя осъзна, че той я разбира.

Едновременно безкрайно много ме радваше, че се сближават, но ме дразнеше колко очевидно го правеше авторката. Но май по-скоро ме радваше, защото връзката им правеше невероятни неща с мен. Последният път, когато си мислех с дни как определена двойка ми разбива сърцето, докато аз не спирам да я обожавам и да пищя екзалтирано “ОТП-ТО МИ Е ПЕРФЕКТНО”, беше в девети клас. Тази седмица изненадващо се превърнах в това, което бях в девети клас. Бях толкова неестествено жизнерадостна в продължение на, хм, около 40 часа, че всички около мен се зачудиха дали не дишам лепило, примерно. И не мога да се сетя за нито един общ момент между Селена и Каол, който да не е накарал сърцето ми да се издува от обич, както бях казала в предишното си ревю. 

В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.

Подразних се единствено когато двамата имаха кратък момент на толкова безвъзвратна вяра в любовта си, че бяха на път да зарежат всичко и да избягат нанякъде, which got me like Алооо, нещата никога не работят така, осъзнайте се малко! (Ало-то беше задължителен елемент в изречението, jsyk.) След което всичко уж се върна към някакъв ритъм (No pun intended?), а аз отново, в продължение на още няколко странички, позволих съзнанието ми да бъде замъглено от щастието. И от мъничките детайли, които Каол и Селена споменаваха като това, как беше целувал всеки белег по тялото й. Изтръпвам всеки път, като се сетя.

И тогава... разбрах защо Маас е бързала толкова с разгръщането на връзката им – за да ми разбие сърцето, разбира се.

Една част от мен (екзалтираната тийнейджърка, очевидно) се въргаля в собствената ми мъка и се надява, че ще си е струвало. Другата е чувала достатъчно спойлери, за да се опасява, че няма да е така. И съм най-ядосана, защото можеше отношенията им да се развиват още повече, да си имат повече доверие и връзката им да стане по-силна и прекрасна, но сега бе стъпкана, докато още беше мъничко стръкче надежда. (Надежда за тях двамата и за поредицата като цяло.)

Част втора: историята е твърде напрегната, а аз съм твърде емоционално нестабилна
и героинята на Селена сериозно ми накуцва

Хубавото на тази част беше, че най-накрая имах по-избистрен поглед върху историята. Лошото – че оттук нататък все едно бях на емоционално влакче на ужасите.

В началото споменах, че ми се искаше наистина да видя убиеца в Селена. Около двеста страници по-късно го видях и това наистина раздвижи атмосферата, но и ме остави с въпроси, на които май ще трябва сама да си отговоря.

Ситуацията е следната: бунтовническата групировка отвлича Каол, на Селена не ѝ пука защо и, напълно побесняла, отива при тях и ги избива, за да го спаси. Открива, че Каол знае, че има заплаха за живота най-добрата ѝ приятелка, принцеса Нехемия, побеснява още повече и се връща в замъка, където намира Нехемия мъртва, след което побеснява още повече и прави опит да убие Каол. (Дориан, другото ми слънчице освен Каол, я спира с магическите си сили. Аз чета цялото това нещо в час по немски, треперя и се опитвам да не подсмърчам.)

Това ме накара да се запитам как наистина трябва да възприемам Селена. Във форум Муза стана някаква дума за социопатия, затова се задълбах в мисли по темата. Не можах да определя дали авторката се опитва да ме излъже, че Селена може да е едновременно хладнокръвна убийца и обикновено момиче с морал, или иска да я направи възможно най-комплексна като психика. Все пак се опитах да се придържам към втората версия и единственото логично обяснение, до което можах да стигна, бе че Селена има personality disorder/си е чист социопат, взимайки предвид прещракванията и леденото спокойствие, която я обземаше преди убийство? (Другото, за което можах да се хвана, бе елфическата ѝ природа, но още знам твърде малко за елфите от света на Стъкленият трон, за да съм сигурна.) И ако Маас пак се опита да ми я пробута като относително нормално функционираща и изпитваща вина за убийствата си, I quit. Разбирам, че става въпрос за тийн поредица, но това разминаване между това, за което се представя Селена и това, което авторката иска да направи от нея, ме изнервя всеки път, когато се замисля по въпроса.

Но пък искам да вметна, че реакцията на Дориан и Каол от опита ѝ за убийство задоволи някаква моя скрита извратена нужда. Обожавам концепцията за влюбването в някой див и неопитомен; някой, за чиято дивост другия не си дава сметка.

След смъртта на Нехемия тонът на книгата се променя и атмосферата става по-тежка, а Селена тръгва да търси отговори, които се е надявала най-добрата ѝ приятелка да ѝ даде. Беше много интересно, ужасно интересно. Случиха се толкова много неща, разкриха се загадки и всичко се случи толкова бързо само в рамките на последната третина, че още не мога да осъзная какво точно се случи. Знам само, че тепърва ще става интересно, но твърде напрегнато, за да ми понесе. 

Развръзката накрая беше ненормално добра. Не осъзнавах колко навързано е всичко, докато не се разкри накрая, въпреки че имах идея какво ще се случи.

През цялото време предполагах, че и самата Селена не знае, че е наследницата на Терасен, тъй като през цялото време се чудеше защо Елена е решила да ѝ дава насоки и да не я оставя на мира. Може пък съдбата ѝ наистина да я плаши. И аз на нейно място вместо да издигам паднали кралства, бих предпочела да си взема мъжа и да избягам от континента, tbh.

Бонус част трета: fantasy genre, I failed you

Изчитайки последните петдесетина страници, промених мнението си за поредицата поне десет пъти. Няма спор, че тепърва става по-сложна и инересна, но май отново ще се окаже, че не е моята поредица. Типичен it’s-not-you-it’s-me случай. (Ключът беше в това да не се свързвам емоционално с героите, а аз точно това направих. Хе, ключът.)

Само в рамките на последните две глави плаках, както не съм плакала от много време. “Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” А когато си каза, че трябва да поеме по пътища, по които не може да го поведе със себе си, съвсем се сринах. Тогава наистина ми светна колко близки са ми станали Каол и Селена – ненужно близки – и колко много ме е грижа те да са добре (...и да не живеят на различни континенти), за да следя с удоволствие развитието на сюжетната линия с ключовете, армията на краля и случващото се във Вендлин. И ми е смешно как когато чета романтични книги, не мога да заобичам достатъчно основната двойка, а точно сега, с тази книга, когато трябва да се концентрирам върху фантастичната част, ми пука прекалено много за романтичната двойка.

Романтиката настрана, колкото повече си мисля за историята и за противоречиво изградената главна героиня, толкова по-фрустрирана ставам.

Не знам дали ще продължа с трета книга. Може би ще погледна разказите-предистории, но първо ще си дам стабилна почивка и ще си изясня какво мисля за поредицата.

Уф. Ето затова чета основно самостоятелни издания.

Стъкленият трон | Сара Дж. Маас

(mild spoilers)

Колко често прекалявате със сладкото?

Аз, например, наистина обичам шоколад. И, на теория, гофретите с течен шоколад са ми любими. Само че всеки път, когато си взема, първите хапки са ми толкова вкусни, че броени минути по-късно от гофретата не е останала и троха, а аз лежа на дивана у дома с премрежен поглед и ми е толкова лошо от сладкото, че не знам как още функционирам. Тогава аз, напълно разбираемо, се заклевам, че друг път аз такова нещо няма да ям. Докато седмица по-късно не мина покрай закусвалнята отново и не реша, че ми е време да се поглезя с нещо. Гофрета с течен шоколад, примерно.

Така се чувствах и докато четях “Стъкленият трон”.

Всъщност, към тази книга бях много по-предубедена, отколкото някога съм била към гофретите с шоколад. Популярността ѝ ме привличаше, но същевременно смесените мнения ме отблъскваха. Купиха ми я за рождения ден, но я отлагах половин година – обаче в крайна сметка реших да започна годината с нея. Ами... не сгреших. Беше приличен старт?

Причината да има толкова раздвоени мнения за “Стъкленият трон” е, че някои се концентрират върху тези аспекти на историята, които се оказват силни, а други – върху слабите ѝ страни. Аз съм някъде в средата – и хубавото, и лошото в книгата ми направиха еднакво силно впечатление. Мнението ми още е толкова раздвоено, че не съм сигурна откъде точно да започна.

Мисля, че първото ми негативно впечатление дойде още от самата завръзка, т.е. идеята на краля на Адарлан за състезанието. Още там, някъде на петнайстата страничка, историята започна леко да ми накуцва. Успях някак да приема, че Селена е най-добрият асасин и така или иначе ще победи, но кралят е решил да я сложи да се състезава с още двайсетина престъпници и убийци, ей така, купон да има. Обаче ми беше странно как всички, включително стражата, бяха относително спокойни спрямо цялата тази работа. Из замъка се разхождаха хора с криминално минало и склонност към агерисвност, но това по някакъв начин не им пречеше да ги пускат по празненства, да се социализират и да си живеят живота – поне докато не ги изритат от състезанието. Също така ми беше трудно да повярвам, че не се опитваха просто да избягат от замъка. Е, може би не са вярвали във възможностите си, колкото Селена. Или пък са вярвали в шанса си за победа – също колкото Селена. (А самата Селена, като единствена жена от всички участници, успя да мине под радара и никой да не заподозре истинската ѝ самоличност и възможности. Още ме гложди как стана тая работа.)

Според мен авторката е сбъркала, като е започнала историята точно с това. В смисъл, че цялата сюжетна линия със състезанието беше подлъгваща. Мислиш си, че се впускаш в история за стратегии и състезания и убийства, а пък получаваш преобличане на роклички и забъркване в дворцови интриги. Историята би ми била еднакво четивна и интересна, в която и посока да беше тръгнала, но когато ти обещават тортичка, а ти носят омлет, няма как да не се почувстваш поне мъничко разочарован. През цялото време състезанието с другите двайсет и един престъпници беше недоизпипано и на заден план, физическата подготовка на Селена беше сравнително бегло споменавана, а повечето изпитания, през които участниците преминаваха, бяха описвани набързо и между другото.

И самата Селена не даде на читателя каквото той очакваше. Не видяхме и половината от обещаната хладнокръвна убийца, която не се плаши от предизвикателства. През повечето време Селена се държеше като нормално деветнайсетгодишно момиче... и това много, ама много ми хареса. Повече от доволна съм, че авторката е решила да подчертае, че главната ѝ героиня може да има и груба, и нежна страна и двете да са еднакво силни. Гневните ѝ изблици, постоянно търсене на слаби места, където да удари врага си (бил той на бойното поле или не) и известната липса на обноски по никакъв начин не ѝ пречеха да изпитва удоволствие от пробването на красиви дрехи, тъпченето с бонбони, разходките из градините на замъка и четенето до късно. Беше сприхава, но и нежна и женствена. Персонажът ѝ имаше много страни, които не можеш да разгадаеш от един поглед. Освен това, многократно се загатваше за миналото ѝ и за вратата вътре в нея, която тя упорито се опитваше да държи заключена. (И ако не за друго, искам да продължа поредицата поне за да разбера нейната тайна. След като е преживяла толкова много години от живота си в обучения, убийства и робство, какво още може да има в миналото й, че да я плаши повече от всичко останало и да го крие дори и от самата себе си?)

тук трябваше да има фенарт, но в процеса на търсене се озовах в тази ситуация. ъгх.

Нещото, което мислех, че много ще ме подразни, но (за разлика от работата със състезанието, duh) изненадващо не го направи, беше любовният триъгълник. Може би защото беше развит съвсем постепенно и неусетно, двамата мъжки герои имаха еднакви шансове и не включваше драматично пряко спречкване между двама приятели от детство заради жена – и слава богу. Въобще нямаше усещане за конкуренция, само леко и витаещо във въздуха безпокойство, че личният живот на нито един от тримата не се развива по план.

В едното ъгълче на триъгълника стоеше престолонаследникът, Дориан, за когото идеята за сближаване с наемен убиец, който кандидатства за служба при краля, беше повече от неразумна. Той обаче беше твърде заинтересован, за да не отдели някакво време на Селена. Хареса ми как беше изграден, хареса ми способността му да се държи и да общува така непринудено, хареса ми какво ни беше показано от характера му и скритите му чувства и чакам да видя как ще се разгърне нататък.

От другата страна беше най-добрият му приятел, Каол, към когото дори не се опитвам да крия симпатиите си. (Това може и да се дължи на факта, че мозъкът ми реши да си го визуализира като Макс Айрънс. А аз страдам от безнадеждно увлечение по Макс Айрънс.) Той беше много по-обран в емоциите си, но се свърза по друг, някак по-специален начин със Селена, спрямо което обаче имам много смесени чувства и съмнения за по-нататъшното развитие на героя му. 

Все още се чудя наистина ли беше толкова наложително да отредят Каол за ментор на Селена. Ясно – специална е, има много умения и трябва някой също толкова умел да я пази да не направи някоя глупост и да не избяга, но той, капитан на кралската стража, нямаше ли си друга работа? Защото, като човек с такава сериозна длъжност, прекарваше прекалено много време в разговори със Селена, или хранене в компанията на Селена, или четене със Селена, или будене на Селена рано сутрин... Не че се оплаквам особено, тъй като ако го нямаше това, с нея нямаше да се опознаят и той да ми стане толкова близък на сърцето, но... изглеждаше, сякаш Каол няма кой знае какво друго за правене освен да си развежда асасина насам-натам. Все едно го има в книгата не като самостоятелна личност, а като потенциален герой, в който Селена да се влюби, а той да ѝ е винаги под ръка, защото това е начинът да станеш надеждно гадже, ако си герой в YA книга. Много, ама много силно се надявам да не е така и във втората книга, защото виждам потенциал в него.

Но, да си дойдем на думата, ще съм много ядосана, ако до края на поредицата Селена и Каол не се вземат. Отношенията между Селена и Дориан може да бяха много по-открити, но с приятелството между нея и Каол се изгради една много по-специална невидима връзка, която би могла да прерасне в нещо много хубаво. Отсега усещам колко хубаво може да бъде, особено след обещанието му някой път да танцува с нея, и прегръдката им накрая, и думите ѝ към него в последната глава. (Ох. Само мисълта за тях двамата ме кара да се чувствам като дванайсетгодишна. Сърцето ми се издува от обич.)

Last but not least, искам да обърна внимание на света, в който се развива книгата. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с него и как ще се върнат магията и магичните същества. Също така, вече искам да видя картите на другите континенти. И преди съм чела книги, към които има карти на световете им, но тази на Ерилея беше първата, която наистина ми беше интересна и от полза и постоянно отгръщах на първата страница, за да си представя по-добре обстановката.

И... да.”Стъкленият трон” ме пращаше от 'боже, това е страхотно' до 'да се беше постарала повече, Маас' и обратно през цялото време, забелязах няколко пролуки в сюжета и развръзката на основната интрига беше предсказуема, но въпреки всичко ме увлече и в продължение на три дни не можех да се накарам да оставя книгата. Това пък ми доведе главоболия и усещане за претоварване, затова си обещах да си дам известна почивка, защото отдавна нямам силите да изчитам поредици в кратък период от време, без да ми изпият силите и да ми писне.

Сега, десетина дни по-късно, знаете ли какво направих? Купих си “Среднощна корона” и може да имам намерението да прекарам уикенда, забила нос в нея. Скоро ще дойде ден, в който ще съжалявам за това, но този ден не е днес.

PS. 2016 resolution: вземи се научи да пишеш ревюта под 1000 думи