Totally Should've Tag

Доколкото знам, не съм тагвана, но 1) нямам намерение да оставям блога си да замре отново и 2) както е тръгнало, това се очертава скоро да се превърне в Sarah J. Maas appreciation blog, затова бързам да внеса малко разнообразие. И да си почина от борбата с "Тютюн".

1. Със сигурност трябваше да има продължение: "Целувка за Ана" на Стефани Пъркинс. Толкова леко ми вървят нейните истории и ми е такова удоволствие да чета нещата й, че с радост бих прочела и любовните истории на Рашми, Мередит, че дори и на готвача от закусвалнята на училището.

2. Със сигурност трябва да има spin-off поредица: Тук ми е трудно. Не за пръв път казвам, че не обичам дълги поредици, пък да не говорим за spin-off такива. Май съм пас?

3. Писател, който със сигурност трябва да напише повече книги: Айзък Мериън! От нещата, които съм гледала на сайта му, има много интересни и мрачни идеи. Да не споменавам тънкия му черен хумор, който обожавам. Или пък стилът му на писане... През лятото четох "The New Hunger" и още на първата страница си помислих "добре, вече имам поне три нови любими цитата". (А за тези, които не знаят - "Топли тела" официално е поредица и историята на Ар, Джули и всичките зомбита и почти-зомбита тепърва ще се развива. Така че, да, на практика този автор вече пише повече книги.)

4. Герой, който със сигурност трябваше да бъде с някой друг: Доколкото вече съм чувала от спойлерите за останалите книги, Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. Разбирам, че явно целта на авторката е да покаже, че поредицата разказва историята на Селена, а не любовната история между Селена и някой друг герой, но ми е болно да знам, че връзката ѝ с Каол има толкова много потенциал, който явно ще си остане неразвит. Още не съм запозната с персонажа на Роуан, но... засега съм скептична. Не знам.

5. Със сигурност трябваше да завърши различно: Може би "Скитница" на Стефани Майър. Някак понятията "научна фантастика" и "щастлив край" не са ми съвместими. Исках героите да се поизмъчат повече и да жертват повече. И да не се развият толкова удобно нещата накрая. Каква ѝ е тази постоянна нужда на Майър да оставя всичките си герои максимално щастливи?
О, и "Реквием" на Лорън Оливър, която на практика... не завърши. Едно е отворен край, друго е почти-липса на такъв. Очаквах много повече от точно тази авторка.

6. Със сигурност трябва да има филм по нея: "Моят Свети Валентин" на Лорън Оливър би проработило като страхотна тийн драма. Филмът даже вече е в процес на правене и съм повече от доволна, че Зоуи Дойч е в главната роля, защото перфектно пасва на характера на Сам.

7. Със сигурност трябваше да има сериал: Още си чакам ситкомите по "Wallbanger" на Алис Клейтън или "Заразно глупава" на Каприс Крейн. Главни герои, които са пълни откачалки и едвам си държат мислите от разпадане, когато са в компанията на другия? Идеята за врагове-приятели-влюбени? Умопомрачително готини второстепенни герои и не-съвсем-стандартен хумор? Да, моля.

8. Със сигурност трябваше да има само една гледна точка: "Предани" на Вероника Рот. Прескачането от главата на Трис и Фор хич не ѝ се получи.

9. Със сигурност трябва да се смени корицата: Корицата с червените устни на "Lips Touch: Three Times" на Лейни Тейлър е ужасна трябва да се забрани със закон. Пак е хубаво, че има и друго издание, но ако това беше единственото, много трудно бих посегнала към книгата. (Кого лъжа всъщност? Лейни Тейлър я е написала, все пак...)

10. Със сигурност трябваше да оставят оригиналните корици: Българските корици на трилогията "Делириум" от Лорън Оливър направо ме обиждат лично. Ясно, че не трябва да се съди книгата по корицата, но въпросната корица трябва да привлича и да носи атмосферата на историята. Докато тези на "Делириум", "Пандемониум" и "Реквием" не изпълняват нито едната от двете задачи. Не че оригиналните дават кой знае колко ясна представа за сюжета, но са много по-красиви и някак успяват да покажат някаква частица от същността на Лена.

11. Със сигурност трябваше да има само една книга: Duh, "Wallbanger" на Алис Клейтън. С втората книга само ми се развали хубавото мнение за героите. Продълженията на romcoms никога не са добра идея, научете се най-накрая...

Среднощна корона | Сара Дж. Маас

ревюто съдържа спойлери.

Завърших “Среднощна корона” в сряда и главата ми още е замаяна. Имам чувството, че с всяка следваща книга от поредицата чувствата ми към нея стават още по-смесени. Да. Ако трябва да опиша тази поредица с две думи, те ще са смесени чувства. Хареса ли ми? Ужасно много. Но в същото време не.

Най-важният критерий, по който оценявам дадена книга, е удоволствието, което съм изпитала, докато съм я чела. Което пък зависи от усещането ми дали действието се развива в правилна посока и ред други неща, свързани със сюжета и героите.
Представете си диаграма, в която удоволствието ми от книгата е обозначено с крива линия, която лъкатуши нагоре и надолу от начало до край. И така, през всичките 416 страници.

Това, което мога да кажа със сигурност е, че “Среднощна корона” беше в пъти по-добра от “Стъкленият трон”. В много отношения. Стилът беше много по-въздействащ, основните интриги – много по-добре изградени и преплетени, а сюжетът... да, все още съм замаяна.

Книгата ме изпълни с толкова много и противоречащи си чувства, толкова ме натовари емоционално, че се чувствам, сякаш съм прочела не една, а няколко книги. И отново, също като при предишната част, не знам откъде да започна. Затова ще използвам факта, че авторката е разделила книгата на две части, “Кралски шампион” и “Стрелата на кралицата”, като също разделя ревюто си на две.

Част първа: Каол и Селена ми съсипаха живота

или как за пръв път от години ми пука толкова много за романтична двойка, lemme revel in it

Да започнем с това, че от първа книга чакам да видя Селена в същинско действие и щях да избухна от щастие, когато прочетох първа глава. Исках да видя каква е Селена, когато забрави хуманността си. Не, когато ѝ се налага да забрави хуманността си. Наречете ме ужасен човек, но малко се разочаровах, когато разбрах, че всъщност не убива поръчаните от краля хора в знак на тих бунт срещу него. В крайна сметка четем книга за най-добрият асасин на Адарлан. Така де, простих ѝ го, но продължих да се чудя къде е съответствието между титлата ѝ за най-добър наемен убиец и внезапно появилата ѝ се съвест, ако мога да я нарека така.

След това изгубих всякаква способност да се концентрирам върху който и да е аспект от книгата, защото един единствен превзе сърцето и живота ми. (Не знам кога иронизирам и кога съм сериозна. Chaolaena is a big deal.)

Каол и Селена. Каол и Селена. Каол и Селена.

Както казах, когато завърших първа книга, нямах никакво търпение да видя как ще се разгърнат отношенията им. Очакванията ми бяха, че мистериите около краля, същността на Селена и магическите способности на Дориан ще се развият, докато на фона Селена и Каол тихо, неусетно и прекрасно се сближават още повече.

Изненадах се, че нещата при тях не се случват чак толкова бавно и неусетно, и то още от първа глава. И беше странно, защото това едновременно ме глождеше и ме изпълваше с въодушевление. Всеки път, когато имаха някакъв контакт помежду си, се разтапях, докато повдигах критично вежда.

Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна се леко и тя осъзна, че той я разбира.

Едновременно безкрайно много ме радваше, че се сближават, но ме дразнеше колко очевидно го правеше авторката. Но май по-скоро ме радваше, защото връзката им правеше невероятни неща с мен. Последният път, когато си мислех с дни как определена двойка ми разбива сърцето, докато аз не спирам да я обожавам и да пищя екзалтирано “ОТП-ТО МИ Е ПЕРФЕКТНО”, беше в девети клас. Тази седмица изненадващо се превърнах в това, което бях в девети клас. Бях толкова неестествено жизнерадостна в продължение на, хм, около 40 часа, че всички около мен се зачудиха дали не дишам лепило, примерно. И не мога да се сетя за нито един общ момент между Селена и Каол, който да не е накарал сърцето ми да се издува от обич, както бях казала в предишното си ревю. 

В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.

Подразних се единствено когато двамата имаха кратък момент на толкова безвъзвратна вяра в любовта си, че бяха на път да зарежат всичко и да избягат нанякъде, which got me like Алооо, нещата никога не работят така, осъзнайте се малко! (Ало-то беше задължителен елемент в изречението, jsyk.) След което всичко уж се върна към някакъв ритъм (No pun intended?), а аз отново, в продължение на още няколко странички, позволих съзнанието ми да бъде замъглено от щастието. И от мъничките детайли, които Каол и Селена споменаваха като това, как беше целувал всеки белег по тялото й. Изтръпвам всеки път, като се сетя.

И тогава... разбрах защо Маас е бързала толкова с разгръщането на връзката им – за да ми разбие сърцето, разбира се.

Една част от мен (екзалтираната тийнейджърка, очевидно) се въргаля в собствената ми мъка и се надява, че ще си е струвало. Другата е чувала достатъчно спойлери, за да се опасява, че няма да е така. И съм най-ядосана, защото можеше отношенията им да се развиват още повече, да си имат повече доверие и връзката им да стане по-силна и прекрасна, но сега бе стъпкана, докато още беше мъничко стръкче надежда. (Надежда за тях двамата и за поредицата като цяло.)

Част втора: историята е твърде напрегната, а аз съм твърде емоционално нестабилна
и героинята на Селена сериозно ми накуцва

Хубавото на тази част беше, че най-накрая имах по-избистрен поглед върху историята. Лошото – че оттук нататък все едно бях на емоционално влакче на ужасите.

В началото споменах, че ми се искаше наистина да видя убиеца в Селена. Около двеста страници по-късно го видях и това наистина раздвижи атмосферата, но и ме остави с въпроси, на които май ще трябва сама да си отговоря.

Ситуацията е следната: бунтовническата групировка отвлича Каол, на Селена не ѝ пука защо и, напълно побесняла, отива при тях и ги избива, за да го спаси. Открива, че Каол знае, че има заплаха за живота най-добрата ѝ приятелка, принцеса Нехемия, побеснява още повече и се връща в замъка, където намира Нехемия мъртва, след което побеснява още повече и прави опит да убие Каол. (Дориан, другото ми слънчице освен Каол, я спира с магическите си сили. Аз чета цялото това нещо в час по немски, треперя и се опитвам да не подсмърчам.)

Това ме накара да се запитам как наистина трябва да възприемам Селена. Във форум Муза стана някаква дума за социопатия, затова се задълбах в мисли по темата. Не можах да определя дали авторката се опитва да ме излъже, че Селена може да е едновременно хладнокръвна убийца и обикновено момиче с морал, или иска да я направи възможно най-комплексна като психика. Все пак се опитах да се придържам към втората версия и единственото логично обяснение, до което можах да стигна, бе че Селена има personality disorder/си е чист социопат, взимайки предвид прещракванията и леденото спокойствие, която я обземаше преди убийство? (Другото, за което можах да се хвана, бе елфическата ѝ природа, но още знам твърде малко за елфите от света на Стъкленият трон, за да съм сигурна.) И ако Маас пак се опита да ми я пробута като относително нормално функционираща и изпитваща вина за убийствата си, I quit. Разбирам, че става въпрос за тийн поредица, но това разминаване между това, за което се представя Селена и това, което авторката иска да направи от нея, ме изнервя всеки път, когато се замисля по въпроса.

Но пък искам да вметна, че реакцията на Дориан и Каол от опита ѝ за убийство задоволи някаква моя скрита извратена нужда. Обожавам концепцията за влюбването в някой див и неопитомен; някой, за чиято дивост другия не си дава сметка.

След смъртта на Нехемия тонът на книгата се променя и атмосферата става по-тежка, а Селена тръгва да търси отговори, които се е надявала най-добрата ѝ приятелка да ѝ даде. Беше много интересно, ужасно интересно. Случиха се толкова много неща, разкриха се загадки и всичко се случи толкова бързо само в рамките на последната третина, че още не мога да осъзная какво точно се случи. Знам само, че тепърва ще става интересно, но твърде напрегнато, за да ми понесе. 

Развръзката накрая беше ненормално добра. Не осъзнавах колко навързано е всичко, докато не се разкри накрая, въпреки че имах идея какво ще се случи.

През цялото време предполагах, че и самата Селена не знае, че е наследницата на Терасен, тъй като през цялото време се чудеше защо Елена е решила да ѝ дава насоки и да не я оставя на мира. Може пък съдбата ѝ наистина да я плаши. И аз на нейно място вместо да издигам паднали кралства, бих предпочела да си взема мъжа и да избягам от континента, tbh.

Бонус част трета: fantasy genre, I failed you

Изчитайки последните петдесетина страници, промених мнението си за поредицата поне десет пъти. Няма спор, че тепърва става по-сложна и инересна, но май отново ще се окаже, че не е моята поредица. Типичен it’s-not-you-it’s-me случай. (Ключът беше в това да не се свързвам емоционално с героите, а аз точно това направих. Хе, ключът.)

Само в рамките на последните две глави плаках, както не съм плакала от много време. “Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” А когато си каза, че трябва да поеме по пътища, по които не може да го поведе със себе си, съвсем се сринах. Тогава наистина ми светна колко близки са ми станали Каол и Селена – ненужно близки – и колко много ме е грижа те да са добре (...и да не живеят на различни континенти), за да следя с удоволствие развитието на сюжетната линия с ключовете, армията на краля и случващото се във Вендлин. И ми е смешно как когато чета романтични книги, не мога да заобичам достатъчно основната двойка, а точно сега, с тази книга, когато трябва да се концентрирам върху фантастичната част, ми пука прекалено много за романтичната двойка.

Романтиката настрана, колкото повече си мисля за историята и за противоречиво изградената главна героиня, толкова по-фрустрирана ставам.

Не знам дали ще продължа с трета книга. Може би ще погледна разказите-предистории, но първо ще си дам стабилна почивка и ще си изясня какво мисля за поредицата.

Уф. Ето затова чета основно самостоятелни издания.

Стъкленият трон | Сара Дж. Маас

(mild spoilers)

Колко често прекалявате със сладкото?

Аз, например, наистина обичам шоколад. И, на теория, гофретите с течен шоколад са ми любими. Само че всеки път, когато си взема, първите хапки са ми толкова вкусни, че броени минути по-късно от гофретата не е останала и троха, а аз лежа на дивана у дома с премрежен поглед и ми е толкова лошо от сладкото, че не знам как още функционирам. Тогава аз, напълно разбираемо, се заклевам, че друг път аз такова нещо няма да ям. Докато седмица по-късно не мина покрай закусвалнята отново и не реша, че ми е време да се поглезя с нещо. Гофрета с течен шоколад, примерно.

Така се чувствах и докато четях “Стъкленият трон”.

Всъщност, към тази книга бях много по-предубедена, отколкото някога съм била към гофретите с шоколад. Популярността ѝ ме привличаше, но същевременно смесените мнения ме отблъскваха. Купиха ми я за рождения ден, но я отлагах половин година – обаче в крайна сметка реших да започна годината с нея. Ами... не сгреших. Беше приличен старт?

Причината да има толкова раздвоени мнения за “Стъкленият трон” е, че някои се концентрират върху тези аспекти на историята, които се оказват силни, а други – върху слабите ѝ страни. Аз съм някъде в средата – и хубавото, и лошото в книгата ми направиха еднакво силно впечатление. Мнението ми още е толкова раздвоено, че не съм сигурна откъде точно да започна.

Мисля, че първото ми негативно впечатление дойде още от самата завръзка, т.е. идеята на краля на Адарлан за състезанието. Още там, някъде на петнайстата страничка, историята започна леко да ми накуцва. Успях някак да приема, че Селена е най-добрият асасин и така или иначе ще победи, но кралят е решил да я сложи да се състезава с още двайсетина престъпници и убийци, ей така, купон да има. Обаче ми беше странно как всички, включително стражата, бяха относително спокойни спрямо цялата тази работа. Из замъка се разхождаха хора с криминално минало и склонност към агерисвност, но това по някакъв начин не им пречеше да ги пускат по празненства, да се социализират и да си живеят живота – поне докато не ги изритат от състезанието. Също така ми беше трудно да повярвам, че не се опитваха просто да избягат от замъка. Е, може би не са вярвали във възможностите си, колкото Селена. Или пък са вярвали в шанса си за победа – също колкото Селена. (А самата Селена, като единствена жена от всички участници, успя да мине под радара и никой да не заподозре истинската ѝ самоличност и възможности. Още ме гложди как стана тая работа.)

Според мен авторката е сбъркала, като е започнала историята точно с това. В смисъл, че цялата сюжетна линия със състезанието беше подлъгваща. Мислиш си, че се впускаш в история за стратегии и състезания и убийства, а пък получаваш преобличане на роклички и забъркване в дворцови интриги. Историята би ми била еднакво четивна и интересна, в която и посока да беше тръгнала, но когато ти обещават тортичка, а ти носят омлет, няма как да не се почувстваш поне мъничко разочарован. През цялото време състезанието с другите двайсет и един престъпници беше недоизпипано и на заден план, физическата подготовка на Селена беше сравнително бегло споменавана, а повечето изпитания, през които участниците преминаваха, бяха описвани набързо и между другото.

И самата Селена не даде на читателя каквото той очакваше. Не видяхме и половината от обещаната хладнокръвна убийца, която не се плаши от предизвикателства. През повечето време Селена се държеше като нормално деветнайсетгодишно момиче... и това много, ама много ми хареса. Повече от доволна съм, че авторката е решила да подчертае, че главната ѝ героиня може да има и груба, и нежна страна и двете да са еднакво силни. Гневните ѝ изблици, постоянно търсене на слаби места, където да удари врага си (бил той на бойното поле или не) и известната липса на обноски по никакъв начин не ѝ пречеха да изпитва удоволствие от пробването на красиви дрехи, тъпченето с бонбони, разходките из градините на замъка и четенето до късно. Беше сприхава, но и нежна и женствена. Персонажът ѝ имаше много страни, които не можеш да разгадаеш от един поглед. Освен това, многократно се загатваше за миналото ѝ и за вратата вътре в нея, която тя упорито се опитваше да държи заключена. (И ако не за друго, искам да продължа поредицата поне за да разбера нейната тайна. След като е преживяла толкова много години от живота си в обучения, убийства и робство, какво още може да има в миналото й, че да я плаши повече от всичко останало и да го крие дори и от самата себе си?)

тук трябваше да има фенарт, но в процеса на търсене се озовах в тази ситуация. ъгх.

Нещото, което мислех, че много ще ме подразни, но (за разлика от работата със състезанието, duh) изненадващо не го направи, беше любовният триъгълник. Може би защото беше развит съвсем постепенно и неусетно, двамата мъжки герои имаха еднакви шансове и не включваше драматично пряко спречкване между двама приятели от детство заради жена – и слава богу. Въобще нямаше усещане за конкуренция, само леко и витаещо във въздуха безпокойство, че личният живот на нито един от тримата не се развива по план.

В едното ъгълче на триъгълника стоеше престолонаследникът, Дориан, за когото идеята за сближаване с наемен убиец, който кандидатства за служба при краля, беше повече от неразумна. Той обаче беше твърде заинтересован, за да не отдели някакво време на Селена. Хареса ми как беше изграден, хареса ми способността му да се държи и да общува така непринудено, хареса ми какво ни беше показано от характера му и скритите му чувства и чакам да видя как ще се разгърне нататък.

От другата страна беше най-добрият му приятел, Каол, към когото дори не се опитвам да крия симпатиите си. (Това може и да се дължи на факта, че мозъкът ми реши да си го визуализира като Макс Айрънс. А аз страдам от безнадеждно увлечение по Макс Айрънс.) Той беше много по-обран в емоциите си, но се свърза по друг, някак по-специален начин със Селена, спрямо което обаче имам много смесени чувства и съмнения за по-нататъшното развитие на героя му. 

Все още се чудя наистина ли беше толкова наложително да отредят Каол за ментор на Селена. Ясно – специална е, има много умения и трябва някой също толкова умел да я пази да не направи някоя глупост и да не избяга, но той, капитан на кралската стража, нямаше ли си друга работа? Защото, като човек с такава сериозна длъжност, прекарваше прекалено много време в разговори със Селена, или хранене в компанията на Селена, или четене със Селена, или будене на Селена рано сутрин... Не че се оплаквам особено, тъй като ако го нямаше това, с нея нямаше да се опознаят и той да ми стане толкова близък на сърцето, но... изглеждаше, сякаш Каол няма кой знае какво друго за правене освен да си развежда асасина насам-натам. Все едно го има в книгата не като самостоятелна личност, а като потенциален герой, в който Селена да се влюби, а той да ѝ е винаги под ръка, защото това е начинът да станеш надеждно гадже, ако си герой в YA книга. Много, ама много силно се надявам да не е така и във втората книга, защото виждам потенциал в него.

Но, да си дойдем на думата, ще съм много ядосана, ако до края на поредицата Селена и Каол не се вземат. Отношенията между Селена и Дориан може да бяха много по-открити, но с приятелството между нея и Каол се изгради една много по-специална невидима връзка, която би могла да прерасне в нещо много хубаво. Отсега усещам колко хубаво може да бъде, особено след обещанието му някой път да танцува с нея, и прегръдката им накрая, и думите ѝ към него в последната глава. (Ох. Само мисълта за тях двамата ме кара да се чувствам като дванайсетгодишна. Сърцето ми се издува от обич.)

Last but not least, искам да обърна внимание на света, в който се развива книгата. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с него и как ще се върнат магията и магичните същества. Също така, вече искам да видя картите на другите континенти. И преди съм чела книги, към които има карти на световете им, но тази на Ерилея беше първата, която наистина ми беше интересна и от полза и постоянно отгръщах на първата страница, за да си представя по-добре обстановката.

И... да.”Стъкленият трон” ме пращаше от 'боже, това е страхотно' до 'да се беше постарала повече, Маас' и обратно през цялото време, забелязах няколко пролуки в сюжета и развръзката на основната интрига беше предсказуема, но въпреки всичко ме увлече и в продължение на три дни не можех да се накарам да оставя книгата. Това пък ми доведе главоболия и усещане за претоварване, затова си обещах да си дам известна почивка, защото отдавна нямам силите да изчитам поредици в кратък период от време, без да ми изпият силите и да ми писне.

Сега, десетина дни по-късно, знаете ли какво направих? Купих си “Среднощна корона” и може да имам намерението да прекарам уикенда, забила нос в нея. Скоро ще дойде ден, в който ще съжалявам за това, но този ден не е днес.

PS. 2016 resolution: вземи се научи да пишеш ревюта под 1000 думи

прекалено много обичам да се обръщам назад

a.k.a. Читателска равносметка за 2015. Защото обичам равносметки.

Да де, обаче от много време не съм правила равносметки. Как се започваше? Днес е, oh wow, последният ден от 2015 година. И аз, вместо да се глася за някакво събиране довечера (it’s gonna be boring anyways), стоя със запушен нос пред лаптопа – какъв късмет да ме хване настинка точно днес – и си мисля за книги.

Откъм четене тази година ми беше... прилична. След голямото претоварване през 2014, с което започнах чак да се замислям дали въобще чета за удоволствие, съм напълно доволна с всичко, което прочетох през 2015.

През тази година прочетох точно 31 книжки, препрочетох си още една (“Целувка за Ана” винаги е добро решение.), започнах книжен блог – не много активен, но все пак книжен блог. Също така, успях да си изпълня единствената сериозна цел, свързана с книгите – да запълня цялата дъска от читателското бинго на форум Муза – and oh boy, am I happy with myself. (Новото бинго малко не ми е по силите, но ще опитам и с него. You know, самопредизвикване и така нататък.) Писах ревюта, четох много чужди блогове, които ме надъхаха да се поинтересувам от редица книги, на които по принцип не бих обърнала внимание. О, и си купих неочаквано малко книги. (Броя ги сега и са... колко? Седем, плюс една като подарък и една, която се изгуби по време на пътуването си към България, така че накрая се отказах и я прочетох електронно.) Явно вече съм развила trust issues и към книгите, защото вече си купувам само когато съм сигурна, че ще ми харесат. Като си спомня, че предишните години почти не излизах от книжарница с по-малко от три нови книги, а сега едно обикаляне на Хеликон се състои от четене на десетина резюмета по задните корици на книгите и купуване на календар, примерно. Между другото, купих си най-прелестния календар с картини на ван Гог и прекрасната “Звездна нощ” е на корицата му и на месеца с рождения ми ден, like, hell yeah. Още не съм сигурна, че има къде да го закача, но това не пречи да му се радвам. (Да си представим, че действително съм казала нещо по темата.)

И... да вземем да направим един мъничък wrap up на прочетеното? Тази година се срещнах с някои нови любими мои книги, както и с някои, към които не искам да припаря втори път, и с много, много книги, към които пък имам смесени чувства.

В топ 3 на най-добри книги (защото ако трябваше да назова десет, щях да се измъча) за 2015... знам точно кои да сложа, но начинът на подреждане ще бъде съвсем субективен, защото и трите са ми специални, но по различни начини, а и самите истории са ужасно различни. И така, на първо място (I can’t bother with a countdown, цялата класация се побира в един абзац, за бога) слагам “Graffiti Moon” на Кат Кроули. Първо, защото я четох най-скоро и историята ми е още прясна. Защото ми надвиши очакванията. Защото представи тийнейджърството по най-милия начин и ме накара да завиждам че не съм Луси. Или Джаз, или дори Дейзи. И на първо място, защото е една от малкото книги тази година (като се замисля, може би единствената), която ми припомни какво е да обичаш да четеш – да не искаш историята да свършва, но същевременно да искаш да четеш още, да ти се налага да вършиш нещо друго, но мисълта, че книгата стои до теб и можеш да я вземеш и да зачетеш да те разсейва. Бях забравила какво е.
На второ място слагам “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин. Странни взаимоотношения имам с тази книга. Четох я с месеци и малко се измъчих с нея, но същевременно историята ми беше интересна и абсолютно обожавам всички герои, дори и тези, които са за мразене. Може да съм абсолютно омагьосана от химията между Кийра Найтли и Матю Макфейдън в тяхната версия, но напоследък взех да се замислям дали да не обърна внимание и на минисериала с Колин Фърт, така че през 2016 отново ще си припомням историята. Може и да препрочета книгата, този път за по-малко от 2 месеца (...надявам се.)
На трето място отива “Lips Touch: Three Times”, която, макар че е зверски добре написана и всяка история е прекрасно изградена, не можа да ми стане толкова близка, колкото предните две. Все пак я препоръчвам на всички, де.
(Окей... в крайна сметка не успях да се събера в един абзац.)

На първо място в топ 3 на най-лошите ми книги за годината е “Life and Death” на Стефани Майър. Ревюто ми до голяма степен ми описва чувствата към тази книга – радвайте се, че е без спойлери, защото ако беше, сигурно щях да напиша султански ферман. Все още съм бясна на Стефани, че ме разочарова толкова. И че се намират хора, които мислят, че L&D е по-хубава от оригиналния Здрач. Както казва една интернет дружка “everyone’s entitled to their opinion but your opinion is wrong”. Кхъм.
На второ място слагам “Добри поличби” на Тери Пратчет и Нийл Геймън. Любима е на много хора, включително мои познати и имах високи очаквания. Надявах се да ми хареса, ИСКАХ да ми хареса. Но беше нещо много далечно от това, което си представях; влачих я няколко месеца, и в крайна сметка, малко след половината не ми издържаха нервите и я зарязах. Постоянното представяне на нови герои, към които не мога да се привържа и прескачане от едно място на друго ми дойде в повече. Не е за мен тази книга, това е.
На трето място мога да сложа няколко книги, но слагам “Rusty Nailed” на Алис Клейтън защото най-малко очаквах тя толкова да ми подложи крак. Толкова разочароващо продължение не съм чела... никога? Било то и за такъв жанр роман.

Мога поне да се надявам, че през 2016 ще случа все на хубави или поне приемливи книги. Ако не – поне ще имам материали за гневни ревюта. И да чета, защото наистина ми харесва, а не за да завърша предизвикателство или за да напиша ревю.

А хубавото, надявам се, за читателския ми план за тази година е, че започвам нови поредици, с които в най-добрия случай ще си намеря нови герои, заради които да си умирам от чувства. Малко ме притеснява, че три от тях звучат малко еднакво като основен сюжет (“Стъкленият трон”, “Алена кралица” и “Въглен в пепелта” – и в трите става въпрос за девойче, живеещо в неволя, което по дадени обстоятелства се набутва между благородниците и става част от любовна геометрична фигура. Oh, come on.), но доколкото знам, и трите истории нататък се развиват по съвсем различен начин, тъй че ще опитам да не обръщам внимание на това си притеснение. Също така, ще се пробвам да прочета малко повече класики през 2016, пък дано да ми се получи. А TBR, дори януарски, не смея да си правя. Накъдето ме поведе книгоманското шесто чувство.

С това мога да се включа в последния ден от годината. Fellow блогъри и не само, пожелавам ви много муза за четене. Догодина ще се чуем пак.

Graffiti Moon | Кат Кроули

За пръв път се срещнах с “Graffiti Moon” през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих “Джон Грийн, ти ли си?“ (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?

От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си завърша едно годишно читателско предизвикателство. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.

Е... какво да кажа? Доказа ми го.

Думата, с която бих могла да опиша “Graffiti Moon” е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.

"Everything is what it is & not some other thing",
Angela Brennan, 2009

Отличаващото се в тази книга е, че тя сякаш не е изтъкана от думи, а от изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говорeха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, “майната му на порастването“.

Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с “приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден“ (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във “Фенка“). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.

Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.

"The Lovers", Rene Magritte, 1928

Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва! Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.

Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?

- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.

Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)

Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в “Заразно глупава“ и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и вървеше много леко. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)

В заключение, “Graffiti Moon” беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.

Life and Death | Стефани Майър

Аз, човекът, който за шест години така и не можа да си надживее Здрач манията като хората, давам отрицателна оценка на Здрач книга. Аз ли съм надраснала историята?

Адът замръзва в момента.

Известно време се чудих нужно ли е наистина да пиша това ревю, след като почти всяко мнение в Goodreads за тази книга е негативно, обаче... аз съм фен на тези книги и там е разликата. С две думи, харесвам нещата на Стефани Майър, но сега ще нареждам Стефани Майър.

За тези, които не са чули все още, наскоро се състоя десетата годишнина от издаването на първата част от “Здрач” поредицата и по този повод се издаде юбилейно издание на книгата с бонус съдържание в него. В самия ден на издаването се разбра, че съдържанието е цяла нова книга със заглавие Life and Death, която се оказва... абсолютно същия сюжет, само че половете на всички герои (без Рене, Фил и Чарли) са разменени, дори и тези на съвсем незначителните за историята герои като сервитьорите и таксиметровия шофьор. Бела става Боу, Едуард става Едит и тъй нататък. В предговора на книгата Стефани обяснява разликите между оригиналната история и тази и причините за съществуването й – как постоянно се твърди, че Здрач показва Бела като слаба и беззащитна и в постоянна нужда да бъде спасена, и как проблемът не е, че Бела е жена, а че е просто човек по средата на едно голямо паранормално мазало. И точно заради това авторката разменя половете – за да покаже, че историята ще е абсолютно същата, когато мъжът трябва да бъде многократно спасяван от жената до него. И за да засили феминизма малко.

(Малко отклонение – Стефани леко е пропуснала аргумента на много хора, че проблемът им не е толкова във това, че Едуард е вампир и Бела е човек, колкото с това, че Едуард е Едуард, с което аз пък лично нямам проблеми - освен в 2-3 момента в цялата поредица, които игнорирам. Едуард не е перфектен, това е сигурно, но пък със сигурност не е “агресивен” и “потискащ”. Ограничаващ? ПО ОЧЕВИДНИ ЛОГИЧНИ ПАРАНОРМАЛНИ ПРИЧИНИ, thank you very much. Просто до голяма степен... глупав. А аз го обичам, въпреки че е глупав и е абсолютно емо и ако беше истински тийнейджър през 2005, сигурно щеше да има зализан бретон и да реве на песните на Simple Plan. Да, това е знак от вселената да си пуснете Your Love is a Lie за пръв път от цяла вечност. Но го разбирам, разбирам го с всичката му глупост и откакто го заобичах, когато бях на 12, все така ми е на сърце.)

Моята напълно очаквана първоначална реакция покрай издаването на Life and Death беше, “Жено, това е супер глупава идея, в ред ли си? Пишеш фенфикшън на собствената си книга?” И въпреки че беше казала някъде, че издава това нещо само заради феновете, не можех да спра да си мисля колко силен secondhand embarrassment ме е налегнал.

След като мозъкът ми свикна с тази информация обаче започна да ме гризе любопитство, а след няколко дни това любопитство премина в оптимизъм. Защото, абе хора, това е супер интересен поглед върху историята. Даже вече не ми се оплаква от коментарите на Стефани, че “това можеше и да е Midnight Sun, само че не е, сори!”. В момента наистина не мога да кажа къде ми е бил акълът тогава.

Така де, като сметна колко обичам Едуард, представяте ли си колко готина героиня би била Едит? Мрачната му натура, смесена с драматичната емо атмосфера и то допълнена с тая нова изтънченост и женственост? Тая героиня трябва да бъде умопомрачителна. Ами мъжката версия на Алис? Някъде някой беше казал, че си представя Арчи като Дилън О’Брайън. Как да не го заобичам още преди да съм започнала книгата... А всичките 25 глави на наелектризираща химия между главните герои? Ами ако има някакви нови моменти в сюжета, които да придадат нов смисъл на дадени събития? На всичкото отгоре още в началото на книгата авторката споменава колко хубаво й е било да работи по тоя проект и колко много се е привързала към старите-нови герои за толкова кратко време. Защо да не се надъхам?

Защо да не се надъхам?... Защото при мен магията въобще не се получи. Life and Death е, indeed, абсолютно същата история като Здрач, само че героите изведнъж ми стават прекалено далечни и не себе си. Все едно гледах някой любим сериал, където всички актьори са нови и не могат да си изиграят ролите.

Боу... на практика няма видими разлики с Бела, но ми беше по-безразличен от нея. Докато тя носи в себе си някаква постоянна пасивна агресивност като 24-часово включена лампичка в главата й, при Боу беше останала само една пасивност, една натрапчива статичност. Разликата между него и Бела бе главно, че изказът му беше ужасен в голям процент от времето, от време на време го гонеше параноя и твърдеше, че е “много OCD”, което беше преувеличено, защото се изчерпваше с “обичам да подреждам, да се цупя заради Едит по цял ден и да си мисля непрестанно колко хубави трапчинки има”.

Едит, от друга страна... въобще не ми покри очакванията. Не можах да усетя допирните точки между нея и Едуард, не усетих нито капчица от неговия магнетизъм в нея, не успях да се свържа с героинята й по никакъв начин, дори не можах да си я визуализирам. Накрая минах през 3-4 известни личности и сега всяка една от тях ми е антипатична. (Най-голямата ми лична загуба е Banks. Обожавам музиката й, но сега не искам даже да чувам нито една нейна песен, защото ми напомня за Едит. Отвратително е. Не правете като мен.) Едит ми се стори като безкрайно далечна и студена, дори когато си беше близка с Боу. Всички кофти коментари, които Едуард е правил, ми звучаха двойно по-хапливи и дразнещи от нейната уста. До средата на книгата вече не ме беше грижа за героинята й, а в края вече не можех да я гледам. И така Стефани Майър се провали да пресъздаде един от любимите ми герои. Колкото до останалите второстепенни – успях да ги приема... след като близо седмица бях в потрес от избора за имена на близо половината от тях. Но ги приех. И ми бяха близки.

Искаше ми се малко повече да говоря за цялата работа с различната гледна точка спрямо половете, но както казах в началото, историята наистина беше съвсем същата, но по-нестандартна и в този ред на мисли, неловка. Имаше няколко момента, които наистина ме разсмяха – когато тя плати сметката вместо него в ресторанта и “Try not to get caught up in antiquated gender roles”, но от друга страна, кажете ми, че феминизмът ми е остаряла версия и романтиката ми е закостеняла, обаче ми беше много по-хубаво, когато мацката не носеше приятеля си на гръб и не го защитаваше като майка орлица. (Едип въздиша в далечината.) Беше различно и беше странно и до някаква степен главната цел на книгата беше постигната, но беше твърде нестандартно, за да ми хареса. Няма да задълбавам повече.

Бях на път да зарежа книгата по средата, но попаднах на спойлер относно финала, който е променен (!) и само това ми даваше сили да стигна до последните глави. Признавам, идеята е добра, но щеше да ми хареса много повече, ако не ми идваше да крещя на Едит да млъкне и информацията от три книги не беше наблъскана в няколко глави. Можеше и да бъде добро, но не беше.

В крайна сметка, докато Здрач е поредицата с 4 книги с много недостатъци, въпреки които вече с години продължавам да тая топли чувства към нея по носталгични и други причини, Life and Death за мен беше просто лош фенфикшън, 2/10, не препоръчвам. Ставам емоционална всеки път, когато чуя Decode вече шест години, но за една седмица вече се свивам ужасено, когато чуя името Едит. Смятайте.

Mid-Year Book Freak Out Tag

Най-сладичкият фенарт на земята,
авторът е ArinaFoxy

Откакто видях този таг да се мярка из блоговете през последните няколко дни, мислено си записах, че ще устоя на изкушението му сега и ще изчакам края на годината, за да си направя книжна равносметка с тези въпроси (защото си нямате наидея колко МНОГО обичам да правя равносметки). Но Ева ме тагна, а аз се надъхах, тъй като активността ми в блога е много по-малка, отколкото би ми се искало, aaand here we are now.

1. Най-добрата книга, която си прочел/а досега през 2015: Случва ли ви се да оценявате качеството на дадена книга, но това да не я прави автоматично любима? Защото най-добрата книга, която съм прочела тази година досега "Lips Touch: Three Times" на Лейни Тейлър и единствено на нея съм дала пет звездички в GR, което говори само за себе си. Но все пак най-любимата ми книга за 2015 година е "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин. Отне ми много време да я прочета и няколко пъти бях на път да се откажа, но в нея са най-любимите ми книжни герои евър и ме прави много, ама много щастлива. И дори да не ме бива в препрочитането, се надявам да вляза в едно хубаво настроение в някой подходящ момент и да я прочета отново. Ама този път както трябва. Абе, P&P all the way!

2. Най-доброто продължение, което си чел/а досега през 2015: Определено ''Пандемониум" на Лорън Оливър. Не мисля, че някога продължение на дадена поредица ми е харесвало толкова много. Надмина всичките ми очаквания.

3. Новоиздадени книги, които искаш да прочетеш, но все още не си: Хм... Големият интерес покрай поредицата "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас ме накара да добавя първата книга в читателския си план, но не знам кога ще я прочета. Фактът, че авторката рязко реши вместо три книгите да станат шест, не ме зарадва много. Пък и все по-рядко вече започвам поредици - ами ако ми стане прекалено драматична и изморяваща и ми се прииска да спра с нея по средата? Освен това тези дни се бях навила да си купя първата част, но не се почувствах спечелена от първата глава. Все пак мисля, че просто сега не е моментът и рано или късно ще я започна.

4. Най-желани предстоящи издания през втората половина на годината: Очаквам "Самодива" на Краси Зуркова да се появи на пазара - изберете българското и тъй нататък. Освен това тихичко чакам някое издателство да преведе "Cruel Beauty" на Розамунд Ходж. Знам, че мога да си я сваля и да я прочета в оригинал и знам, че мога да я поръчам от чужбина, но наистина предусещам, че ще ми хареса и ми се иска да я държа в ръце и да я прочета на родния си език. Има ли някой друг, който си решава предварително, че ще хареса дадена книга повече, ако я прочете на определен език или в определен формат? Само аз? Добре.

5. Най-голямо разочарование: Oh, boy. "Rusty Nailed" на Алис Клейтън или по-позната на българския книжен пазар като "З като Закови ме". Обожавам първата част, докато тази ме разочарова дотолкова, че ми умря любовта към цялата поредица. Три години фантазиране по Ед Саймън ми бива убито за два дни с прочитане триста страници. Представяте ли си?

6. Най-голяма изненада: "Animal Farm" на Джордж Оруел. Изненадата е в това, че въобще не съм очаквала да ми допадне особено. Не очаквах да й се насладя толкова, при положение, че трябваше да ползвам Гугъл, за да схвана напълно направените паралели с реални исторически събития. Но ми хареса. Много. Не харесах (не е точната дума за чувствата ми към тази книга, защото същевременно умрях от кеф, докато я презентирах в час по английски) "1984", защото ми беше прекалено тежка, песимистична и с чувство за пагубност в нея, но крайно много се израдвах на Фермата, защото песимизма и пагубността пак си бяха там, но бяха олекотени дотолкова, че да се смея с глас на иронията в нея. А последния абзац, господи, последния абзац! Не мога да се сетя за друга книга от прочетените ми, която да има завършек, който да е толкова на място.

7. Любим нов автор (с дебютна книга или нов за теб): Али Брош с "Hyperbole and a Half", въпреки че книгата й не е точно книга. Така или иначе, забавлявах се с Хиперболата адски много и с радост ще се заема и с другата й книга, когато излезе. Имам нужда от повече неща, които да ме разлигавят така, както го правят илюстрираните истории на Али Брош.

8. Нов герой, по когото си падаш: Последният добавен в харема беше Ливай от "Fangirl" защото е най-голямото слънчице. Май заради него прочетох цялата книга.

9. Най-нов любим герой: Елизабет Бенет и господин Дарси, hands down. Също така, Анамик и Мазарин от две от историите в "Lips Touch", my precious doomed babes.

10. Книга, която те е разплакала: "Черния красавец" на Ана Сюел, защото съм бебе. И защото е най-миличката книга, която съм прочела тази година.

11. Книга, която те е зарадвала: "Is Everyone Hanging Out Without Me?" на Минди Калинг, беше супер забавна и лекичка, макар и да не бях запозната с работата и ролите й преди това. Още не съм сигурна дали искам Минди да ми бъде дружка или искам аз да съм Минди.

12. Любима книга, превърната във филм, който си гледал/а тази година: Тази година почти не съм гледала филмови адаптации на книги, но "Гордост и предразсъдъци" от 2005 година ми стана любима веднага. Гледах я горе-долу по същото време, докато тъкмо напредвах с четенето и в момента виждам филма и книгата като едно цяло и не мога да кажа дали книгата ме е накарала да обичам филма или обратно.
Също така, упорито отказвам да гледам минисериала от 1995-та, защото Кийра Найтли и Матю Макфейдън бяха перфектни, не искам да си представям никого другиго като главните герои и обожавам този филм с всичките му исторически неточности и фриволности. О-Б-О-Ж-А-В-А-М.

13. Любимо ревю, което си написал/а досега през годината: Като че ли ревюто ми на "Fangril" беше най-сполучливо и там успях да кажа всичко, което ми беше на ум.

14. Най-красивата книга, която си си купил/а досега (или си получил/а): Проблемът е, че почти не съм си купувала книги тази година. Разочарована съм, защото си поръчах "Lips Touch" (не е като да я споменавам за хиляден път), но така и не пристигна, а е тооолкова красива.

15. Кои книги имаш нужда да прочетеш до края на годината: Като за начало "Тютюн" и "Железният светилник" са ми наложителни, колкото и да не ми се иска. Със сигурност скоро ще прочета и "Nick & Norah's Infinite Playlist" на Дейвид Левитан и Рейчъл Коун и "Just One Day" на Гейл Форман. Но и за тях не е сигурно. Well... мога да обещая само, че ще прочета такива книги, за каквито съм в настроение.

Супер... сега пак ми се гледа "Гордост и предразсъдъци"...

Кой да бъде следващият? Калина? Лияна? :)