четвъртък, 17 септември 2020 г.

Midnight Sun | Стефани Майър

“Isabella… Bella.” It was a pleasure just to say her name. It felt like a kind of avowal. This is the name to which I belong.

Много, много искам да се изкажа.

Обичам „Здрач“. Наистина.

Имали ли сте си crush в седми клас? Някой, който сте харесвали много, ама много? И сте игнорирали всичките му недостатъци, и сте го превъзнасяли, и сте били изключително cringe, защото сте в седми клас и хормоните ви са манджа с грозде.

Ако погледнете на увлечението от сегашна гледна точка, наистина не виждате откъде е тръгнало цялото привличане и превъзнасяне, нито какво му е било специалното в тоя човек. Къде ми е бил акъла?

Но, в същото време, нещо пак малко си ви трепва. Защото много или малко помните чувството. 

Ето така се чувствам аз относно „Здрач“.

И към Едуард Кълън, for that matter.

Харесах „Среднощно слънце“. Много.

Но и не го харесах.

Топлите ми чувства отпреди 11 години и сегашните ми чувства се смесват и не мога нито да съм позитивно, нито негативно настроена.

Едуард Кълън ми е любимият персонаж в книга някога.

Едуард Кълън е най-дразнещия главен герой в книга някога.

С кое от двете твърдения съм по-съгласна? Не знам.

Добре.

Нов ред.

Както казах, обичам „Здрач“. Но първата книга най-вече. В нея е магията, в нея е чара, в нея е есенцията. Постоянно преподреждам в главата си класацията от най-любима към най-лоша книга от поредицата, но първата е... тя е най.

Беше ме откровено страх да прочета Midnight Sun. Много съм си мечтала за нея, още откакто четях фен превода на стария си компютър с часове след училище през януари 2010. Помня, че много ме трогна. И че много се ядосвах, че ръкописът свършва точно преди най-любимата ми глава от цялата поредица.

Беше ме страх да я прочета през 2020, защото ясно помня последното си разочарование от Стефани Майър – „Life and Death”, толкова недокосваща, толкова неубедително написана. Абе, все едно леля ви Стефка се беше подиграла лично с мен. Нищо в тази книга не ми хареса. Нищо.

Много се радвам, че разочарованието не се повтори. Midnight Sun беше много внимателно замислена, запълни много празни места, имаше много нови моменти, много неподозирани случки, на които Бела не е била свидетел.

През по-голямата част от времето пак се почувствах на 12 и, честно казано, беше прекрасно. Но през останалата пак си бях на 23 и Едуард ми бъркаше в здравето.

Много е мъчно, ей. Да искам да го защитя от чужда критика, но и аз самата да му плясна два шамара.

Не мога да напиша ясно и разбираемо ревю – не и когато Кристияна на 12 и Кристияна на 23 взаимно си правят сечено. Ама наистина не мога да игнорирам Кристияна на 12. И наистина не искам да се съгласявам с Кристияна на 23, колкото и да е права. Искам да говоря с един глас. Къде е златната среда?

Ако бях на 12, може би щях да обожавам всяка една страница, всеки един ред от Midnight Sun. Може би. Имам бледи спомени как и тогава не харесвах mood swing-овете на Едуард на ливадата (колкото и да о-бо-жа-вам този момент) и преди бейзболната игра. Но определено щях да оправдавам Едуард много повече, отколкото съм склонна сега. Помня, че му харесвах думите много повече, отколкото сега. Oh, to be a young teenager who’s into brooding boys.

Сега съм на 23 и далеч не обожавах всеки ред и всяка страница. Хем Едуард ме дразни повече, отколкото едно време, но в същото време и го разбирам повече (макар и не за всичко). Тук влияе не само писането на Майър, но и моят попораснал поглед над нещата. 

Разбирам, на първо място... всъщност винаги съм разбирала и оправдавала stalk-ването му и това, че е control freak. Никога – в контекста на книгата и в този на вампиризма – не съм мислела, че е нещо скандално, при положение, че е митично същество, което будува по цяла нощ, чувства се защитнически настроено и чете мисли. Никога не съм мислела, отново в контекста на книгата, че е прекалено (извън нея е, разбира се) – въпреки че далеч не ми е любим момента как ходи да наблюдава как спи Бела вечери наред.

Пък и... Midnight Sun доста ме замисли за ценностите и живота на вампирите на Майър, а именно, че работата там е доста... куха. Под повърхността на „Здрач“ и любовта, която не пита, бъдещето, което просто ти е писано, атмосферата на опасността, няма никаква висша ценност. Има я любовта, но, поправете ме, ако греша, само с нея не става. Като че ли единствения, който имаше някаква цел от вампирите вегетарианци, беше Карлайл с желанието му да спасява хора. Всички останали развиваха хобита за запълване на времето и просто си тикаха (не)живота напред. А ако реално, както на мен ми се иска, правеха нещо друго, нещо полезно – параграф 22: Волтури щяха да ги намерят, заради това, че се издават или нарушават някой друг вампирски закон. Няма как да не се сетя за мотото от първия филм – “if you can live forever, what do you live for?” За какво, наистина?

Накратко казано, да си живееш като вампир със съвест във вселената на Майър изглежда много скучно без изгледи за развитие. Та дори самото първо изречение на Едуард в книгата е относно колко му е скучно. И с това напълно ми се изясниха две неща.

Едното е горепосочената му обсебеност към Бела, заедно с нея stalk-ването и being a control freak. Представете си десетилетия с живота ви да не се случва нищо особено и после бам – това. Както той сам го описва, заслепяващ метеор насред безкрайна нощ. Разбира се, че мисълта за нея абсолютно ще го погълне. Разбира се, че ще стига крайности. Поне сега, когато знаем и неговите мисли, се вижда, че е self-aware и не се гордее какви ги върши.

Второто е нежеланието му да превърне Бела във вампир. Мисля, че Стефани добре изигра картите с превръщането през цялата поредица като го направи неизбежно, а не по желание. Не мисля, че има нужда да го обяснявам, тъй като Едуард се е жалвал по темата много пъти в книгите – да запази мечтите ѝ, да не я ограбва от шансове за пълноценен, човешки живот. Предполагам, че на 12 и аз, като Бела, съм била прекалено зашеметена от цялата работа с любовта, която те поглъща и обезсмисля всичко. На 23 вече слушам Едуард. This guy may be dumb but he ain’t stupid, you know?

Но дотук с разбирането към Едуард.

Защото имаше едно нещо, което ми убиваше удоволствието през повечето време – това, че Едуард така и не се отказа от мисълта за раздяла.

SMeyer really did us dirty. Това просто не можах да го разбера. На рационално ниво, може би. Но вече минахме рационалната част от ревюто. Става дума за любов, а за нея не смятам, че трябва да се рационализира. Особено относно книга, където тя е на фокус.

През цялото време Едуард говори колко е егоистично, че не иска да си тръгне. Че най-самоотверженото нещо, което би могъл да направи, е да си тръгне. Че Бела ще е по-добре така. И ме вбесяваше, толкова много ме вбесяваше, че сякаш отказваше да вземе чувствата на Бела под внимание. С всичкото желание да я направи по-щастлива, да стане на нейната, ревността му, пътите, когато споменаваше, че нейната болка е и негова, някак акълът не ми побираше как продължава да иска да я напусне. Особено след като Алис му показа видение какво ще стане в такъв случай.

Дискредитирането на човешките чувства – ето това ме побъркваше. Сякаш нейните чувства нямаха толкова голяма важност, защото можело да се променят. Щяла да го преживее.

Знам, знам, мислите за раздяла е трябвало да присъстват в Midnight Sun, за да има приемственост с „Новолуние“. Но... не ми хареса как бяха написани. Как откровено си призна, че я лъже, че ще остане с нея. Беше болезнено, но не по мазохистично приятен читателски начин. Made zero sense to me. Особено като знаем, че после са прекарали лятото заедно и според Бела е било най-щастливото в живота ѝ – ами, не ми е приятно да знам, че гаджето ѝ е чакало знак да скъса с нея.

И въпреки всичката ми любов към персонажа му, с последните няколко глави усещах как се изпълвам със... садизъм. Мислех си как далеч не си е платил за стореното в "Новолуние" - честно казано, и аз като Бела щях да simp-на и да му простя набързо-набързо след връщането от Волтера, но силно се надявам вината след това да го е изяждала. Да е слушал обвинения в умовете на всички около него. Да е гледал в спомените на Алис виденията за Бела, докато него го е нямало. Джейкъб постоянно и нарочно да си е припомнял в негово присъствие спомените на Сам с Бела сама в гората. Заслужил си го е, задето се е смятал за толкова всезнаещ. Както казах, хем искам да му плясна два шамара, но и искам да го защията. My emo baby deserves all the happiness! Но и да пострада малко за глупавите си решения. Сложно е.

Но да, SMeyer did us dirty. Сега ще се опитвам да се престоря, че лъжите и чакането на знак не са съществували. След като се разделиха пак се взеха, в крайна сметка.

Ще ги игнорирам. Ще си мисля за всички неща, които ми харесаха.

За сметка на това едно голямо нещо, което ме побъркваше, имаше толкова много малки, които ми припомняха пак, и пак, и пак защо на 12 се влюбих в тези книги, в тези герои. Защо още не мога да ги пусна.

Защото дори през черногледството на Едуард, историята беше все така изпълнена с нежност. Не знам с коя друга дума да го опиша.

Нежност. Както те гали мъглата рано сутрин. Както пада снегът. С нежност.

Имам толкова много нови любими цитати от неговите мисли – нежност с отчаяние, с копнеж, с безвъзвратност. В кратките моменти, в които не беше изпълнен с песимизъм – топлина, желание, зашеметеност. 

Целия период от деня, в който Едуард решава, че няма да страни от Бела повече, до съботата на ливадата – всички техни разговори, всички негови въпроси, с които иска да я опознае, всяко малко нещо в нея, което го кара да се влюби още повече. Обикнах тази част не по-малко от оригинала. Как не смее дори да я докосне, защото няма да спре да иска още.

Моментът на ливадата – тук, честно казано, страната на Бела ми хареса повече. Но тук... ох, не е романтична сцена, но я обожавам – моментът, в който се заслушва в пулса ѝ, в камерите на сърцето, артериите, капилярите, представя си как кръвта ѝ тече в тях, представя си какъв би бил вкусът ѝ, за да си покаже, че може да устои... не знаех, че такова описание може да ми звучи толкова красиво. Call me kinky, I don’t care.

В балетното студио, когато трябва да изсмуче отровата и Алис го моли да спре и му показва видения как Бела отново е жива и щастлива с него, защото ще я е спасил – толкова cheesy, но плаках, мамка му. Как едва не се губи във вкуса на кръвта ѝ.

И, господи... когато се срива, след като гледа видеото на Джеймс – в средата на параклиса на болницата и започва да се моли за нея – хем го мразех заради намеренията му, хем ми късаше сърцето, хем толкова много харесвам такива контрастни картини с вампири, църкви и вяра... МАЙКО. Беше ужасно, но и ми стана любимо.

Цялата глава „Вероятности“ се превърна в една от най-любимите ми от цялата поредица – ден преди да заведе Бела на ливадата, Алис показва на Едуард всички видения с всяко възможно бъдеще. Как едва ли не им е писано или да са заедно, или да се измъчват и двамата, без средно положение. Как дори да не се е връщал и влюбвал в нея, е щял да я проследи, за да ѝ изпие кръвта. Как ако сега си тръгне, ще я срине. Как пътищата им се пресичат във всяко едно възможно бъдеще. „Песента ти е била изпята в деня, в който те срещнах“. Разговорът с Розали, който вече ми е любимият момент с нея: „Какво ще направиш, когато поиска да я превърнеш? А когато започне да те умолява? Кога си можел да ѝ казваш не?“

Дори и да оставим отношенията между Бела и Едуард настрани, в книгата има толкова много ново съдържание, нови ситуации, нови разговори със второстепенните герои. И, ох, как искам още от тях. Още от виденията на Алис, дарбата на Джаспър, умозаключенията на Емет. Всичко. Бяха забавни, бяха разтапящи, разбиваха ми сърцето.

От години търся любовна история, която да ми обърне всичко така, както „Здрач“ го прави.

С нежност, чувство за потъване, необратимост, и душевни терзания, които са ми достатъчно далеч от границата на абсурдното, за да съм по-склонна да потъна в тях, отколкото да правя мемета за тях (...не че сега не правих. Плаче ми се, после правя мемета, после ми се стопля сърцето, после правя мемета. Баланс да има.)

Търся такава история, но не намирам, а може би никога няма да намеря, защото вече не съм на 12. Напълно съм наясно, че ако бях чела книгите за пръв път сега, въобще нямаше да ги харесам. Но тогава се влюбих в тях и при всяка повторна среща не мога да избегна трепването. Мамка му, трепването.

Толкова харесах Midnight Sun. Но и хич не харесах Midnight Sun. Объркано е. Но по друг начин няма как да бъде. 

неделя, 28 май 2017 г.

Алиса и петък вечер | Деси Нико

...или как Кристияна няколко месеца се колебае дали да си купи книга

За „Алиса и петък вечер“ за пръв път чух няколко седмици преди издаването ѝ. Чувах откъслечни мнения за нея в интернет, ходих на няколко пъти в книжарницата, разлиствах я, оставях я, връщах се, разлиствах я пак, пак я оставях. И преди ми се е случвало книга извън, да я наречем, зоната ми на комфорт да ме привлече, но да не мога да се реша дали да се захвана с нея – защото, вярно, нещо ме влече, но и нещо ми казва, че няма чак толкова да ми хареса. Преди няколко седмици имах възможност да отида на представяне на книгата. Пак същото чувство. Нещо ме връща към тая книга, но знам, че не е моето нещо.

След толкова кахърене (студентки сме все пак, ain’t nobody got money for books they’ll hate) стигнах до заключението, че щом е български автор, в когото нещо ми е допаднало, си струва подкрепата. Дори и в крайна сметка да не ми хареса, щом по някакъв начин съм била заинтересована и толкова пъти съм се връщала, си струва да си купя книгата.

(Добре. Дотук с lowkey финансовите ми вайкания. А споменах ли, че онзи ден ми отмениха лекция и отидох до мола „да убия време и да разгледам само“ и излязох с две нови поли? Мхм.)

Та... по същата причина четете и това ревю. Щом е български автор, който ме е привлякъл, си струва писането на ревю. Дори и да е калпаво ревю. Ако ви е накарало да се поинтересувате от книгата, си е свършило работата.

Имам си и друга причина толкова плахо да пристъпя към „Алиса“. Може и силно да греша, но от неуспешните си опити с книги от други съвременни български автори и косвени наблюдения (shout out към ей този младеж, който за разлика от мен си хвърля парите за автори, които няма да му харесат и после ми се оплаква и пише много ревюта), съм останала с впечатлението, че голяма част от българските книги, издавани през последните 10-15 години или все стигат до описване на натурализми с цел shock value (или защото авторите са фетишисти, знам ли ги), или пък преливат от purple prose, бонус точки, ако имат толкова абстрактна идея и структура, че ако някой те пита за сюжета, не можеш да му обясниш.

Опасявах се, че Алиса ще е от вторите. Особено с цитатите, които бях чувала – за пастата за зъби, за количеството лепило, за самолета в небето... В началото ми се струваше, че тази книга се чете, главно защото е quotable. А аз съм попадала на доста книги, от които съм чувала интересни цитати, а като истории са ме разочаровали, така че отдавна съм спряла да си избирам книги по извадени пасажи.

Като се замисля, освен с четене на цитати няма как да се представи книгата, без да се издаде сюжета, но точно това беше нещото, което на първо време ме подразни. Че навсякъде виждах едни и същи цитати. В трейлърите на книгата, в анотацията, във фейсбук страницата, в ревютата, на представянето, на което ходих – до момента, в който си купих „Алиса и петък вечер“, вече знаех няколко наизуст. Сетих се за цитата на Джон Грийн за ръмежа и урагана и как, колкото и красив да беше, бе толкова използван и повтарян, че не ми направи абсолютно никакво впечатление, когато стигнах до него в книгата. И бях сигурна, че и с „Алиса“ ще е така.

Хубавото е, че не бях съвсем права. Хубаво е и че усещаш по малко по-различен начин нещата, когато срещнеш автора на дадена книга на живо. Деси Нико изглежда като изключително готин човек и начина, по който говори за героите си, допълнително ме накара все пак да дам шанс.

След този безкрайно дълъг увод, let’s get to the point.

За мое щастие, „Алиса и петък вечер“ не беше само красиви цитати, извадени извън контекст. Добрите цитати ги имаше и със, и без контекст. Но аз няма да поставя нито един в ревюто си, за да ги усетите от първа ръка (око?), защото така са най-въздействащи.

„Алиса“ беше книга за търсенето, за лутането и пропадането. За опита ѝ в различните светове. За вглъбяването до зависимост. За любовта, наркотиците, хранителните разтройства, за бягството от един проблем с навличане на друг. Не сбърках, като предварително мислех, че няма да я почувствам близка до себе си. Не съм била близо до нито една от ситуациите, не бях почувствала това, което е чувствала тя, за да бъда съпричастна. Но ми беше наистина интересно да чуя какво ще разкаже Алиса, главно защото световете й са ми непознати. Въпреки леко объркващото-„а, не, това наистина ще се окаже purple prose с абстрактна структура“-начало, историите стават наистина увлекателни и не усетих кога беше започнало да ме е грижа какво ще направи Алиса и какво ще се случи с Венера и Тино. И макар ситуациите да ми бяха непознати, книгата все пак ме докосна емоционално. Беше забавна, когато трябваше, беше тъжна, беше лековата и беше тежка.

Бях срещнала мнение, което характеризираше романа като „тийн книга“, но сега, когато съм запозната със съдържанието, съм склонна да се съглася. Може да прозвучи странно, но през цялото време „Алиса и петък вечер“ по някакъв начин ми напомняше на една книга/лексикон, която нашите ми бяха взели, когато бях на около десет, може би с цел „барем да стане по-поносим пубер, като я прочете“. Така де, помня, че и в нея имаше отделни раздели за самовъзприемането, за връзките, за зависимостите, помня и че бях яко във филма и бях препрочитала всичко по няколко пъти. И беше много по-невинно и олекотено от разказаното в „Алиса“, но тонът беше почти същият. Така че, да. И аз мисля, че този роман може да се определи като доста добра тийн книга. Нещата, които Деси Нико казва в нея не са earth-shattering, но тя ги казва точно такива, каквито са и мисля, че ако ги прочетеш точно в тийн годините си, ще ти дойдат много на място и по-добре ще ги усетиш. Също така, да, определено е по-скоро женска книга.

В крайна сметка, не мога да кажа категорично дали харесах книгата или не. Имах смесени очаквания за нея, увлече ме, същевременно ми остана далечна, имаше по-малко сюжет и герои, отколкото се надявах. Бих казала, че беше успешен опит за стъпване извън зоната ми на комфорт и ми е интересно какво ще представи Деси Нико по-нататък. Следващата ѝ книга може пък да успея да я почувствам. :)

неделя, 18 декември 2016 г.

Nerve | Джийн Райън

Като за начало, вече минаха почти три месеца, откакто завърших тая книга (и откакто последно завърших нова книга, като цяло) и не знам откъде намирам сили за ревю, но както един приятел, усъвършенствал rant-овете в ревюта в Goodreads, веднъж ми каза: “рантове не бива да се държат неизляти, става кисела душата“.

Та, да започнем оттам, че ужасно мразя да гледам определен филм, когато знам, че е направен по книга, а аз не съм я чела. Ако реша да ѝ дам шанс след като съм гледала филма, няма да ми е интересна, тъй като знам какво ще се случи. А ако въобще не посегна към нея, а филмът ми е харесал, ще ме гложди дълго време, че изпускам много, ама много от историята, след като филмовата адаптация никога не достига и половината от дълбочината на първоизточника си. What can I say? I’m petty.

Затова съвсем спонтанно и набързо започнах “Nerve” на Джийн Райън – даже разбрах, че я има и преведена седмици, след като я завърших. Нямах намерение да я чета, и филма нямах намерение да гледам, но когато разбрах, че е правен по книга, реших, че трябва да я прочета ей така, в случай, че филмът ми се догледа. (И на мен не ми е лесно...)

Накратко казано, не попаднах на шедьовър – нито филмов, нито литературен. Но не съжалявам, защото беше истинско удоволствие да се потопя в историята, въпреки всичките ѝ абсурдности и слаби места.

Само едно нещо - не мога да я наричам просто “книгата”, защото това е един от случаите, в които филмът и книгата се допълват и се сливат в едно цяло в главата ми и слабите места на филма са компенсирани в книгата и обратно. Така че... няма да коментирам книгата, ще коментирам историята.

Главната героиня в историята, Вий, не е абсолютно нищо ново в YA литературата. Свенлива, избягваща рисковете, винаги в сянка – и това, че е такава, направи участието ѝ в “Игра на нерви” една идея по-интересно, но това не прави нея самата по-вълнуващ персонаж. Тук се сблъскваме с още едно клише, от което ме заболява главата: колкото и безинтересна и мекушава и посредствена да е героинята, участието ѝ в играта събира внимание, праща я на първо място по рейтинг, най-привлекателния момък ѝ е отреден за партньор в игарата, че даже и я харесва. Още не мога да превъзмогна как във филма зрителите предпочетоха нейната тийн драма пред предизвикателството на Тай.

Друго нещо, което си беше разочароващо, беше мистерията покрай двамата главни герои. Кое му беше толкова важното в пазенето на истинското име на Вий в тайна? В прогимназията може би е логично да го крие, за да не търпи подигравки или нещо от рода, само че със сигурност никой герой в книгата не беше на 12. Още по-забавно ми беше как в книгата тя до последно си кри името, чак накрая го каза на Иън, “ей така, да знаеш, в случай, че не оживея и защото ти имам доверие”, а във филма вече всички го знаехме след петата минута. Like… alright…
Другата “мистерия”, която ме издразни, беше причината родителите ѝ да ѝ наложат наказание. Не за друго, ами защото беше болезнено нелогична. На тези хора трябва да им се отнемат родителските права, asap. И да им се налее мозък в главата. (Спойлер) За тези, които не са чели книгата и се интересуват: няколко месеца по-рано Вий след като се прибира вечерта, по невнимание задрямва в гаража без да изключи двигателя и се надишва с изгорели газове от колата, което я вкарва в болница. Родителите ѝ смятат, че това е било опит за самоубийство (каквото то не е, за щастие, защото) и като явно много разбиращи от човешка психика, решават да решат проблема просто като ѝ ограничат излизанията и я задължават да се прибира под час в продължение на месеци. Изумително. (Край на спойлера.)

Колкото до Иън, в книгата персонажът му беше обвит в загадки, които... в крайна сметка не бяха абсолютно доникъде разгадани. Тъмно минало, ала-бала, проблеми с баща му, something-something, нужда да избяга, участие в боеве и накрая никакво, ама никакво обяснение. На по-разочароващо развитие на персонаж не съм попадала от много време. За сметка на книгата обаче филма вкарва страшно добра и логична история за живота му преди играта, затова просто ще се преструвам, че филмовата версия е оригиналната.

Колкото до по-второстепенните герои, Томи и Сидни, мисля, че си бяха достатъчно изградени преди намесата на сценаристите на филма. Може би бих могла да преглътна промяната в характера на филмовия Томи, тъй като той беше връзката на Вий с хакерите, но това, в което превърнаха филмовата Сидни, was a damn mess. В книгата тя е непоклатимата и уверена най-добра приятелка на Вий, която не се плаши и засяга от никого и докрай си остава такава. Във филма – може би в опит да й придадат повече сложност на персонажа – тя под повърхността се оказва жадна за внимание и несигурна, което пък по-нататък я превръща в много антипатична героиня. Което щеше да е окей, ако беше оставена така. Но не, сценаристите решават пак да я издигнат в очите на гледащия, като пак я показват като близка на Вий, без да успеят да оправдаят думите и държанието ѝ по какъвто и да е начин. Твърде противоречиво ми дойде. (Също така, каква ѝ беше връзката с Тай? Толкова много да ме заинтригува, а нямаше никакво обяснение после.)

Идеята за “Игра на нерви” беше интересна. И макар, също както всички останали сюжетни линии в книгата, да беше недоразвита, все пак съм... достатъчно доволна от начина, по който беше написана и после представена на голям екран.

Цялата работа с предизвикателствата беше ужасно интригуваща. Макар тези в книгата да не бяха толкова забавни, или динамични, или вълнуващи като във филма (в това отношение няма почти абсолютно нищо общо между книгата и филма, между другото), самото напрежение от мисълта какво ще предложат на Вий по-нататък ме държеше на нокти. Въпросното напрежение така и не успя да ми дойде в повече, докато четях, но поне авторката беше успяла да докара нотка на мистерия. Kudos for that, I guess. Много ми хареса обаче как “Игра на нерви” примамваше играчите си не само с пари (както беше във филма), а и с материални награди, които ги изкушаваха допълнително.

Финалът издишаше сериозно. И в двата си варианта. Във всеки случай бих казала, че предпочитам финала от филма, защото беше много по-въздействащ и наситен с адреналин, но той беше с ужасно много незапълнени пролуки, неубедителни моменти и някак незадоволяващ. Сякаш можеха да предложат нещо много по-добро и логично. Завършекът от книгата, от друга страна, беше някак скучен и претупан. Целия third act, и в двете си версии, беше слаб. Това, което ми хареса, и в книжната, и във филмовата версия, е как в последната секунда, когато мислиш, че всичко е окей, ти насаждат съмнения, че играта изобщо не е приключила. Защото няма как да знаеш, че е, при положение колко очи те гледат от момента, в който си се включил в нея. Няма начин абсолютно всички да са отклонили поглед от теб. (:

Но след всичките недостатъци на книгата, които не съм спирала да изреждам от началото на ревюто досега, има едно нещо, което ме кара да я обичам: че можеше да бъде толкова добър психологически роман. И докато за повечето хора “можеше да бъде, но не беше” също би минало за недостатък, аз съм си супер доволна, защото в противен случай не бих могла да я понеса и сигурно по средата на прочита щях да си изтрия профилите във всички социални мрежи и да си сменя телефона с тухлена Нокия от 2001-ва. Въпреки липсата на задълбоченост по темата за личното пространство, има загатване и те кара да си дадеш сметка в колко погълнато от социалните мрежи време се намираме и доколко сме склонни да споделяме живота си на всеослушание, където може да бъде взета и използвана – защото в книгата споделяното от Вий в интернет не е толкова по-различно от това, което споделям лично аз. Frrrrreaky.

И... да. А сега отивам да си деактивирам социалните профили и да живея в къщичка в гората.

петък, 16 септември 2016 г.

Кралица на сенките | Сара Дж. Маас


mild spoilers. това дори не е ревю. просто много дълъг rant.

След дълга борба с разпилените ми мисли около тази книга, най-накрая успях да се завърна – надявам се, достатъчно ядосана, за да напиша ревю.

Както може би вече сте усетили от предишните ми ревюта през годината, отношенията ми с поредицата Стъкленият трон са сложни. Докато първата книга ми беше просто приятна, наистина се влюбих във втората (докато успях и много, много да се вбеся от нея) и третата ми дойде като удар с мокър парцал. Очаквах четвъртата, Кралица на сенките, да направи същото като третата, но... абе, беше малко по-добре.

Така и не написах ревю на Огнената наследница, защото, едно на ръка, че бях твърде salty, за да си събера мислите, и второ, не мисля, че имах върху какво толкова да пиша. В третата част на поредицата Маас просто отнема всичко, което правеше първите две части хубави за мен – отношенията на Селена с Дориан и Каол, бързото развитие на действието, цялостната атмосфера, която дворецът и Рихтфолд носеха. Случващото се в тази част така и не можа да ме развълнува, както се случи през първите две книги, а колкото до новите ѝ герои... meh. Като изключим Манон, започнах да се замислям дали Маас не си е изгубила способността да създава магнетични и лесни за обикване персонажи. И да пише вълнуващи моменти – честно, към сегашен момент поне половината от третата книга ми се губи.

Затова Кралица на сенките ми надвиши очакванията – отново се върнах в Рихтфолд, действието отново се забърза, любимите ми герои отново бяха на фокус и бяха заедно на едно място, имаше няколко епични сцени, които бяха истинско удоволствие за четене. Два определени момента, свързани с разрушаване и срутвания (не спойлвам, не спойлвам), бяха толкова добре написани, че ми се искаше да продължат по-дълго. Бяха представени нови героини (или по-скоро бих казала преоткривани), чиито истории беше удоволствие да проследя – особено се привързах към Елида, Манон и Астерин (как е възможно две вещици и на пръв поглед невзрачна слугиня да бъдат такива душички?). Любимото ми нещо е посоката на цялостния сюжет – въпреки че се разкриха доста от загадките, той си остана все така заплетен и интригуващ.

Само че, общо взето, с този абзац се изчерпват всички хубави неща, които мога да кажа за тази книга.

Защото въпреки факта, че поредицата Стъкленият трон е стабилна като YA фентъзи и това продължава да я прави толкова вълнуваща и развлекателна, поне за мен, то от гледна точка на герои, тя отдавна е станала литературна манджа с грозде.

Като започнем с това, което ме ядосваше толкова дълго време, че вече нямам сили да се занимавам: Каол и Селена Елин. Най-влудяващото нещо при тях беше, че се държаха, сякаш Среднощна корона просто никога не се е случвала. Химията им я нямаше. Хората, които бяха те 600 страници по-рано, ги нямаше. Изведнъж помежду им вече беше зейнала толкова голяма пропаст, сякаш никога не са били близки. И ако ще ми припомняте колко се е променила Селена Елин и е напълно логично на това да се дължи отдалечаването им, то нека ви припомня, че тя се чувстваше у дома около него. Благодаря, че даде смисъл на свободата ми. Каол беше готов да зареже целия си живот, за да тръгне с нея. А в Огнената наследница тя не можеше да си представи да се обвърже с някой друг, освен него. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб. Няколко пъти беше споменавана неразрушимата връзка между тях. И изведнъж, две книги по-късно, тя сякаш не е съществувала. Защото така й е скимнало на авторката. Way to go, SJM.


(И появата на Несрин. Харесвам Несрин. Но е толкова очеизвадно, че е просто сложена там с единствената цел Каол да не остане без гадже. И как ами, нея през цялото време я е имало, даже отпреди да се появи Селена Елин, само че той на никого не е разказвал за нея, yeah, sure.)

Разбирате ли, аз наистина подкрепям цялостната идея да превъзмогнеш някого, защото вече не си същия човек, който си бил преди. Само че Каол имаше толкова голяма роля в изграждането на това, което е Селена Елин сега (и то не само защото той я изпрати във Вендлин), че това абсолютно рязко скъсване на отношенията им нямаше логика. Да не говорим колко нечестно е спрямо читателите. Какъв садист трябва да си, за да създадеш най-прекрасната връзка и две книги по-късно тотално да я заличиш?

И то за сметка на какво... Чак не ми се говори.

Това не значи, че няма да говоря, де.

Не мога, ама наистина не мога да разбера как толкова много хора се вързаха на акъла на авторката и обикнаха отношенията на Селена Елин и Роуан въпреки всичко, което тя имаше с Каол. Всъщност, зарежете отношенията с Каол. (Авторката вече дотолкова ги съсипа, че даже не изпитвам нужда да се събират отново.) Самата й връзка с Роуан сама по себе си ме кара да се чувствам толкова... некомфортно. Сбъркана е. Смущаваща е. Неромантична ми е. Не е окей.

Може би трябва да започна оттам, че никога не съм харесвала Роуан. От самото начало се държеше като пълен дръвник и даже ~~~трагичното му минало не можа да го оправдае пред мен и целия опит на Маас да осъществи “enemies to friends to lovers” сценария с него и Селена Елин ми се стори направо насила направен. И докато бих могла да преживея приятелството им, връзката им... просто... не. Едно на ръка, че имат 400 години разлика и са роднини. През цялата трета книга спяха в едно легло и си говориха колко удобни и платонични са им взаимоотношенията и сега изведнъж и двамата искат да си разкъсат дрехите, той непрестанно я превъзнася въпреки всичките ѝ действия, а тя му въздиша влюбено и му мие косата. What the actual hell are you doing, Maas?

Да не забравяме и споменаванията какъв алфа мъжкар е – пък и как да се забравят, след като са във всяка глава – което може и да ме отблъсква най-много в Роуан от всичко друго. Не знам откъде дойде тоя фетиш на авторката, но ми писна на всяка втора страница да чета колко е МЪЖЕСТВЕН Роуан, каква МОЩ излъчва, каква СИЛА... Ясно, ясно, произвежда тестостерон. Не ни трябва постоянно напомняне.

Та, така де. Не харесвам връзката между тях двамата, не им усещам химията, но пък и няма как, щом не харесвам поне единия от героите.

Пък и към сегашен момент май не харесвам нито един от двамата.

Отне ми известно време да си дам сметка защо Селена ми беше симпатична, а в Елин намирам нещо дразнещо и мисля, че всичко идва от ролята ѝ в цялостната картина на сюжета и как характерът ѝ стои на фона. В първите две книги тя беше просто един асасин, вдигнал тих (или не чак толкова) бунт срещу системата, самичка в целта си и омразата си към краля и това, в което той е превърнал света ѝ – и тогава надменността и цинизма ѝ бяха съвсем нормални и на място; беше още един начин, по който да излива вътрешния си гняв. Сега, когато ролята ѝ става значителна, бъдещето на континента зависи едва ли не изцяло от нея и тя го осъзнава, изведнъж държанието ѝ ми се струва твърде арогантно. Сега, когато действията ѝ имат по-глобални последици, които не засягат само нея, а тя продължава да прави каквото ѝ скимне, както е правила винаги, почва да ми идва в повече. А фактът, че всички мъжки герои около нея само ѝ се кланят за това, възхищават се колко е силна и борбена and all that shiz и ѝ играят по свирката, не помага. (Ей затова толкова много ги обичах с Каол. Той никога не ѝ се връзваше на глупостите.) Едион особено ми падна доста в очите. Очаквах от него да прави нещо друго, освен да я боготвори.

И... последното ми оплакване е във връзка с Аробин. Обожавам Аробин. Обожавам го, защото е долен и непредсказуем и е единствения герой от поредицата, който намирам за наистина плашещ и винаги ме държи на ръба – повече дори от Майев и Лоркан и всичките там владеещи магия и демонични сили герои. Имам чувството, че би могъл да има голяма ключова роля в сюжета и можеше да извади още много, много козове и да обърка животите на останалите герои още повече, но авторката реши да остави всичкия му потенциал неизползван. И ме е яд за този потенциал. Очаквах много повече.

Към сегашен момент, когато наближавам края на ревюто, вече дори не съм ядосана. Просто съм... уморена. В крайна сметка мисля, че Маас наистина отне всичко, което преди правеше поредицата толкова поглъщаща за мен. И макар сега тя да е много по-сложна и многослойна и с много повече главни герои, вече я няма онази сантиментална нотка, която правеше Стъкленият трон и Среднощна корона толкова близки до сърцето ми. Бих прочела останалите две продължения, но определено не с предишното желание и то единствено, за да получа чувство за завършеност.

Но първо определено ще си почина няколко месеца и сигурно ще изчакам до догодина за превода. Защото съм наииистина уморена от нещата, които SJM върши с героите си.

TL;DR: Поредицата може още да е вълнуваща и пълна с интриги, обаче имам чувството, че героите вече са съвсем изкривени и не мога да обичам поредицата, ако те не са ми близки. Here, I said it. Мъча се от три страници да го обясня, а то стана в три реда. :D

сряда, 8 юни 2016 г.

Just One Day | Гейл Форман

Как да опиша “Just One Day”? Като разгръщаща се история. Със всяка следваща страница тя се разгръщаше откъм потенциал, дълбочина и като чисто четиво за удоволствие.

Доста време мина без да си намеря книга, за която бих искала да пиша, пък и въобще да завърша в сегашното ми положение с балове и матури, и въобще не очаквах, че това ще се случи с този роман на Гейл Форман. Но пък беше по-добре така. Най-хубавите книги, които съм чела, са били все такива, за които не съм имала никакви очаквания.

“Just One Day”, в интерес на истината, звучи доста посредствено: вятърничаво момче преобръща живота на едно момиче с твърде организиран живот само за един ден, след който те изгубват връзка. А тя после влага ужасно много енергия, за да го открие отново. И въпреки всичката тази посредственост, историята ми се стори толкова очарователна, че ми се искаше да е с поне петдесет страници по-дълга.

Вярно, в началото не ме очарова. Алисън, главната героиня, в началото изглеждаше толкова безлична и перфектно пасваща на YA heroine стереотипа, че ми призляваше. Пък и да не говорим за „мама и тате хвърлиха толкова много пари, за да пътувам това лято из Европа, а аз съм толкова разочарована, че нито една от дестинациите не е като по филмите“. Да й имам проблемите...

И появата на Уилем не ми се стори кой знае колко зашеметяваща, нито пък се впечатлих особено от деня, който той и Алисън/Лулу прекараха заедно. Да, ясно, Париж, романтика, идилия, приключенски дух, толкова нетипичен за Алисън, но толкова пасващ на Лулу, но... едно на ръка, че цялото нещо крещеше ‘нереалистичност’, а и химията между двамата главни герои ми се стори недостатъчна. Пък и колко химия можеш да извлечеш в отношенията между две (на пръв поглед) съвсем противоположни личности, които се познават от ден?

След този един ден обаче... книгата за мен действително започна. (Точно след като преглътнах последната болезнено нереалистична сцена – ще се върнеш от Париж по средата на нервен срив и с изгубен багаж, ще разкажеш всичко, което ти се е случило на гида си, а той няма да каже и дума от това на родителите ти? Интересно.)

В първия момент главите, които разказваха за живота на Алисън в колежа, два месеца след въпросния един ден, ми се струваха като ненужна информация. Да, да, ясно, а кога ще се върне към търсенето на Уилем? Но само няколко странички по-късно си дадох сметка, че това е най-реалистичната част от книгата. Нямаше как да не оценя начина, по който Форман е успяла да облече в думи състоянието на Алисън, загубата на контрол над живота й в новата среда и страха, че ще разочарова хората около себе си.

Точно главите, в които тя е в колежа, са ми най-любимите в цялата книга. Напомняха ми едновременно за “Фенка“ на Рейнбоу Роуел, за “Целувка за Ана“ на Стефъни Пъркинс и малко дори за “Хартиени градове“ на Джон Грийн (с разликата, че тук търсенето не беше толкова ирационално обсесивно), но с надграждане – заради посланието, заради вътрешното себеосъзнаване на главната героиня и развитието на персонажа й.

Ужасно много ми хареса и най-добрият ѝ приятел, Ди, за когото на пръв поглед си мислех, че въобще няма да ме впечатли и че също ще е стопроцентово копие на стереотип, но пък се превърна в любимия ми герой. Той пък се превърна в гласа на разума за Алисън и я доведе до важни решения. А самият той беше толкова интересен и нетипичен, че мъничко се влюбих в него.
“You're just trying on different identities, like everyone in those Shakespeare plays. And the people we pretend at, they're already in us. That's why we pretend them in the first place.”
Хареса ми как авторката беше представила отношенията на Алисън с родителите ѝ. Не бяха перфектни и като извадени от коледна картичка (както беше случаят с Мия от “Да остана ли?“) и това им беше хубавото. Всеки път, когато майка ѝ вземаше решения вместо нея и ѝ налагаше собственото си мнение, сякаш чувах как Алисън тиктакаше отвътре като бомба, която чака да избухне. И сцената, в която наистина избухна, си струваше чакането. А колкото до майка ѝ – макар и да разбирах мотивите ѝ, не можах да я оправдая и да ѝ съчувствам. Чак ми ставаше хубаво, когато нейната собствена майка я drag-ваше на семейната вечеря. :D

Но най-хубавото нещо от цялата книга беше израстването на Алисън и как от момиче, което бяга от импулсивността и залага само на сигурното, се превръща в един свободен и чувстващ се добре в кожата си човек. Около средата на книгата вече спрях да мисля, че това е историята на Алисън и Уилем, а просто на Алисън. Дори докато търсеше него, тя го правеше по-скоро за себе си, напълно осъзнавайки, че може би просто гони илюзия. За да открие себе си. За да се освободи от това, което е била. Дори в един момент тя самата е толкова увлечена по пътя, който е поела, че забравя, че Уилем е крайната цел. А енергията, с която се тръгна по този си път, беше заразна. Може да не ми се е приискало да тръгна сама към чужда държава с непознат, но определено ме вдъхнови най-накрая да започна да се занимавам с френския и да опитам да прочета нещо от Шекспир за удоволствие.

И въпреки че не изпъкваше особено с оригиналност, “Just One Day” беше наистина приятна за четене, докосна ме много повече отколкото “Да остана ли?“ и не разбирам защо още не е преведена на български език. Хареса ми достатъчно, че да започна вече и продължението, “Just One Year”, което, надявам се, ще запази старото послание.
“And that's when I understand that I have been stained. Whether I'm still in love with him, whether he was ever in love with me, and no matter who he's in love with now, Willem changed my life. He showed me how to get lost, and then I showed myself how to get found.”

неделя, 20 март 2016 г.

The Assassin's Blade | Сара Дж. Маас

Hello darkness, my old friend.

Не знам кого се опитвах да лъжа, когато казах, че сигурно няма да продължа с останалите части на “Стъкленият трон” – себе си, може би. И все пак, ето ме отново, след известна пауза, все така изпълнена с обич към героите от поредицата. По тази причина, преди да продължа с “Огнената наследница” реших, че е най-добре да се запозная с предисторията.

“The Assassin’s Blade” се състои от 5 отделни новели, които всъщност формират един цял роман. Действието се развива в годината преди изпращането на Селена в солните мини на Ендовиер и разказва повече за миналото на главната героиня.

Сама по себе си тази книга не внася промени в основния сюжет, но запълва празните места и отговаря на някои въпроси. Не бих казала, че е задължителна за четене, но силно я препоръчвам на феновете, на които им се иска в поредицата да пишеше повече за израстването на Селена и в частност престоят ѝ в Гилдията на асасините (и не на последно място, отношенията ѝ със Сам).

Лично на мен... ми допадна. В интерес на истината, имах много високи очаквания за книгата, които не се оправдаха (защо трябваше да хвалите книгата толкова, Goodreads приятели?), но все пак ми изясни неща, които основната поредица не успя, поне не и през първите две книги. Това, което липсваше, беше тръпката от останалите части, тъй като финалът на тази предистория беше ясен още от самото начало.

“The Assassin’s Blade” започва с новината за убийството на двама от най-приближените асасини на Аробин Хамел. Селена и Сам са уж изпратени до Залива на черепа на мисия да вземат данък от заподозрения убиец, но всъщност се оказват участници в търговия с роби. Селена, очаквано, решава да тръгне на самоубийствена мисия да освободи робите и въвлича Сам в нея, откъдето се появиха наново и старите ми въпроси относно персонажа ѝ: все още се чудя защо, по дяволите, Аробин ѝ е дал титлата за най-добрия асасин на Адарлан (освен, очевидно, заради потеклото ѝ), след като тя постоянно се поддава на емоциите си и прави каквото ѝ скимне? Ако не друго, поне не мисля, че той би избрал някой толкова неконтролируем като нея. Примерно, в една от сцените, когато ходиха да огледат робите заедно с пиратите, Сам буквално трябваше да спира Селена, за да не си извади мечовете пред всички и да провали целия план.

Тъй като сме още на първата от петте новели, планът не се проваля или поне не напълно, като след прибирането в Рихтфолд Аробин решава да накаже Селена като я изпраща за месец при Тихите асасини в Червената пустиня, за да се научи на дисциплина. След една новела, която с нищо не допринася към сюжета (освен като справочник с бойни хватки за самозащита, предполагам) книгата действително става интересна – и до последно не можех да предскажа какво точно ще се случи с героите.

Хареса ми сюжетът на “The Assassin and the Desert”, както и обстановката в крепостта на Тихите асасини... които са нещо като ерилейски еквивалент на Шаолин. Не можах да разбера само какво точно накара Тихия господар (или както е най-уместно там да се преведе) да реши лично да тренира Селена толкова рано. Уж тя трябваше да се старае, да докаже, че си струва времето му – а той я повика след като пое вината на Ансел след кражбата в Ксандрия. Или аз съм по-критична от господаря на ерилейския Шаолин или Селена въобще не беше близо до изпълняването на критериите му за доказване, примиреност, готовност за тренировките и тъй нататък. Да, Маас, ясно ми е, че Селена е супер специална, но хич не можах да се вържа на тази част. Прекалено е темпераментна, за да успее да се приобщи към Тихите асасини толкова рано. (Нищо, ще се направя, че не ме е издразнило, нищо...)

Последните две новели вече ми бяха истинско удоволствие за четене, било то и само от факта, че се развиват в Рихтфолд и с облачното си време и градска обстановка ми навяваха същата атмосфера, каквато имаше и в “Стъкленият трон” и “Среднощна корона”, които толкова много обичам.

Тук е мястото да спомена, че Дориан и Каол също имаха една съвсем мъничка поява в книгата и щях да се пръсна от щастие. (Идея си нямате колко ми липсват. През целия изминал месец съм чела само за тютюневи стачки и любовници немци и никакви принцове и прекрасни капитани на кралската стража.)

Любимото ми нещо не само в тези две новели, а в цялата книга, определено беше Аробин Хамел. Знам, че той не е за харесване, но авторката го изгради ужасно добре и го направи толкова въздействащ, че направо ми взе ума (bear with me, ще говоря много за него). Обожавам цялата му противоречивост – безспорно е най-противоречивия герой в цялата поредица – и как ме държа на ръба до последната страница. Дори и след това си остана противоречив и съм сигурна, че тепърва ще има голяма роля в сюжета на поредицата. Едновременно в него има нещо толкова студено и долно, но също и интелигентно, магнетично и привличащо, което не те оставя безразличен и загатва за нещо много повече.
В предишното си ревю критикувах авторката, че дори не е намекнала дали Селена е социопат, докато всъщност Аробин е социопатът и именно неговите виждания и цялостното му възпитание върху нея я е направило такава, каквато е. Постоянно сменящите се нежност и тирания, манипулацията и удрянето в слабите места, а след това обсипването с внимание сякаш объркваха и уязвяваха мен също толкова, колкото и самата Селена. В отношенията му с нея имаше нещо ужасно смущаващо, сякаш близо до границата с перверзното, ако мога така да го нарека.

Was it the King of the Assassins who spoke, or the father, or the lover who had never manifested himself?

С вникването в неговия характер най-накрая успях да си създам по-ясна картина за Селена и морала ѝ. Със сигурност вече ми е по-лесно да я разбера. Аробин я е отгледал по негов си начин, позволявал ѝ е да живее в разкош, да учи изящни изкуства наравно с тренировките и убийствата, да има избор кои мисии от клиенти да поеме и кои не. Същевременно тя е израснала заобиколена от насилие, принудена да приеме отнемането на животи като професия и задължена чрез убийствата да си изплати всички пари, които е хвърлил за нея. Всичко това пък е съчетано с някакъв неин морален компас, останал от детството ѝ в Терасен и незасегнат от Аробин. Лесно е да се обясни защо моралът и разбиранията ѝ са толкова объркани. И, честно казано, обичам си я такава. Нямам търпение да видя как това ще се отрази на развитието ѝ като героиня в следващите книги.

Last but not least, Сам Кортланд. От началото на книгата на всички ни беше ясно, че накрая ще бъде убит и още със споменаването на сделката за убийството на Рурк Фаран всички знаехме, че нещата няма да отидат на добре, но... това по никакъв начин не ми попречи всячески да се постарая да го обикна. Което едновременно се случи и... не чак толкова. Преди да започна книгата, четох как според други читатели никой от останалите герои, с които Селена е имала връзка, не може да се мери със Сам, така че очаквах той да е... неземен. И със сигурност беше прекрасен и се отнасяше много добре със Селена, но... нещо ми липсваше. Може би защото на практика отсъстваше от голяма част от историята. А може би защото причината за възникването на връзката им ми се стори неубедителна. Поначало не ми хареса, че Сам “я е обичал тайно от години” – беше неоригинален избор за развитие на отношенията им. А Селена просто... се съгласи и, така и така е имала някакви чувства към него напоследък, защо да не се вземе с него... Не можах да ги усетя като двойка, не и с тези предпоставки. Дразнеше ме тази неравностойност в чувствата им. Не можеше ли и двамата да открият по време на самата книга, че имат симпатии един към друг? (Преди да съм прескочила на друга тема – от една страна ми е писнало да чета как всички герои в поредицата са млади и красиви, но същевременно нямам нищо против да си припомням всичките си любими актьори. В случая, Сам определено пасва на Шайло Фернандес в Red Riding Hood, amirite?)

Въпреки всичко, не мога да отрека, че последния им ден заедно ми стопи сърцето. А моментът, в който Селена разбира, че Сам е убит от Фаран, ме разби. Беше умопомрачително добре написан и картината на тялото му върху масата в подземието със сигурност ще ме преследва със седмици.

She knew the world still passed by, unaffected by the death of a young man, unaware that he’d ever existed and breathed and loved her. She hated the world for continuing on.

Нещото, което знаех предварително за тази книга, беше, че от нея ще се разбере кой всъщност е предал Селена. Очаквах този момент, надявах се, че авторката ще ме изненада, но... е, не успя. Успях да предскажа кой е предателят доста по-рано. Няма да давам никакви спойлери, но само ще спомена, че за мен беше проява на отвратителна дребнавост.

Макар че, както вече казах, не е от толкова голяма важност за историята, “The Assassin’s Blade” ме накара да си дам сметка колко по-сложна и многослойна става поредицата. И колкото и да ме плаши тоя факт, колкото и да ми вдига кръвното тази поредица, все още не възнамерявам да спирам. А сега... отивам да си изслушам Chaolaena плейлистата и възможно най-скоро започвам с “Огнената наследница”.

събота, 20 февруари 2016 г.

Totally Should've Tag

Доколкото знам, не съм тагвана, но 1) нямам намерение да оставям блога си да замре отново и 2) както е тръгнало, това се очертава скоро да се превърне в Sarah J. Maas appreciation blog, затова бързам да внеса малко разнообразие. И да си почина от борбата с "Тютюн".

1. Със сигурност трябваше да има продължение: "Целувка за Ана" на Стефани Пъркинс. Толкова леко ми вървят нейните истории и ми е такова удоволствие да чета нещата й, че с радост бих прочела и любовните истории на Рашми, Мередит, че дори и на готвача от закусвалнята на училището.

2. Със сигурност трябва да има spin-off поредица: Тук ми е трудно. Не за пръв път казвам, че не обичам дълги поредици, пък да не говорим за spin-off такива. Май съм пас?

3. Писател, който със сигурност трябва да напише повече книги: Айзък Мериън! От нещата, които съм гледала на сайта му, има много интересни и мрачни идеи. Да не споменавам тънкия му черен хумор, който обожавам. Или пък стилът му на писане... През лятото четох "The New Hunger" и още на първата страница си помислих "добре, вече имам поне три нови любими цитата". (А за тези, които не знаят - "Топли тела" официално е поредица и историята на Ар, Джули и всичките зомбита и почти-зомбита тепърва ще се развива. Така че, да, на практика този автор вече пише повече книги.)

4. Герой, който със сигурност трябваше да бъде с някой друг: Доколкото вече съм чувала от спойлерите за останалите книги, Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. Разбирам, че явно целта на авторката е да покаже, че поредицата разказва историята на Селена, а не любовната история между Селена и някой друг герой, но ми е болно да знам, че връзката ѝ с Каол има толкова много потенциал, който явно ще си остане неразвит. Още не съм запозната с персонажа на Роуан, но... засега съм скептична. Не знам.

5. Със сигурност трябваше да завърши различно: Може би "Скитница" на Стефани Майър. Някак понятията "научна фантастика" и "щастлив край" не са ми съвместими. Исках героите да се поизмъчат повече и да жертват повече. И да не се развият толкова удобно нещата накрая. Каква ѝ е тази постоянна нужда на Майър да оставя всичките си герои максимално щастливи?
О, и "Реквием" на Лорън Оливър, която на практика... не завърши. Едно е отворен край, друго е почти-липса на такъв. Очаквах много повече от точно тази авторка.

6. Със сигурност трябва да има филм по нея: "Моят Свети Валентин" на Лорън Оливър би проработило като страхотна тийн драма. Филмът даже вече е в процес на правене и съм повече от доволна, че Зоуи Дойч е в главната роля, защото перфектно пасва на характера на Сам.

7. Със сигурност трябваше да има сериал: Още си чакам ситкомите по "Wallbanger" на Алис Клейтън или "Заразно глупава" на Каприс Крейн. Главни герои, които са пълни откачалки и едвам си държат мислите от разпадане, когато са в компанията на другия? Идеята за врагове-приятели-влюбени? Умопомрачително готини второстепенни герои и не-съвсем-стандартен хумор? Да, моля.

8. Със сигурност трябваше да има само една гледна точка: "Предани" на Вероника Рот. Прескачането от главата на Трис и Фор хич не ѝ се получи.

9. Със сигурност трябва да се смени корицата: Корицата с червените устни на "Lips Touch: Three Times" на Лейни Тейлър е ужасна трябва да се забрани със закон. Пак е хубаво, че има и друго издание, но ако това беше единственото, много трудно бих посегнала към книгата. (Кого лъжа всъщност? Лейни Тейлър я е написала, все пак...)

10. Със сигурност трябваше да оставят оригиналните корици: Българските корици на трилогията "Делириум" от Лорън Оливър направо ме обиждат лично. Ясно, че не трябва да се съди книгата по корицата, но въпросната корица трябва да привлича и да носи атмосферата на историята. Докато тези на "Делириум", "Пандемониум" и "Реквием" не изпълняват нито едната от двете задачи. Не че оригиналните дават кой знае колко ясна представа за сюжета, но са много по-красиви и някак успяват да покажат някаква частица от същността на Лена.

11. Със сигурност трябваше да има само една книга: Duh, "Wallbanger" на Алис Клейтън. С втората книга само ми се развали хубавото мнение за героите. Продълженията на romcoms никога не са добра идея, научете се най-накрая...